Нужно й бе известно време, за да се вземе в ръце. Беше ѝ се струпало твърде много. Щом си го помисли, се почувства като някоя неблагодарница и глезла. В крайна сметка беше жива, нали? Въпреки всичко беше стигнала до тук. Оставаха броени минути, докато отплава от Рива и опасностите тук. Всичко можеше да се развие по съвсем различен начин, напомни си. Сега можеше да е мъртва или пък под постоянна заплаха да бъде убита от страшниците, ако не им се подчинява и изпълнява всяка тяхна заповед.
Беше извадила късмет.
Повтаряше си го отново и отново, мъчейки се да игнорира мисълта, която неумолимо си проправяше път в съзнанието ѝ – беше сама. Родителите ѝ, приятелите ѝ, Меридит – вече наистина нямаше към кого да се обърне за помощ. Щеше да ѝ се наложи да разчита само на себе си да се оправи в свят, за който знаеше само онова, което бе прочела в тефтерите на лорд Чейс. А, ако трябваше да бъде честна, възрастният мъж обичаше да преувеличава и да украсява историите си.
Богове, наистина го беше закъ ...