Нужно й бе известно време, за да се вземе в ръце. Беше ѝ се струпало твърде много. Щом си го помисли, се почувства като някоя неблагодарница и глезла. В крайна сметка беше жива, нали? Въпреки всичко беше стигнала до тук. Оставаха броени минути, докато отплава от Рива и опасностите тук. Всичко можеше да се развие по съвсем различен начин, напомни си. Сега можеше да е мъртва или пък под постоянна заплаха да бъде убита от страшниците, ако не им се подчинява и изпълнява всяка тяхна заповед.
Беше извадила късмет.
Повтаряше си го отново и отново, мъчейки се да игнорира мисълта, която неумолимо си проправяше път в съзнанието ѝ – беше сама. Родителите ѝ, приятелите ѝ, Меридит – вече наистина нямаше към кого да се обърне за помощ. Щеше да ѝ се наложи да разчита само на себе си да се оправи в свят, за който знаеше само онова, което бе прочела в тефтерите на лорд Чейс. А, ако трябваше да бъде честна, възрастният мъж обичаше да преувеличава и да украсява историите си.
Богове, наистина го беше закъсала. Само до преди няколко седмици най-големият ѝ проблем беше как точно да реагира, когато Мартин й предложи – дали да бъде силно ентусиазирана, или пък изтънчено срамежлива. После щеше да изпълни дълга си, като даде наследник на рода, и след това щеше да е свободна да прави каквото си поиска с богатството, което щеше да получи като лейди Чейс. Искаше да чете, да посещава театрални постановки, опери и концерти и тогава щеше да има достъп до най-добрите места. Искаше и да пътува.
При това устата ѝ се изви в крива усмивка. Съдбата наистина имаше много интересно чувство за хумор. На нея не ѝ оставаше нищо друго, освен също да се посмее на шегата. Беше сама, но това не значеше задължително нещо лошо, каза си. Значеше и че никой не може да я контролира. Нямаше кой да ѝ забрани да прави нещата, които иска да прави. Никой нямаше да я гледа неудобрително и критично, нямаше да живее под непрестанното напрежение да не изложи баща си.
Сама значеше свободна.
В гърдите й разцъфна нещо топло, което не бе изпитвала отдавна. Вълнение. Щеше да иде някъде, където никой не я познаваше, където не бяха чували всички тези глупости, че е нечиста и зла. Щеше да започне отначало. Докато гледаше на нещата така, всичко щеше да е наред.
– И ти ще си с мен, нали? – надигна глава и погледна Франк. Птицата премига стреснато насреща й и Елизабет се усмихна, все още подсмърчайки малко. – Можем да правим всичко! Мога дори да се запиша в някоя магическа школа, за да се науча какво да правя с магията си. Можеш да си ми фамилиар! Някои магьосници имат такива, нали? Е, ти няма да си точно фамилиар, понеже те са полезни, но поне изглеждаш достолепно.
Франк разтвори раздразнено криле и изграчи сърдито, но продължи да си седи на ръката й, докато тя бършеше сълзите си с другата.
– Ще отидем на някое хубаво място – продължаваше да му обяснява. – С мек климат, където да има много гарвани, за да си направиш семейство.
Ако птиците можеха да подбелват очи, Франк щеше да прави точно това, но понеже не можеха, просто отлетя и кацна на купчината нахвърляни вещи, започвайки да ги пощи.
– Престани! – скара му се Елизабет. Гарванът мигна с черните си очички и демонстративно й обърна гръб.
Лизи се поколеба. Все още не бяха отплавали и имаше добър шанс Илес да не си е тръгнал. От друга страна обаче, МакГилиан бе свалил илюзията, а сега и Франк вършееше най-спокойно сред личните вещи на пирата. Нямаше голямо доверие на капитана, дори и несъмнено да имаше представа как да се измъква от закона, но поведението на гарвана я накара да изпълзи навън. Не знаеше какво е или пък защо я е харесал толкова и това вероятно трябваше доста да я притеснява, но поне за момента беше на нейна страна и това й стигаше. Не можеше да си позволи да откаже помощ, дори и да идваше от странна птица.
Все още се боеше да не я видят, затова долази до купчината, внимавайки да не се пореже на някое счупено стъкло. Искаше да намери някоя карта и да си избере къде да отиде, но когато видя какво Франк държеше в човката си, вниманието ѝ рязко се насочи натам. Мътно стъкълце, което ѝ бе доста познато. Винаги щеше да помни първия път, когато видя нещо такова – на кралския бал, когато започна цялата тази каша. Започна да рови сред предметите и само след миг вече стискаше в ръката си кристала, държащ нечистите далеч. Не беше по-голям от палеца ѝ, светеше в бледо синьо и в момента глупавият Франк премяташе с тракане връхчето му в човката си. По-бързо, отколкото и двамата очакваха, пръстите ѝ се стрелнаха към клюна му и откраднаха малкото стъкълце.
– Гра! – оплака се птицата.
Елизабет не му обърна внимание, ами започна да намества двете парчета. Макар че си пасваха обаче, не се слепяха, както тя се бе надявала, а светлината в по-голямото ставаше все по-бледа и по-бледа. Спомените за бала я връхлетяха отново. Звуците. Миризмите. Кръвта по пода, по стените, капеща от полилея. Бълбукащия мрак и крясъците на морите.
Отвън се чуваха други викове. Човешки гласове, които подканяха да се вдигне котвата и да се свалят платната. Оптимизмът й се пукна като сапунен мехур. Не можеше да преживее отново това, още повече на кораб насред океана. Не можеше!
Вратата на каютата се отвори. МакГилиан остана на прага за секунда, преди да влезе вътре.
– Разтребваш ли? – попита я незаинтересовано.
– Счупен е! – каза Елизабет и протегна ръката си с двете парчета. Опитваше се да не звучи толкова изплашена, колкото се чувстваше, но гласът й пак потрепна.
Пиратът дори не погледна към кристала, ами отиде до леглото, застана на лакти и колене на пода и се пресегна. Елизабет тъкмо си помисли, че ще извади друг кристал, но когато мъжът се изправи с победоносен вик, държеше бутилка от тъмно стъкло. Ръката му леко потреперваше и той издърпа корковата тапа със зъби и отпи една, две, три, четири големи глътки, преди да въздъхне доволно и с видимо облекчение. На Лизи й дойде да го халоса с изкривения телескоп, който се подаваше от купчината.
– Не ме ли чуваш?! – викна му. – Кристалът против нечистите е счупен!
– За всичко ли се паникьосваш толкова? – погледна я криво и си пийна още веднъж, преди да й предложи бутилката. – Искаш ли?
– Не! Искам да не бъда изядена от мора!
МакГилиан изпуфтя и бръкна в пазвата си.
– Спокойно – каза й, вадейки съвсем здрав кристал, който висеше на връв около врата му. – Няма да ни гостуват мори. Не че ги има много насред морето.
Елизабет въздъхна облекчено, допирайки ръка към гърдите си, където сърцето й отново подскачаше. Зачуди се дали съвсем скоро няма просто да откаже, когато Франк прехвърча до рамото й и най-нахално се опита да грабне по-голямото парче от кристала. Тя веднага дръпна ръката си и му се намръщи.
– Не – каза му твърдо.
– Гра!
– Не ме интересува, няма да ядеш кристала – отряза го и той побърза да разпери заплашително криле. – Спри да се излагаш. Виждала съм по-страшни врабчета от теб.
МакГилиан, който тъкмо отпиваше от бутилката си, се задави.
– Не мога да разбера дали си смела, или глупава – каза й, кашляйки.
– Защо? – попита Лизи и потупа лекичко гарвана, за да спре да грачи недоволно в ухото й.
Погледът на мъжа остана прикован във Франк за момент, преди да се изправи, да дойде при купчината и от там да си вземе телескопа и да изрови корабния дневник и един компас.
– Можеш да останеш тук – каза и се запъти към вратата.
– Тук? – повтори Елизабет и се огледа. – В разбитата ти каюта? На съдрания дюшек?
– Ако ти пречи толкова, разтреби – намигна й и просто си излезе.
Лизи изсумтя раздразнено. Естествено! Защо да не я остави да се оправя с бъркотията? Защо да не я остави да спи на срязания дюшек?
– Въпреки че кой знае от какво ще се разболея, ако легна на него – измърмори и пак изпуфтя, като осъзна колко има за подреждане.
Защото щеше да подреди. Пиратът в крайна сметка не беше поискал пари от Меридит, за да я изведе от Рива, което я краше да му се чувства задължена. Пък и да разтреби щеше да й се отрази добре. Лизи обичаше всичко да си е на мястото, но повече от всичко имаше нужда да прави нещо и да се разсее. От седмици прекарваше твърде много време в главата си, а напоследък това беше доста мрачно място. Не искаше да мисли за бала, за това как всички се обърнаха срещу нея, как я мислеха за чудовище, как искаха да я убият. Не искаше да се сеща и за причината за всичко това. Страхуваше се, че и тя ще стигне до същото заключение като всички останали, ако се сетеше и започнеше да се замисля, затова бавно и методично започна първо да разглежда, а после да сортира и подрежда вещите на капитана. Франк й пречеше през цялото време, опитвайки се да отмъкне всичко по-лъскаво. Беше малък, алчен крадец, но и тя не беше много по-добра от него. Намери нож за писма, който си прибра, а после не спря да се чувства зле, че го е направила. Повтарянето на ум как сигурно той пръв го е откраднал от някого успокояваше съвестта й само донякъде, но в крайна сметка предпочиташе да е въоръжена, отколкото да не се чувства гузна. И понеже вече си беше научила урока покрай страшниците и очакваше пиратът да си поиска ножа, а и да й вземе металния прът, взе едно стъкло от счупена бутилка ром и го омота цялото в парче плат от дюшека, така че да не може да я пореже, когато го прикрепи от вътрешната страна на колана си.
Франк наблюдаваше от бюрото старанията й да скрие самоделното оръжие. Лизи не знаеше защо изведнъж се почувства неудобно от вниманието му. Имаше чувството, че едва ли не й поставя оценка за усилията или нещо такова, но това продължи само докато гарванът не се спусна към купчината счупени неща, която Елизабет бе отделила за хвърляне. Веднага и той грабна едно стъкълце и започна да размята глава наляво и надясно, сякаш се хвалеше, че и той си има, а пък тя също толкова бързо се спусна към него, за да му го вземе. Този път обаче той беше готов за нея и отлетя на най-високия рафт, откъдето й гракна победоносно.
– Веднага слез оттам и пусни стъклото! – нареди му. – Ще се порежеш!
Той само тракна с клюн около плячката си, гледайки с едно око реакцията й. Която беше да скрие лицето си в шепи, щом осъзна, че се опитва да спори с птица. За пореден път.
– Съвсем съм се побъркала – промърмори.
Свали ръцете си, изгледа сърдито Франк и му обърна гръб, за да покрие с наметалото си купчинката за изхвърляне и така да му попречи да вземе нещо друго. Щеше да отиде да поиска от някого лопата и нещо, в което да изсипе боклука само че щом открехна вратата, гарванът издаде въпросителен звук, а като стъпи отвън, Лизи чу как стъкълцето пада на пода, а той полита към нея. И понеже вече се беше примирила, че не е съвсем наред, за да спори с него, сега затръшна вратата, преди той да успее да я достигне, за да му направи на пук. На птицата, която вероятно не беше съвсем птица.
– Гениална си, Елизабет – каза си под нос.
Но дори и да чуваше как Франк грачи ядосано и хвърчи из каютата, с известно задоволство го игнорира и тръгна сред моряците на палубата. Вече бяха минали час-два от заминаването им, пък и се беше стъмнило, така че екипажът отвън се състоеше само от трима-четирима души. Останалите вероятно бяха в камбуза и вечеряха. Няколко фенера висяха от мачтите и проскърцваха при всяко движение на кораба. По бледата им светлина Елизабет се ориентира към мостика, където кормчията и още един мъж, най-вероятно боцмана, тихо си приказваха, докато се грижеха да поддържат курса.
– … каза, че Ка‘Раим се подчинява – тъкмо казваше кормчията. – Представяш ли си за какво говорим?
– Извинете – привлече вниманието им Лизи.
Двамата възрастни, яки мъже подскочиха стреснато. Човек би казал, че пред тях не стоеше дребна, любезна девойка, а триметрово двуглаво чудовище, което ръмжи и пръска лиги. Е, всъщност, може би очакваха да се превърне в такова всеки момент. Нали беше Сянка. Нечиста. Елизабет преглътна лавината от обида и възмущение, която изведнъж се оказа на върха на езика ѝ, готова да затрупа моряците, като вместо това се прокашля и прибра ръце зад гърба си. С това целеше да им покаже, че не иска да ги нарани, но те отстъпиха назад, сякаш очакваха да им извади нож. Раздразнението ѝ се засили и точно заради това не отпусна ръце до тялото си отново. Нека се страхуват, щом толкова искат. Така щяха да изпълнят по-бързо молбата ѝ.
– Бих искала метла, лопата и кофа – каза им.
– Метла, лопата и кофа? – повтори пресекливо боцманът, несъмнено опитвайки се да разгадае за какви долни цели й трябват тези неща.
Тя нямаше никакво намерение да му обяснява.
– Да – когато двамата се спогледаха несигурно, Лизи допълни. – По-бързо, ако обичате.
Все едно им го изкрещя.
– В-веднага, госпожице! – викна кормчията и се спусна към стълбите за трюма.
Боцманът, зарязан сам с чудовището, погледна нещастно след него, преди да се усмихне нервно на Елизабет и да побегне след приятеля си. Тя не можеше да реши дали ѝ е повече неприятно, или повече ѝ харесва да се боят така от нея. От една страна, всички бързаха да ѝ угодят. От друга, знаеше чудесно какво прави страха с хората. Беше въпрос на време, преди някой да реши, че е чудесна идея да ѝ направят сребърна отливка на гърлото, а тя нямаше да може да го спре. Поне все още не. Нямаше намерение да остава беззащитна за дълго обаче. Щом се установеше някъде, щеше да си потърси учител, който да я научи как да се грижи за себе си. Само не знаеше къде по света, освен при страшниците, разрешаваха на жените такива неща.
– Госпожице Шей! – гласът на МакГилиан я изкара от мислите ѝ. Явно моряците бяха преценили, че заръката й трябва да бъде предадена на някой с по-висок ранг. Поне пак ѝ говореше на „Вие“. – Какво, в името на Боговете, правите тук?
– Онези смелчаци не се ли оплакаха? – попита тя. – Чакам си приспособленията, за да доизчистя каютата. Обещавам, че няма да изтезавам никого с метлата.
– Не можете да излизате на палубата! – прошепна й остро и хвърли поглед към отвора за трюма, откъдето вече се показваха върховете на няколко глави. – Притеснявате моряците!
– Може би трябва да си потърсите някои, които не се смущават толкова лесно – каза му криво.
– Страхуват се от Вас, госпожице Шей! – каза й. Понечи да се пресегне и да я хване за ръката, несъмнено, за да я затегли обратно към каютата, но се отказа, преди да я е докоснал. – Моля Ви, не излизайте отново. За всички ще е най-добре и най-безопасно, ако си останете вътре. Само за два дни, докато стигнем острова.
– Вече опитах и наистина не ми харесва да съм затворник, господин МакГилиан – процеди Лизи.
Дори под мътната светлина на фенерите, успя да види как цвета се стопи от лицето му.
– Уверявам Ви, не сте затворник, а гост. Важен и ценен гост. А сега, моля Ви, върнете се в каютата. Ще Ви донеса вечеря – и опита да се усмихне. – Как Ви звучи?
Звучеше ѝ, сякаш я поставят под карантина, така ѝ звучеше. Много ѝ се искаше да се заинати и да му заяви да си гледа работата и че ще прави каквото си поиска, но не беше толкова честолюбива или глупава, за да го направи. Знаеше, че дори и да се бояха от нея, животът ѝ всъщност беше в техните ръце. Нямаше друг избор, освен да се подчини. Поне засега, каза си, преглъщайки горчивото чувство на безпомощност. Мразеше го. Мразеше го толкова много.
Кимна мълчаливо и тръгна ядосано към каютата, а МакГилиан побърза да се дръпне от пътя ѝ.