Събуди се хъхреща и с ръка на гърлото си. Още можеше да усети болката и вкуса на кръвта, но дори докато се мъчеше да запомни съня и разговора с фигурата, той избледняваше. Накрая остана единствено подскачащият й пулс и усещането, че току-що е забравила нещо важно. Елизабет изпуфтя раздразнено, изтри потта от челото си и се надигна на лакът. Навън вече се съмваше, ако се съдеше по сивкавата светлина. Девойката й се зарадва. Мразеше да се буди след кошмар в пълен мрак. Караше я да се чувства, сякаш още е в него и всеки миг отнякъде ще изскочи нещо или някой. На бледата светлина обаче можеше да различи мебелите в каютата и макар тъмните сенки под бюрото и по ъглите пак да я караха да настръхва, поне знаеше, че е будна и е добре.
През нощта температурата на кораб насред морето не беше една от най-високите, но гърлото й беше толкова сухо, че имаше чувството, че е гълтала пясък. Само това я накара да се отвие и да стане. Хладният въздух и умората я накараха да потрепери, докато отиваше до бюрото, за да си налее чаша вода. Франк изшумя от мястото си на рафта и издаде съвсем тих звук.
– Тук съм – каза му.
Чудеше се дали да се опита да поспи отново. Беше уморена, пък и днес се очакваше денят да е… интересен, но, от друга страна, от тези кошмари не успяваше истински да си почине. Поне не ги помнеше. Подозираше, че ако ги помнеше, щеше да се страхува да заспи. Остави чашата, прозя се и след още няколко мига колебание се насочи обратно към сламеника.
На палубата започнаха да се разхождат хора. Лизи чуваше стъпките им и не бяха на един или двама, за да ги отпише като дежурните през нощта. Имаше и приглушени гласове.
Определено нямаше да заспи сега. Нещо се случваше, така че тя се доближи възможно най-тихо до вратата и залепи ухо за нея. Чу плисък. Нещо голямо беше пуснато в морето. После гласът на МакГилиан, който разговаряше с някой друг, но колкото и да се напрягаше, Елизабет не можеше да долови думите. Може би беше параноична, но имаше усещането, че става нещо важно, че изпуска нещо. Колкото и да се опитваше да си втълпи, че най-вероятно бяха достигнали острова и пиратът просто пренасяше контрабандата си с лодка, нещо отвътре не ѝ даваше да го повярва. Постави ръка на дръжката и, след като си повтори няколко пъти, че след всичко преживяно си е направо здравословно да е подозрителна, я натисна. Не се случи нищо. Вратата не се отвори.
– Проклетникът ме е заключил отвън! – осъзна Елизабет и се обърна гневно към Франк: – Ти не трябваше ли да пазиш? Какво правеше?!
Той изграчи тихо в отговор, а тя, чувствайки се ужасно глупаво, че е разчитала някаква птица да я пази, опита още веднъж вратата. Не поддаде и този път.
Гост била! Важен гост! Това й каза МакГилиан. Увери я, че не е затворник! Елизабет започна да обикаля каютата. Изведнъж имаше усещането, че въздухът е станал гъст и тежък и едва успява да стигне до дробовете й. Защо я бяха заключили? Ами ако й готвеха нещо? Може би в момента я продаваха. Или пък на острова ги чакаше друг кораб и щяха да изгорят този с нея вътре. Така щяха да се отърват от нечистата набързо!
Франк отново изграчи, но тя го игнорира. Изтича обратно до вратата и приклекна, за да надникне през ключалката навън. Естествено, ключът още беше вътре и й пречеше. Добре, това не беше чак толкова лошо. Може би с подходящ инструмент щеше да успее да го завърти или избута някак и да разбие ключалката. Побърза да извади ножа за писма, който бе откраднала от пирата, и започна да ровичка вътре с него. Трябваше да е минала не повече от минута, но нея й се стори като час, когато най-накрая успя да накара железния ключ да се завърти и… да заседне. Елизабет прехапа устни и заръчка нервно, за да го накара да помръдне, но проклетото нещо отказваше, а тя се боеше, че ако продължи, ще привлече излишно внимание с шума.
В стаята стана още по-задушно.
Лизи изруга тихо и отново започна да обикаля. Трябваше да направи нещо. Не можеше да стои заключена тук! Не можеше!
Наложи си да спре за момент и с ръка започна да разтрива гърдите си, мъчейки се едновременно да успокои сърцето си и да помогне на въздуха да стигне дробовете й. За какво й беше да знае какво е правилното обръщение към граф или към барон, когато не знаеше как да се защитава или дори да излезе от заключена стая? И не само, че не бе успяла, ами беше направила положението по-лошо!
Франк, явно усетил, че опитите й да се успокои не дават резултат, прелетя безшумно до нея и кацна на рамото й.
– Гра – прозвуча съвсем тихо и някак предпазливо.
Това поне й помогне да излезе от главата си за секунда. Почувства се гузно. Не беше никак добре, ако обичайно нахалният и досаден гарван сега бе толкова несигурен покрай нея. Тя можеше и да е изплашена, но не искаше да плаши горката птица.
– Спокойно – каза му и го погали внимателно по главата. – Ще се справим. Всичко ще бъде наред, ще видиш.
Не знаеше дали ще бъде така наистина, но да го каже на някого и да се опита да звучи, сякаш го вярва, накара паниката, която я задушаваше, да затихне за момент. Най-вероятно нищо не се случваше. Или поне нищо, което да я засяга. МакГилиан не би изгорил кораба си ей така, а и едва ли някой би искал да си купи нечиста, още повече по средата на морето. Едва ли я предаваше и на войската, защото щеше да е много по-лесно да го стори още в Рива. Пък и нещо я навеждаше на мисълта, че МакГилиан по-скоро сам би си прегризал дясната ръка и да си сложи кука на нейно място, отколкото да помогне по какъвто и да е начин на Илес. Можеше дори да обясни защо са я заключили вътре – все пак някои неща беше най-добре да останат запазени в тайна от непознати като нея. Това обаче не означаваше, че й харесва да е затворена.
– Как ти звучи да станем чираци на някой ключар? – попита тя гарвана, като продължаваше да го гали с показалец по главата. Прие доволното му мижене като съгласие и се усмихна леко.
Прокара ръка през късата си коса и въздъхна тежко. Трябваше да престане да превърта така всеки път, когато нещо се случеше. Беше изтощително и по-важното – не й помагаше. Но мразеше да е заключена. Много, много го мразеше. Първо в килията, после в къщата на страшниците, но това сега – на кораб насред морето и без никаква възможност за бягство – беше най-ужасно. Затова и след кратко колебание се върна до вратата и отново приклекна пред ключалката. Беше чела книги, където главните герои винаги носят шперцове. Не беше много сигурна как изглеждат тези неща, но трябваше да са подобни на фибите, които понякога дамите им заемаха вместо тях, за да отключат. За съжаление, Елизабет нямаше нито едното, нито другото, затова вече по-спокойно и усърдно отново заръчка с ножа за писма. Стараеше се да е внимателна и да не вдига шум, като едновременно с това се и ослушваше. Каквото и да се се случваше на палубата обаче, явно приключваше, защото моряците вече не звучаха толкова оживено, колкото преди десетина минути. И въпреки това Лизи продължи да се бори с ключалката. Не можеше просто да си седи и да чака – щеше да се побърка. Франк си мълчеше на рамото й, така че явно одобряваше.
Тя изобщо не очакваше да се случи нещо, но изведнъж ключът поддаде леко, а после и се завъртя. Чу се изщракване. Елизабет премига тъпо. Беше отключила. На лицето й се разля широка усмивка, а Франк изграчи високо. Изшътка му и без да се замисля особено, открехна вратата и погледна навън. Двама моряци навиваха някакво въже и си говореха. МакГилиан беше застанал по-встрани и, облегнал ръце на парапета, се взираше в морето. Изкушението да измарширува до него и да му поиска обяснение защо е била заключена беше голямо, но Лизи не знаеше дали няма да се натъкне на нещо, което не е трябвало да вижда. Вместо това възможно най-внимателно извади ключа, затвори вратата и го сложи от вътрешната страна. А после зачака.
Не след дълго чу тежките стъпки на пирата. Стигайки до каютата, спря за момент. Елизабет се подсмихна и импулсивно реши да му отвори. МакГилиан я погледна като настъпена жаба. Устните му трепнаха в спазматична усмивка, щом забеляза ножа за писма в ръката ѝ.
– Госпожице Шей – поздрави я той.
– Капитане.
За момент изглеждаше, че ще коментира някак ситуацията, но после се прокашля и направи нов смел опит за усмивка.
– Стигнахме острова. Предлагам да закусите, докато подготвим лодката.
Лизи не си позволи да покаже вълнението, което изведнъж я изпълни. Не, искаше той да остане разтревожен дали няма все пак да го скалпира заради заключването, а ако му се ухилеше като малко момиченце сега, това нямаше да се случи.
Дребнава ли? Тя? В никакъв случай.
– Чудесна идея – каза му. Сложи си наметалото и с това се изчерпа целият й багаж. Показа ножа на МакГилиан и заяви: – Взимам го.
Без да чака реакцията му, тръгна към изхода, а пиратът се отмести от пътя й.
– Госпожице Шей, защо не закусите в каютата?
– Не искам – каза му и демонстративно се намести върху едно от трите буретата, наредени до каютата.
МакГилиан въздъхна примирено и се отдалечи, а след малко един моряк боязливо й подаде паница с овесена каша. Лизи му благодари и започна да се храни, а Франк, въпреки опитите й да му попречи, успяваше да си завре клюна в храната и да краде. Отгоре на всичко, островът се виждаше в далечината и изглеждаше точно като планината от камъни, която тя си беше представяла. Пиратът обаче я уверяваше, че от там ще може да потегли закъдето си пожелае, така че не й оставаше друго, освен да му се довери. С голямо нежелание.
Докато приключат със закуската, на палубата започна да се случва нещо интересно. Другите две бурета до нея бяха пренесени почти до централната мачта. Първоначално Лизи реши, че е някакъв товар, само че тогава един от моряците отвори капака на едната бъчва и започна да говори на онзи непознат език, който тя вече знаеше, че се ползва за заклинания. Вниманието й се прикова в мъжа и в бурето, очаквайки с притаен дъх какво чудо ще последва. Незнайно защо си представи отвътре да се покажат змии, както беше виждала мъже с флейти да придумват влечугите да се показват от плетени кошници по цирковите представления. Вместо това обаче във въздуха се понесоха… Дървени стружки? Елизабет се намръщи объркано на красивата дъга, която описваха над главата на моряка по пътя си зад борда. Скочи от бурето си и се приближи малко, за да вижда по-добре и чак тогава забеляза безформеното топче вода, която се носеше на сантиметри под планшира. Талашът се изливаше в него и се вихреше под повърхността му.
– Какво, в името на Боговете, е пък това? – не се сдържа и погледна към МакГилиан.
Чак тогава си даде сметка, че пиратът беше протегнал ръце пред себе си с отворени длани една към друга и леко присвити пръсти, сякаш държеше нещо. Защото всъщност държеше водата. По челото му бяха избили капчици пот, но това изобщо не попречи на самодоволната му усмивка, когато й каза:
– Казах, че трябва да подготвим лодката.
Елизабет го погледна невярващо, а после едва не падна през борда, когато се надвеси през парапета. И въпреки че го виждаше, въпреки че се случваше точно пред очите й, пак не можеше да повярва, когато безформената каша от вода и стружки започна да придобива съвсем ясни очертания.
– Това да не е пак някоя илюзия? – попита, без да откъсва поглед от магията.
– Не – засмя се пиратът. – Съвсем истинска си е.
Лизи се усети, че всъщност е зяпнала с отворена уста и наистина не й пукаше. Без да разбере кога, протегна ръка, за да докосне лодката от вода. Искаше само да се увери, че е истинска – нищо повече, но миг преди показалецът й да се допре до нея, МакГилиан изрече рязко някаква дума и цялото нещо се вледени по-бързо, отколкото тя успя да се отдръпне.
– Невероятно – промърмори.
– Много Ви харесвам – каза пиратът самодоволно. – Винаги ме оценявате подобаващо.
Елизабет дори не се и опита да измисли някакъв хаплив отговор. Нямаше представа дали нещо такова не е нормално за магьосниците и в момента показва колко е невежа, но със сигурност тя никога не бе виждала нещо по-страхотно. Току-що бяха направили лодка! От стружки и вода! Дали и тя можеше да се научи на такива неща?
Изправи се и се опита да не гледа МакГилиан и моряка, който бе преместил стърготините, сякаш са богове. Наистина се опита, но по доволните, горди и доста развеселени изражения на всички мъже наоколо знаеше, че се е провалила най-позорно.
– А сега?
Капитанът направи едно отсечено движение, сякаш прогонваше муха, и миг по-късно се чу звучно цоп, когато лодката падна във водата.
– Сега, госпожице Шей, отиваме на острова ми.
© Лесли Всички права запазени