Когато чу звука от изстрела, Сара се втурна по стълбите. Толкова искаше да избяга, че краката ù се превиха и скоро цялото ù тяло се озова на пода. Опита се да стане, но усещаше ужасно силна болка в ръката си. С големи усилия успя да стане и се хвърли през вратата с всичка сила. Бяга около десет минути, а когато намери отдалечеността си за достатъчна, се просна на земята. Дишаше толкова бързо, че целият ù гръден кош сякаш изминаваше метри при вдишване и издишване. Погледна ръката си - беше се подула доста, а болката бе усилена неколкократно. Въпреки това през сълзи се усмихваше, не можеше да опише облекчението и радостта, че е далеч от онази къща. Никога повече нямаше да се върне, никога повече нямаше и да си помисли да отвори онази абаносова врата. Стига да се измъкнеше веднъж жива и да стигнеше до дома си, щеше да забрави това място веднъж завинаги. Чак когато едва не изгуби живота си, осъзна нуждата да запрати спомените от онзи изстрел в земята. Поне беше жива и мисълта за това я караше да се чувства някак ентусиазирано. Едва след няколко тежки дни на непрестанно ходене и глад стигна до собствения си дом. Почука на вратата си и сякаш времето спря. Мозъкът ù прехвърли картината на това дърпане на ръчката хиляди пъти. Зениците ù се разшириха, когато разбра, че всъщност в нейната къща никой не я очаква. Бен беше останал на онова място... Всъщност, именно той стреля и уби онова чудовище, което през целия ù живот я бе тормозило. Разплака се. Не отново... беше обещала на себе си до края на своя живот кракът ù да не стъпи на онова място. А сега... сега трябваше отново да се върне, сама. Може би той имаше нужда от нея или бе вече мъртъв... не знаеше дали преследващото я създание е убито. Ами ако се върне, а Бен е вече мъртъв, за разлика от нещото... Беше прекалено объркана. Отиде до мивката и изми очите си. Докато седеше в банята и треперещите ù ръце упражняваха въртеливи движения над очите ù, тя усети потупване по рамото. Толкова се уплаши, че цялото ù тяло се преви и се строполи назад. Докато припадаше, успя да види особената физиономия на Бен и как устните му се разширяват в писък, и как ръцете му се втурват, за да я хванат. След няколко часа се събуди в болничното легло. Бен държеше здравата ù ръка, а другата бе гипсирана. Когато погледите им се срещнаха, тя се усмихна. Нещо с ума ù не беше наред и започваше все повече да я притеснява. В първия момент дори не можа да разпознае кой е този мъж до нея, това незнайно защо накара ръката ù рязко да се отскубне от неговата. После зениците ù се насочиха върху сватбената халка, която се разполагаше върху пръста на лявата му ръка. Беше същата като нейната халка. Едва след като забеляза тези детайли, осъзна кой е този човек. Това бе най-важният човек в живота ù, любовта на живота ù. Чувстваше ужасна болка навсякъде. Бе преживяла шок и сега нищо не бе същото - имаше нужда от време, за да се оправи. Лекарят каза, че до седем дни ще я изпишат. Обясниха ù, че заради стреса временно е изгубила паметта си. Освен това и способността ù да помни бе отслабнала. Ето защо често си записваше разни неща, за да не ги забрави. През тези седем дни мъжът постоянно идваше на свиждания, носеше ù цветя, храна. Въпреки грижите му обаче нещо в същността му продължаваше да я кара да бъде нащрек. Сякаш всяко негово докосване я изпълваше със страх и несигурност.
На последния ден от престоя ù в болницата тя си събираше багажа. Когато вратата на стаята ù се отвори, цялата ù кожа настръхна. Беше Бен, той щеше да ù помогне да си събере вещите и да я отведе у дома. Взе сака ù и излязоха от болницата. Качиха се в колата му и потеглиха. Тя задряма.
Когато отвори очи, беше вече твърде късно и викът ù се задави в гърлото.
-Знаех си... Наистина го чувствах. Не биваше да изневерявам на себе си, не биваше да ти се доверявам...
-Ще ти бъде за урок. - изхили се мъжът с халката, а после лицето му доби сериозна физиономия.
- Защо въобще ме отведе в болницата, защо още докато бяхме в банята не ме довърши.
- Защото знаех, че така ще те нараня повече.
Сълзите ù се стичаха по бузите ù и се изпаряваха, малко преди да стигнат брадата ù. Мъжкият силует напусна стаята, която цялата гореше в пламъци, заедно с нея.
Бен напусна къщата и застана на съседния хълм, откъдето гледката беше така ясна. Цялата къща приличаше на гигантска горяща факла. Ръцете му се доближиха една до друга и стиснаха здраво все още горящата клечка, която опожари любимото му същество.
Десет години по-късно психичното разстройство на Бен бе еволюирало в шизофрения. Постоянно получаваше видения, гузната му съвест беше съсипала всеки орган под кожата му. Когато сутринта се събуди, тя беше там... Сара седеше на леглото до него и бе втренчила погледа си. От ужас той се препъна и падна от леглото.
-Но как... Ти трябваше да си мъртва. За какво си дошла?
- За да те убия.
Мъжът се засмя от сърце. Сара, неговата Сара, да убие човек - невъзможно. Напълно изключено, особено пък да убие него.
-Не би могла, нито практически, защото не виждам да носиш каквото и да било оръжие, нито пък си достатъчно силна - и да греша за първото, няма да го направиш.
- Прав си. Напълно си прав. Не бих могла да те убия. – каза тя, смеейки се заедно с него. А после допълни:
-Затова ти сам ще го направиш.
Смехът му секна. Погледна я отново. Беше сериозна. Дори след десет години все още разпознаваше настроенията ù.
- Преди четиринадесет години, когато се разхождахме заедно в гората, ти казах нещо. Не съм от онзи тип хора, които имат силна памет. И в този момент, ако не беше така, бих ти казала, че не казвам нищо, но помня всичко. В моя случай е почти същото. Не казвам нищо, но пък записвам. Преди да ме отведеш „към вкъщи” намерих записките си. Не е имало никакво чудовище нали, Бен? Чудовището винаги си бил и ще бъдеш ти...
Тъмнокосият мъж се секна. Сякаш нещо го прониза в сърцето. Не можеше да помръдне от мястото си. Бе като вкочанен.
- Виждах те от прозореца, докато изгарях жива. Виждах как кръстосваш ръцете си и смазваш пламъчето - уби го, както хладнокръвно уби и мен. Няма да лъжа, че и до днес ми е доста интересно защо го направи. Но има някои неща в този живот, които и за твое и за доброто на човека отсреща, е по-добре никога да не разбираш.
Бен усещаше как хиляди ножове се забиват в плътта му. Губеше съзнание. Тя бе права. Сара бе достатъчно голяма част от него и след заминаването си го убиваше бавно, но сигурно. А сега бе просто последният напън.
------------------------
-Господине! Бен Томъс, разбирате ли какво ви казвам?
Той поклати глава.
-Вече сте по-добре. Новото ни лечение работи и до няколко дни ще може да си отидете у дома. Междувременно имате посетител.
-----------------------
- Бен... - захлипа жената. - Толкова се радвам, че вече си добре, не знам какво щях да правя без теб.
- Ти си жива? Та аз... Аз те убих...
- Не ставай глупав, ти не би убил дори и муха. Какво остава за мен. Е, сега те оставям. Трябва да си починеш, изморен си. Има кога да се виждаме.
------------------------
Но аз я убих... Аз се разболях заради чувството си на угризение за смъртта ù, а през цялото това време тя е била жива! Какво, по дяволите, става тук? Само още няколко дни, потърпи още мъничко... Обещавам щом изляза от тук да довърша започнатото.
Само така ще съм спокоен. Само така ще се излекувам и ще я забравя. Писано ù е да умре. Съдбата така е отредила, а аз... Аз съм просто една малка подробност.
----------------------
Когато го изписаха и се прибра, завъртя дръжката на вратата. Извади ножа и когато тя понечи да го прегърне, го натика с всичка сила в гръдта ù. Не отмяташе поглед от лицето ù, което сега се гърчеше от болка. И отново, и отново движеше острието. И всеки път, когато го издърпваше и отново го забиваше, усещаше още по-силна болка от нея. Причерня му.
-Бен, какво правиш... Не... Моля те, не ми го причинявай... Не ме оставяй сама.
Когато Сара паникьосано вдигна слушалката на телефона и набра спешна помощ, вече бе твърде късно. Бен Томас се бе самоубил с такава жестокост, че никой не можеше да го спаси.
---------------------
Да, Сара бе достатъчно голяма част от него, че да предпочете да я спаси пред останала част, в която живееше той.
© Екатерина Маркова Всички права запазени