НЕЖНО ЦВЕТЕ

Седях на плажната кърпа и гледах към огромния басейн, пълен с боричкащи се младежи, родители, които учат децата си да плуват и възрастни хора, които се опитваха да докажат на себе си, че все още са в добра форма, както някога.

Смесица от весели смехове, плискаща се вода, писъци на момичета, които се опитваха да избягат, докато момчета ги бутаха във водата и разговори изпълваше горещия въздух. Всичко беше толкова весело  и безгрижно. Но защо се чувствах така изолирана и самотна?

Погледнах към Христина. Беше едва на метър разстояние от мен, легнала по гръб върху светлосинята си плажна кърпа. Слънчевите лъчи галеха нежно слабото ù тяло. Милувка толкова нежна и топла, но и толкова коварна и опасна. Сякаш слънцето беше хищник, който с омайните си лъчи и обещания за горещо лято, изпълнено с вълнения и мечти, приканваше жертвата си все по-близо и по-близо, докато той се хранеше от сладостната ù кожа. И на нея ù харесваше. Знаеше какво може да последва и пак продължаваше да лежи под изгарящите лъчи. Дори и аз самата бях такава жертва. Изкушена жертва, която е попаднала в капана, но не чувстваше такова удовлетворение, както другите.

- Верно? И какво стана? Малее, Тинче, да знаеш какво ми каза…

Един лъч отрази в телефона ù, докато говореше по него с Тина, най-добрата й приятелка. Когато лъчът попадна в окото ми, инстинктивно отместих поглед и отново се спрях на басейна, кипящ от живот.

В плитчините две момчета бяха вдигнали на раменете си две момичета. Докато момчетата се движеха във водата напред-назад, момичетата се бутаха с ръце. Всяка се стремеше да бутне другата във водата. След известно боричкане и викове от страна на младежите около тях, едно от момичетата падна. Момчето, което носеше победителката, нададе победоносен вик, след което внимателно свали партньорката си от раменете си. Последваха други боричкания, плискане и много смях. По лицата на всички се четеше безгрижна радост, която сякаш щеше да продължи вечно.

Заля ме вълна от тъга и завист. Нямаше смисъл да се боря с мисълта, която щеше да прозвучи толкова ясно в главата ми. Всички факти бяха налице.

„Искам и аз така.”

Наистина бях с приятели. Бях с Христина, Милена и гаджето ù Ерик, който се беше оказал свестен. Но нямах това, което силно желаех. Нямаше бутания във водата, нито гонитби, нямаше интересни теми за разговор.

Вярно, че по-рано имаше опити да ме бутнат два-три пъти, но тези опити често граничеха с неуспех, заради бързото ми бягане и силната ми съпротива. Бях упорита и не се предавах. Нали, ако не се съпротивляваш, няма да бъде интересно?

– Еми, искаш ли да влизаме в басейна вече? – гласът на Хриси ме изкара от задълбочените размишления и ме върна към настоящето.

- Хайде! – отвърнах.

Грабнах подводните очила и след секунда стъпих на горещата земя. Изгаряше ходилата ми с безмилостната си горещина, принуждавайки ме да стъпя на кърпата, докато чаках Хриси да върже дългата си до кръста коса. Тъмните ù къдрици бяха влажни. Наблюдавах меките извивания на косата ù всеки път, когато я прекарваше през ластичето. Накрая я върза на кок.

Някога и аз исках толкова дълга коса. Това беше преди майка ми да подстриже косата ми до брадичката, за да може по-лесно да я преглежда за въшките, които бях хванала. Но това беше толкова отдавна. Бях трети клас. И шест години по-късно косата ми беше малко под раменете. Но аз я харесвах такава. Бях започнала от тогава да се подстригвам късо. Но това не бе важно. Даже никога не е било.

С бърз ход стигнахме до плитчините на басейна.

* * *

„Хайде, върви! Бързо! Не изпускай шанса си!”

Гласът ми проехтя в съзнанието ми. Веднага скочих във водата и заплувах към Хриси, Дани и Румен.

След като останалите бяха излезли от водата да се попекат, те нямаха момиче, срещу което да се бори Хриси.

Заплувах възможно най-бързо. Знаех, че сега беше най-подходящият момент и аз да бъда една от онези, на които завидях одеве.

– Еми, искаш ли Румен да те качи и да се борим? – попита ме Хриси.

- Добре. – отговорих, скривайки въодушевлението си.

Макар да не познавах Румен, знаех, че е свестен. Бях го виждала как се държи с Вероника и Христина.

Румен се гмурна и заплува по дъното, заставайки под мен. След това се заиздига право нагоре към повърхността на водата. Усетих как силните му рамене ме издигат. След секунда се озовах срещу Хриси и усещах как краката ми инстинктивно се бяха обвили около раменете на младежа и продължаваха към гърба му, като той хвана коленете ми, за да може да ме държи.

След миг с Христина сключихме ръце и започнахме да се бутаме, стремящи се едновременно да останем над водата и да повалим противника. Не преставахме да се боричкаме, освен когато момчетата не се движеха в различни посоки, опитвайки се да заблудят противниковия отбор. И двете бяхме равностойни, затова борбата трая дълго, докато не се засмях и паднах във водата.

Забавлявах се.

Чувствах се лека като перце и уверена, че точно в този момент нечии други очи са вперени в мен и завиждат, че аз съм там, а не – те.

* * *

– О, Хриси, толкова съм изморена!

– И аз!

Аз и приятелката ми крачехме бавно към дома ù.

–Знаеш ли какво? – попитах. – Искам това лято да си хвана гадже. – гласът ми беше спокоен. Аз бях спокойна. Сякаш това - да си имам  гадже - беше нещо обичайно за мен. Но не беше.

– И аз искам. – сподели Хриси.

Всъщност, никога не съм си имала гадже, нито пък съм се целувала. Но вече се чувствах готова за нещо повече от приятелство с противоположния пол.

Още  от малка странях от момчетата. За мен те бяха просто глупави и непослушни деца, с които не трябваше да дружа. Но така и не срещнах такива, които да опровергаят твърдението ми. Но, след като влязох в гимназията, се убедих, че наистина има свестни момчета, които няма по цял ден да те тормозят и обиждат всякак. Тогава за първи път завързах приятелство с момче. Беше хубаво. А сега дори бях готова за нещо повече.

- Хриси, искам да те питам нещо. Как си хващаш гадже? Показвам им, че не съм лесна партия и че съм силна, но те не проявяват интерес. Например днес – момчетата, с които бяхме, бутаха само теб във водата и те носеха, а мен – не. Пък и аз си оказах силна съпротива. – засмях се. – Защо става така?

Завихме и излязохме на една малка и тиха улица. Къщите бяха наредени една до друга. Всяка се отличаваше от другите и дворът и обликът на всяка една загатваха за обитателите й. Тази бе стара и дворът – занемарен – собственост на пенсионери. Съседната беше боядисана в слънчево жълто, а дворът – пълен с цветя – вероятно бе притежание на семейство с добри доходи.

- Еми, точно там е проблемът – каза меко момичето. – Момчетата не обичат силни момиче, не харесват мъжкараните.

Мъжкарана ли бях? Не, не мисля.

– Аз не мисля, че съм мъжкарана. Просто обичам да се бия. Дори не може да се каже, че е бой, а игра между мен и баща ми с малко размяна на юмруци по ръцете.

– Но те не обичат това – продължи тя с мек глас. – Те харесват момичета, които са по-слаби. Които да защитават. А силата можеш да я запазиш за себе си – намигна ми и разкри зъби в  хубава усмивка. – Нали ме разбираш?

– Да... – казах бавно и се засмях.

„Момчетата са като малки дечица, които се нуждаят от нежно цвете, за което да се грижат.” - помислих си аз.