21.01.2024 г., 8:57 ч.

Нека станем време 

  Проза » Фантастика и фентъзи
219 1 1
24 мин за четене

„И смъртта, най-последен враг и тя ще бъде унищожена...”

                            /Първо послание към Коринтяни 15:26/

 

         Стъпвайки тежко по напуканата глинеста почва, Алтар се приближи до всъдехода, едва мъкнейки големия къртач и когато стигна до него го закачи на мястото му в каросерията. После бавно се качи в кабината и най-накрая се намери някъде защитен от прашната мъгла навън. Той седна уморено на седалката, направена от порест материал, който беше твърд и неудобен, но траен и издържлив. Защитния костюм му бе неудобен, а и в края на деня натежаваше, макар и снабден с гъвкави връзки на крайницит. Двойната бутилка с въздух също тежеше достатъчно, но той предпочиташе да я мъкне със себе си, отколкото да я няма в нужния момент. Все пак и заради по-малката плътност на планетата винаги можеше да си позволи малко повече личен товар, който често се оказваше спасително необходим. Но в този момент, Алтар просто искаше да свали всичко от себе си, след този труден работен ден.

         Днес имаше силна пясъчна виелица, което го накара да отиде на работа - след получено разрешение отгоре - до един заслон, в далечен скалист район. До края на работните часове успя да направи исканите отвори в скалата, които навярно щяха да са, за да се поставят подпорите за бъдещите куполни градове или на реакторите от инсталациите за тераформирането. Всичко зависеше коя фаза от масовата колонизация започнеше първа. Мястото край скалите е по-добро за заселване от онова поле, започнато да се разкопава от колонистите, в откритата равнина. Но това беше личното мнение на Алтар, а то нямаше никакво значение в случая. Все пак е само един помилван затворник, сега колонист, заточен тук да работи, а не да дава препоръки.

         Той подкара бавно машината и всъдехода се задруса по маркираната пътека. Намираше се на около десет километра и половина от подземния си дом и машината щеше да ги измине за малко повече от четвърт час. През това време Алтар изпрати сигнал до дежурният на орбиталната станция и написа, че се прибира от местоработата му за деня към дома си. След няколко секунди дойде и положителния отговор да продължава право и само натам. Не би помислил и да отиде някъде другаде – отборът от правителствени убийци ще цъфне само след пет минути с техния скоростен въздушен катер - зли, озъбени и с готови за стрелба оръжия фанатици, верни последователи на идеите на президента. Беше се срещал с тях вече. Добре че капитана им е свестен и разбран, знаеше какво е да си на този объркан свят. Винаги можеш да объркаш пътя или, ако те застигне някоя пясъчна буря, да потърсиш спасение при най-близкия съсед, което е абсолютно забранено според правилника. Това разбира се беше без значение за лудите с пушките. Те искаха да стрелят и да убиват отлъчените от обществото и често го правеха, стига разумния им капитан да беше в почивен ден. За тях думите колонист и каторжник имаха едно и също значение, особено след като знаеха, че доживотната или смъртната им присъда е била заменена с великодушно помилване и изпращането тук, на Марс, където да се подготвят местата, за една бъдеща мащабна колонизация на мирни земни граждани, която съвсем скоро щеше да започне, поне според правителствените планове.

         Може би са прави за нас, ние сме си обречени на смърт души – мислеше си Алтар и ги разбираше защо се престараваха и внимаваше да следва светещите маркери в непрекъснато навяващия глинест прах. Повечето от заточените наистина са извършили нещо ужасно на Земята и просто използваха втория си шанс да продължат живота си. Повечето, но не и всички – поправи се той и сви към правата, която водеше до дома му, сега потънала в облаци от прах, носени от все повече усилващия се вятър.

         Скоро спря всъдехода в навеса, затвори портала и се спусна в своята подземна мастаба, веднага затворила се херметически и най-накрая свали скафандъра и пое от свежия въздух, подаван от скъпоструващата животоподдържаща система, която изпратилите ги тук, милостиво им бяха инсталирали.

         Погледна часовника и прецени, че има около час докато се стъмни. Днес се беше позабавил, но свърши полезна работа и отмина още един ден за него.

         Навън, малко след това, започна поредната буря, която цял ден бе набирала сили и сега се разгърна с невиждана мощ. Един от основните проблеми на планетата, беше именно силния вятър, който нямаше как все да се контролира от земляните.

 

                                           * * * * *

         Какво може да се прави на Марс, когато падне нощта?

         Каквото и на всички други подготвяни в момента колонии – просто да се свие човек в стаичката си, където и да е разположена тя – в жилищен блок, под някой модулиран купол на обикалящ край Юпитер сателит; в забит на някоя скала стоманенобетонен бункер, на един от трите големи астероида, на които също щяха да живеят хора или в гробницата от гранитни блокове под земята на Марс; - и неизменно да запали опиумната цигара, която щедро доставяха заедно с храната снабдителните кораби, грижещи се за благополучието на заселниците.

         Това е единствения начин да избягаш от самотата - от тежестта й! От смазващото съзнанието отсъствие на каквито и да е занимания в късните часове. Да забравиш, че годината тук продължава почти два пъти повече дни от земната и сякаш е безкрайна. И че всеки един от тях – колонистите - е заточен завинаги и никога няма да види отново родните си места.

         Не и жив! - това поне беше сигурно.

         Може би душата им ще се върне някога, под формата на светлина, в мястото на появата си, както се казваше в учението за Троизма. Но това бяха само идеите, в които вярваха всички хора на Марс днес, макар и поклонниците на страта религия да ги отричаха.

         Като картици се навираме в дупките си, в тези мастаби, които кой знае кой откачен архитект е създал, и чакаме безмълвно да дойде следващия ден. А след това и следващата нощ, през която плувналите в мъглата на опиума мисли да посрещнат отново следващия ден. И така в безкрайна последователност – си мислеше Алтар Т. или колонист номер сто и седем в Северен район, докато свиваше проклетата цигара, малко преди преди осем часа вечерта, местно време. Беше залостил допълнително всички изходни отвори, заради урагана, който тази нощ щеше да мине оттук, като помитаща всичко огромна центрофуга с хиляда километра в час.

         Мразеше нуждата от опиума, но нямаше никакъв избор... Нямаше право на избор. Или това, или просто трябва да полудее и да побегне навън без скафандър в отровната атмосфера. Затова сега ще доведе тялото си до безчувстено безсъзнание и ще накара мислите си да заспят, а заедно с тях и усещанията, спомените и разбирането.

         Но тази нощ беше необикновна с това, че не успя да забрави. Изведнъж го натиснаха много откровени и силни мисли за присъствието му тук.

         Марс и неговата мъртва пустиня, която го е скрила под повърхностния си пласт от изгоряла почва. Какво ли не би дал, за да се озове на Земята, в някой от тамошните затвори и да има с кого да си каже някоя дума. Да се посмее, да поговори с някой, да се сбие дори. Гръмката титла – Колонист, която произнесоха тържествено при замяната на присъдата, не го радваше особенно много, все пак си беше затворник, който е просто е осъден да засели първи мъртвия марсиански свят. И да копае из безкрайните му долини, подготвяйки терена за интервенцията. Обречен бе да бъде сам за дълъг срок от време, според Закона за колонизация – глупавия правилник, който правителството измисли и чрез който бяха изпратени тук стотиците обречени.

         Пръснати в големи райони, колонистите, всичките бивши затворници от Земята, нямаха разрешение да се събират и живееха самотно, като движенията им бяха непрекъснато следени от патрулиращите в близка орбита войници. Мярката беше в замяна на наказанието им, заради престъплението извършено на родната планета. Просто като прах в очите на всички бяха подхвърлили тази неимоверно голяма милост на президента, който ги помилваше заради всеотдайността, която ще покажат при заселването на няколко извънземни свята. Който дръзнеше и нарушеше реда на Закона, просто проверяваше бързината на пристигане на патрула и мястото му винаги имаше кой да заеме, при следващото посещение на кораба с провизии. Така, пръснатите из подножието на Олимпийския хълм стотици мастаби, непрекъснато сменяха обитателите си. Някой избираха опита за бягство – сигурна смърт от залпово стреляли по беглеца дула; други сами си отваряха пътя към вечността, който е много по-кратък и близък до нея, когато се направи крачката от заритата в глинестата почва гробница, която ги приютяваше в тихите и студени нощи.

         Суровото ежедневие под двата спътника, които единствено виждаха колонистите, беше нищо в сравнение със самотата, която ставаше убийствена с времето и един отчаян самотник винаги накрая предпочита смъртта, като спасение от нея. И мнозина правеха този краен избор, когато дори и опиума не помагаше в подтискащото мислите им усамотяване, колкото и да го раздаваха с цел да се осигури някакво залъгване на ума на обречените да са тук души. Така, както сега се случваше и с колонист номер сто и седем.

         Димът, погълнат от цигарата, замъгли ума му и Алтар се отпусна на дивана. Телевизора предаваше нещо - репортаж за новите проходи открити в недрата на някой от Юпитеровите спътници - кой точно, не можа да разбере. Мислите му се бяха понесли в друго измерение, далече от това. Много по-различни от друг път, сега сякаш пълни с ледено прозрение или по-скоро отчаяние, дълго време подтискано насила да спи.

         Трябва ли ми то? – изсумтя той. - Нищо не ми трябва в момента. Искам само да заспя и да не се събудя. Не е толкова много като желание...

         Обзеха го мисли, в които човек започва да търси друг изход, друг път и да бъде далеч от тук.

         Колко ли ще издържа? Колко съм издържал вече? – опита се да преброи дните си на Марс, бяха много.

         Може би е вече най-стария колонист, тоест, най-дълго останал жив на този пустинен свят. Навярно е време душата му да поеме пътя към звездите. Алтар си имаше любима звезда – Алтаир, името й беше подобно на неговото - и понякога, ако можеше да се остане навън нощем, излизаше да я погледа, макар оттук съзвездията да изглеждаха различно.

         Душата...

         Беше приел през дългите марсиански години новата вяра за Троизма на човешката душа и вярваше в това, че тялото привиква с всичко, но онова, което носи то, успява много трудно със смирението, за което призоваваха в религиозните предавания от старата идея за единното й спасение от някой, който ще я приеме. Според него истината беше в нейното троично разделяне при напускане на тялото, както проповядваше религията на новото време. 

         Алтар често, с потънали в унеса на наркотика мисли, беше виждал как душата му напуска тленната обвивка, която като дрипа оставаше свита на леглото в мастабата му. Като три лъча светлина тя се отделяше. Той бе дал на всеки име и образ, които щяха да останат след онзи последен миг.

         Първия лъч нарече „душата птица”, която щеше да остане тук, за да изпълни гробницата със светлината си, така както птица би запяла край изоставеното от дихание тяло.

         Другия лъч бе „душата на сърцето” на човек - на делата му в дните дадени му за живот и тя носеше всяка негова мисъл или дело, като оставен спомен от живота.

         Третата светлина беше назовал „душата време”, която напуска всичко познато и се връща към извора, от който е започнал целия този процес на живота, довел до раждането, житейския път и до освобождаването на светлината във времето.

         Може би само той така ги усещаше, а може би и някой друг, свит в своята гробница на Марс, но той вярваше в Троизма искрено, особено след толкова дълги нощи на осмисляне.

         Макар и да вървеше дълго по пътя, точно сега се замисли дали да не освободи времето си, колкото и да не бе искал то да свършва до вчера. Разбираше онези, които бързаха да го направят, но не знаеше дали това е смелост или страх.

         И той какъв ще е - страхлив, че продължава да пълзи с болка по пътя си или смел, че сам без време ще го прекъсне?

         Потърка кожата си под следящата го гривна, бе свикнал с нея и почти не я усещаше. Като ръкав на риза, който обаче никога няма да можеш да навиеш или отрежеш. С чипа в гривната го следяха непрекъснато, него и останалите почти хиляда така наречени колонисти, от станцията в близка орбита и само чакаха някой да си позволи да сгреши, за да изпратят катера с командоси - изперкали откачалки, искащи само да убиват с правото на закона. Според него, мястото им е точно тук, но на повърхността – да нарамят големия копач и да блъскат цял ден скалите, дано намерят своята бясна жилка и да я прекъснат.

         А ни обвиняват нас, че сме били антисоциални и затова сме обречени на уединение – течаха в мъгла мислите на номер сто и седем. – И каква беше грешката ми - че не споделих възгледите на някой, сега президент, и имах смелостта да го извикам пред всички. Е, наказанието е отлично. На милиони километри от него и от всички следващи дни за гласуване, както и от онези, които можеха да чуят призивите ми.

         Уж сме били опасни за обществото, аз и подобните на мен, това и какви ли не други глупости надрънкаха по време на скалъпения процес срещу опита за убийство на скъпата, за същото това общество, личност. Тъпо, но ефективно. Опита ли се някой да противоречи – разбира се, че не. Ясно и защо не - на Марс и другите колонии има достатъчно място за всички. Най-малко за гробовете им. Също и място за забрава на идеите и имената им. Оставаш сам с тях, после и ти ги забравяш.

         - Хуманността преди всичко, господа! – каза на глас Алтар, спомняйки си последните думи на президента по време на церемонията по изпращането на първите „колонисти” в космоса и се засмя кисело.

         Явно нямаше да заспи и тази нощ. Ще гледа тъпите програми по правителствения канал, ще слуша редуващите се проповедите от нощните блокове, тези на Новата вяра и на онези, които все още изповядваха старата истина за духовното в света.

          Така е тук, днес си прилича на вчера, а утре ще е абсолютно еднакво с днес. Ден след ден, месец след месец, ако издържиш  - година след година. Това сигурно е вечността, една безкрайна минута, която никога няма да свърши. И ще се повтаря. Едно и също, безсмислено и ненужно. Няма никакъв смисъл от целия процес на очакване на последния миг, но поне той досега нямаше волята да го съкрати и да срещне мигът. Винаги бе имал надежда за утрото, която сякаш се разнесе днес в миража на навяващия прах отвън. Сега искаше друго.

         Дали наистина вярата му в разделянето на душата на слоеве светлина и усвояването й във времето, все така ще му дава сила и поддържа тялото, след още толкова години. Или сега е точния момент, за да я освободи?

         Колко години е вече тук? Три, четири или май пет станаха? Това колко земни прави – започна да пресмята нещо, което си беше казал никога да не прави. Една марсианска е равна на двадесет и два и половина земни месеца. Значи общо са вече малко повече от девет години.

         Почти десет години – удиви се на получения резултат заточеника. – Кога минаха!

         И нима е издържал толкова време сам в този забравен свят? Колко още го очакват? Още пет или още десет. Дали си струва да ги изживее в това обречено съществуване. Навярно ще забрави и името си някой ден, както навярно са го забравили и там, у дома.

         Нещо натежа в него, вярата му изведнъж сви криле и се понесе в мрак. Лекотата на тялото му се замени от оловната топка, която притисна прозрялата му душа. Прозрението, че той никога няма да дочака жив идването на другите хора и обещаното приобщаване към тях в този ден. Целта, с която е изпратен, е да работи колкото може и да умре тук, като едно безлично зрънце сред всичкият този пясък, трупан от вятъра на дюни, превърнали се в безбрежно море, покриващи всичко на планетата.

         Някога, много преди да бъде осъден, вярваше в старата религия. Тогава още хората не бяха открили истината за троичната идеология и повече от две хилядолетия се водеха от събраните завети на миналото, което се беше доближило до истината за Троизма, но не бе успяло да я разгадае. Но веднъж проходили в космоса, сякаш видяха по-надалеч нещата и ги разбраха, поне отчасти.

         Сега се опита да си спомни един от старите послания, които някога често си беше повтарял, може би за да дава хоризонт на мислите, желанията и идеите си. Повтори си го и сега, за да разбере само, че времето е прелетяло толкова бързо и еднопосочно край него:

         „Каквото и да правиш, прави го с охота, защото в гроба няма работа, любов, знание и мъдрост.”*

         Как да приеме това послание в този глинесто песъчлив свят. Какво да прави с повече охота днес, освен да чака пак нощта да дойде и да залъже мислите си отново, затворен във вечния си гроб. След това да повлачи тяло отново навън, както винаги с очакване да настъпи отново нощ. Едва ли е това смисълът да е сред целия порядък от звезди, комети и мечти, сред който се намира и самия той.

         Алтар Т. се изправи и приближи до изходната шахта на своята гробница. Може да намери спасението си навън. Да изтича стотина метра, да изкрещи последния си въздух и след това, да поеме сместа от въглероден двуокис, азот и аргон и с това да задави собствените си дробове с киселинната отрова на местната атмосфера. Болезнено, но ефикасно ще намери смъртта си.

         Той прокара длан по хладния камък на стената. Не, идеята да излезе няма да е според вярването му за живота. Нима ще се остави на подобен край, който така спонтанно изникна в мислите му. Не и него, нито това да побегне и да бъде застрелян.

         Отново се върна на мястото си пред телевизора. Видя останките от опиумнта цигара на масичката и я бутна леко с пръст. Тя падна и от нея се посипаха няколко зрънца от сребристия наркотик. Разпиляха се на няколко страни. Всяко се търкулна на различно разстояние.

         Отделяне и разделяне – спомни си ясно думите на една от новите проповеди. Вярата в Троизма - трите лъча, всеки носещ се в различно измерение от живота, отделени и разделени от истинската реалност чрез физичните състояния на раждане, живот и смърт. Но освободени накрая се сплитаха с реалността и с вечността.

         Единството на душата с безкрайността!

         Това е крайната цел на всичко – каза си той, потънал в размишления, които сякаш отваряха все повече и повече досега затворените му вътрешни очи. Има ли смисъл днешния ден, тази нощ и всичко свързано с неговата човешка същност, когато краят ще е един за всичко. Смъртта какво е освен слоя между трите светлини, който ги разделя и всяка поема в дадена посока, за да стане част от общата цялост. От нея не трябва да се боя, тя е именно вратата, която води към свободата, затворената във вечно страдащото тяло. Тялото се отваря при досега й, от него се ражда истинската трилицева същност на живота. В старата религия я посочваха като последния ни враг, но това е само за телата, не и за онази огромна сила, която носят те. Така, дори страхът от този основен човешки враг ще бъде победен, след като точно той освободи душата и я превърне в неунищожима част от времето.

         Това е значи истината – да осъзнаеш мигът, в който трябва да се отдадеш на времето. Да го уловиш и да оставиш всичко друго.

          Той се отпусна на меката тъкан, която го пое, затвори уморено очи и просто истински поиска всичко да свърши сега.

         Съзнанието му заплува плавно, сякаш в сън, но този път в един далечен, безкрайно далечен сън. Пожела си да отлети, да се овободи от тялото си.

         Задиша накъсано и леко, оставяйки все по-малко кислород да влиза в тялото. Сърцето му започна да бие бавно, взето под контрола на мислите, а той се помоли на всевисшата сила, която го е създала, да го приеме отново.

         Сърдечния мускул се сви и отпусна, човекът отвори очи и се загледа в белия цифреблат на часовника срещу него, вече почти спрял с отмерването на минутите. Сякаш усети как времето разтвори и погълна мислите му, които се отделиха от вече бездиханното му тяло, което все още конвулсивно потрепваше.

         Още един сърдечен удар...

         Нещо в него сви криле и застина.

         И още един...

         Мека пелена се спусна пред вътрешното му око.

         И след това още един, който беше и последен в неговия живот.

         От плътта, която остана безчувствена завинаги, се отделиха три ивици от светлина. Едната се разля наоколо и обви тялото, другата пропадна в съседното физично измерение и отново се роди, а третата се понесе извън това място и се сля в единение със самото време.

         Защото всяка частица от човек, от неговите мисли, желания или мечти, не е нищо повече от материята на времето, с която накрая душата му отново става едно цяло сред безкрайността.

 

                                               * * * * *

         На патрулиращата станция, дежурния офицер видя, че току що биопоказателите на каторжник номер сто и седем спряха да отчитат сърдечна и физична дейност.

         Дежурния си каза на глас:

         - Още един си отиде.

         Извика досието му на екрана до него, въведе нужното в архива и го изпрати към централата на Земята. Ако има подготвен затворник, нека го изпращат, една от гробниците току що се беше освободила и е готова да приеме следващия си обитател. След това с безразличие изтри ненужния вече файл и се загледа към телевизора, без дори да запомни и името на заличения номер.

         Но той не можеше и да знае, че безименния вече се съдържа във всичко, което офицерът приема за реалност и е станал част дори от самия него. Просто скоро, когато дойде точния момент, неговия глас ще проговори и ще го освободи така, както го бяха освободили мислите на хилядите реещи се, станали на време хора.

 

                                               * * * * *

         Далеч в космоса, една звезда, наречена Алтаир, се наля със светлина и грейна силно и ярко.

 

         *Библия - Стар завет

 

© ГФСтоилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Сигурна съм, че сме отделила се част от източника, и че после се сливаме с него.
Предложения
: ??:??