Имам талант. Мога да чувам цветовете. Всъщност щом го написах не ми изглежда като кой знае колко специална дарба, като се има на предвид, че и Моцарт я е притежавал. Моят талант е от малко по-особен вид: мога да чувам историите на крушките, да, на ей онези светещи тела, които озаряват вечерите ти. Може да ти изглеждат невзрачни, непотребни, елементарни, като мнимо изцъклено око, висящо на опънатия си очен нерв. Всъщност точно от това, че ни наблюдават се крият и раждат историите, които по-късно ми разказват, тихо, шепнешком все едно споделят тайна.

Още преди години се отдадох на тази своя май единствена по рода си професия, аз съм горд събирач на истории от крушки. Задачата ми не е никак лесна. Опитвам се да намеря най-красивата от всички тях, разпределям ги, класифицирам ги. Искам да открия най-отчетливата, най-светлозарната от тях. Попадал съм на всякакви, крушки във всекидневните, улични светлини, нощни лампи в спалните (ах, какви интересни истории са ми разказвали от там), луминесцентни пури от административните сгради, самотни осветителни тела в магазина за лампиони, прилежно чакащи своя собственик да ги приеме в топлите си длани.

Съвсем скоро се натъкнах на една малка нажежена крушка в един скътан бар. Тя ми разказа следната история: стоя си аз, крушката, слухтя, воаьорствам, правя това, за което действително съм предназначена. Поставена съм на най-очевидното място точно над една от масите, идеално разположение. Хората са такива нарцисисти, толкова вглъбени в себе си и собствените си височайши особи, че изобщо не ме забелязват. Една късна вечер под мен се настаниха момче и момиче видно притеснени един от друг, но разговорът не закъсня, нервен, задъхан, на пресекулки, подстрекаван от окуражителни усмивки и сковано кимане, с дълги неловки паузи между отделните теми на обсъждане. Говореха за книги, литература, и двамата си мислеха, че могат да пишат. Разговорът скачаше като топче за тенис върху масата от една тема към друга. Лично аз усетих леки нотки на завист помежду им. Писател на среща с друг писател, естествено че ще има съревнование, някакво мнимо себедоказване и сравнение. Чувството ще да е било неприятно и за двамата, все едно аз да сравнявам интензитета на светлината си с останалите крушки в бара, няма да съм нито най-ярката, нито най-изящната, никой няма да се прехласне по способностите ми. С нищо няма да се отлича.

След известно мълчание момчето рече:

- Ами какво би станало ако се измисли някаква история за момче, което краде крушки.

- Защо ще му е да го прави? – Контрира го момичето. – За разнообразие ли?

- Ще е опиянено от светлината им – замисли се за миг, зъбчатките в главата му работеха, - това ще е някакъв особен вид колекционерство. В стаята му ще е пълно с крушки, а ще иска да трупа още и още.

- Добре, а какво ще го е подтикнало към този импулс?

Нервно дърпане на кичури коса, неловко отпиване от чашата с бира. Бърза размяна на притеснени погледи. Сдържаност.

- Може би някаква ретроспекция – отвърна момчето, - събира толкова крушки, за да открие една специална, която е съхранил в паметта си. Иска да намери точно една определена крушка от детството си.

Погледите и на двамата зашариха в пространството около тях. Притъмнено, само нашите бледи светлини озаряваха лицата им. В очите им се отразяваше нашият блясък.

- Значи искаш да напишеш такъв тип разказ, който като го прочетеш веднъж вече ще е безинтересен на читателя, - рече момичето, - това е най-лесната формула за успех, но и най-незапомнящата се. Най-посредствената.

- Безсмислено е да четеш дадена творба по няколко пъти.

- Добре, отклонихме се от темата. Твоето момче ще намери ли бленуваната си крушка или не?

- Не знам. Най-вероятно ще я открие.

- Ами ако момчето може да чува крушките, които всъщност му разказват истории – замисли се девойката, - тогава може да търси историята на една точно определена крушка.

- Разбира се, разбира се, която крушка в детството му е прошепнала нещо важно, а то не може да си го спомни.

Какъв синхрон. Каква работилница за идеи. Какъв завод за въображение. Беше почти красиво да ги гледаш. Изумително. Двама души, обзети от идеята за нова история.

Толкова се бях захласнала по тях, че попремигнах неволно няколко пъти. Тогава те за пръв път ме забелязаха. Спогледаха се, усмихнаха се ехидно един на друг. Коварно. Момчето протегна ръка и ме изтръгна от животоподдържащата ми система. След миг се озовах на тъмно и топло в джоба му. Чувах приглушено как излизат от бара и ме понасят нанякъде в пълен мрак. Не след дълго ме закачиха за друга система, но на съвсем различно място и о, ужас, колко потресаващо беше то. Навсякъде където и да се огледаш се стелеха крушки, малки, големи, овални, ръбати, всякакви. Стаята се изпълваше с тях, бяха я покрили като море от стъкло и жици. Какъв беше този психар, та да ме затвори тук. Вратата на стаята се отвори и същото момче от бара се появи и ни се усмихна злобно, на всички нас, клетите заложници. Дали ни чува, дали в момента не слухти нашите мисли, нашите истории? Нима това момче тук бе самият събирач на крушки?

Зловещото му лице се изкриви от ярост, придоби почти нечовешки черти. Изведнъж започна да чупи всяка една от моите побратими. Стъклото се разхвърчаше навсякъде. Трошеше наред, обезумял, крещеше, безумно, задъхано. Накрая стигна и до мен. Пое ме в дланите си и ме стисна толкова силно, че на мига се строших в бял стъклен прах.

Отказах се. Не мога да ги слушам повече, те са навсякъде, чувам ги навсякъде. Наблюдават ме. Дебнат ме. Нямам друг избор освен да ги унищожа до една.