-          Преди ти разказах за това как нараняваме най-близките ни хора, като понякога дори не се усещаме как сме го сторили. Но днес искам да ти разкажа за нещо, което е близко, но и далечно от предната тема. Искам да ти разкажа за просяка на ъгъла. Но нека не гледаме на него като на един от редовните обирджии на последните дребни пари, подрънкващи в джоба ни, с които ще се напие в близката долнопробна кръчма.

-          А защо не ми доразкажеш историята на малкото момиче?

-          Спокойно, и за нея ще ти говоря,  както сега, така и във всеки един мой разказ.

-          И все пак...

-          Остави ме да ти разкажа за срещата на момиченцето с просяка. Срещата на отхвърления от обществото с навлизащия тепърва в него. Това, на което единият може да научи другия. Една поука не само за нея, но и за него.

Всички го отбягваха, а по лицата им извикваше само отвращение. Само тя се вгледа в очите му. Точно те я накараха да се спре. Видяното в тях я накара да се приближи, без да изпитва погнуса от несресаните сплъстени коси или мръсните с кръпки дрехи. Тя искаше да проникне в неговата душа. Душа, пълна с мъка и отчаяние. Момиченцето си мислеше какво ли е да си на негово място. Усещаше неодобрителните погледи на минувачите, които сякаш оставяха петна по дрехите на просяка.

Той стоеше смирено и от никого нищо не искаше – не беше протегнал ръка за милостиня, не кълнеше за това, че никой не оставяше пари пред него. Дори нямаше задължителната за реквизита на просяка картонена кутия.

Когато го погледна, видя неговия вглъбен поглед. Зачуди се за какво ли мисли. Вероятно за миналото или пък за бъдещето, но какво ли бъдеще, когато настоящето е такова? Най-сетне се реши да го заговори:

„Здравей. Може ли да поседя при теб?”

„Стига да не те е страх. Но така или иначе ти вече седна...”

„А може ли да си поговорим?”

Просякът беше учуден от малкото дете, което само беше дошло при него без страх, без отвращение. Но защо не си играеше с другите деца? Да не говорим за това, че родителите му не бяха наблизо.

„А родителите ти къде са?”

„Пазаруват.”

„А няма ли да ти се карат, че седиш при мен?”

„Защо? Нищо лошо не правя, освен ако не преча или досаждам.”

„Защо да ми пречиш, сякаш в момента имам неотложна работа. Но все пак никой не идва при мен, нито говори с мен, камо ли и да седи до мен така спокойно.”

„Аз не бързам за никъде, защо да не седя спокойно. Искам да ми кажеш защо си тъжен. И за какво си мислеше преди малко?”

Остана изненадан от директно зададените въпроси. Погледна учуден момичето. Искаше да му каже, че е тъжен, защото е самотен, защото никой не идва при него. Всички го подминават с отвращение, а в най-добрия случай – ще му хвърлят няколко монети. Но той не се нуждаеше от състрадание. Ех, ако можеше някой да го разбере, да се постави на негово място. И това малко момиче, което се появи изведнъж, което го гледаше толкова мило, толкова съчувствено. Но какво можеше да разбере то за неговото положение...

„Тъжен съм, защото нямам такова момиченце като теб, което да разсейва самотата ми.”

„Но аз мога да идвам всеки ден...”

„Не, миличка, след време ще разбереш защо никой не идва при мен, тогава и ти ще ме оставиш...”

„Да, но ако спра да идвам, ще станеш отново тъжен!”

Тогава тя протегна своята мъничка ръчица и го погали по ръката.

Ах, колко е невинно това създание. Нима не знае, че отхвърленият от обществото трудно би бил приет отново. Дори и най-добрият може да сбърка – а обществото не прощава никому. Всеки е готов да заклейми другия, дори и за собствените си грешки. Склонни сме да виждаме чуждите пороци, но не и собствените. А когато срещнем нашите грешки у другия, сме готови да го поучаваме, да му четем проповеди. Толкова по-лесно е да съдиш другия, да се опитваш да го поучиш дори когато собствените ни думи не могат да бъдат поука за нас. Не можем да се справим със собствените недостатъци, но това именно ни амбицира да ги откриваме у другия и да се опитваме да ги поправим дори и когато грешките не съществуват. А на това малко момиче му предстоеше да влезе в едно безмилостно общество, в една машина, където само най-силните побеждават. Където всеки е сам за себе си...

„Всеки сам за себе си” - каза сякаш на себе си просякът. Жестът на момиченцето  го накара да се замисли. – „Върви при родителите си сега, а след няколко дни може да дойдеш да ме видиш. Знам как няма да бъда вече тъжен!”

-          И какво се е случило след няколко дни?

-          Момиченцето ходи на следващия и на третия ден, но той не беше там. Натъжи се. След седмица на това място стоеше някакъв добре облечен непознат с гладко сресани назад коси. Той се усмихна на приближаващото се момиченце. На няколко крачки от него то спря и го погледна в очите. Но сега в тях нямаше тъга, те бяха изпълнени с решителност и надежда. Надеждата, която малкото момиче му възвърна. Той отново повярва в себе си, реши сам да промени съдбата си. Успя да се измъкне от задънената улица на отчаянието.

-          Странна ми е тази внезапна промяна. А пък за какво ли си е мислел тогава, когато момичето беше седнало до него?

-          Това не мога да ти го кажа аз. Вероятно за опропастеното настояще заради нелепа грешка в миналото. Каква ли е била грешката не можем да знаем, може да е била фатална, а може би – не. Но не трябва да оставяме миналото да гнети настоящето и да спира бъдещето. Никога не е късно да започнем отначало, стига да вярваме и да не губим надежда. Не бива да бъдем безучастни към живота, защото времето не спира, когато самите ние уморени от живота посядаме. Не бива да бъдем пасивни.