Тръгнах си с билета и парите в ръка. Нямаше време да се размотавам, до излитането на самолета имаше два часа и половина. Сега пък Сан Диего? Подкарах форда към дома. Щом влязох  взех една раница и  хвърлих два чифта бельо и някоя тениска. Посегнах в хладилника и извадих една бира. Устата ми горчеше повече от вкуса на бирата, сякаш новото предизвикателство беше заседнало там. После се излегнах на дивана за десетина минути. Все още не е късно да зарежа тази работа. Но  смехът на Мойра кънтеше в главата ми. Еее, Стив…какво мислиш по въпроса? Шубе ли ти е?  Мисля, че съм корав пич, но това нещо не ми харесва. Но парите си ги биваше. Каквото ще да става, ще внимавам. Изпих бирата и тръгнах с колата към летището Лонг Бийч.
            Самолетът излетя по график и аз се рея в облаците. Отказах на стюардесата алкохол, само безалкохолна кола ще пия. Така ми се пийваше едно уиски и едва устисках.  Остава само това – да се напия и да  оплескам нещата. Няколко часа едва удържах в самолета. Колкото наближавахме Сан Диего, толкова по-нервно ми ставаше. Наблизо гледах една влюбена двойка как се прегръщат и тогава се сетих, че имам среща с Деби, сърфистката от плажа. Ей, това чудо Мойра за втори път ми разваляше срещите с мацки. Изпързалях Джейн, сега и Деби ще ме чака в бара.
            Слязох от самолета и звъннах на Мойра.
             Тя веднага вдигна:
                 -Слушай Стив, на  20 мили от Сан Диего има един мотел „Тасино“, иди там и в 22ч. ще видиш  на паркинга на  мотела черен микробус. Ще смениш шофьора и потегляш.Чао Стив.
                Докато кажа нещо и тя ми затвори. Имах два часа до срещата. Умирах от глад и реших да се поглезя. Влязох в един ресторант и си поръчах бифтек и пържени картофи, салата от скариди и парче торта. От нерви ли, от що ли, но не усетих вкуса на храната. Пих една диетична кола, двойно кафе и излязох. Кафето що- годе ме ободри.  Огледах се за такси и поех към мотела. Вечерях, но в стомаха ми се бунтуваше всичко. Притеснявах се, как ще карам тези жени. Няма ли да пищят? Мислите ми се омотаваха още повече и взе да ми припарва под краката. Шофьорът пое някакъв диалог, но аз мълчах упорито и той най-сетне млъкна. Да не ми досажда, че взе да ми кипи. Платих му и изскочих навън от колата. Около мотела имаше гъста горичка, а къщичките бяха пръснати в нея. Много дискретно място. Поразходих се в тъмнината и запалих цигара. Оставаше половин час. Докато изпуша цигарата и видях фаровете на черния микробус да се приближават в дъното на паркинга. Аз се доближих до шофьора и той отвори вратата. Прилича на мексиканец.    Преди да се вмъкна го попитах:
           -  Привет, амиго. Как мина пътуването. Жените мълчат ли?
           Той ме гледаше и мълчеше. Нищо не каза. Тръгна си веднага, сякаш само е чакал да се отърве от това. Видя ми се уплашен. Това още повече ме стегна под лъжичката. Но без да умувам повече подкарах по джипиеса. Излезе един дълъг път 1060 мили за два дни пътуване. Петстотин мили на ден, ще трябва да бързам като луд. Натиснах яко газта и поех щафетата. Пуснах си радиото леко да бръмчи, за да не ми лудне главата от мисли. Ще карам цяла нощ додето мога да изкарам повече мили. За да ни мисля за мисията, започнах да си представям Деби, после Джейн и накрая Сара. Сара беше най-готиното парче , с което живеех няколко месеца, преди да ме зареже една вечер. Ей така, потърси си повод да се скараме и си замина. След няколко дни я срещнах с един баровец, беше увиснала на ръката му и се кикотеше. Не ми стана много хепи, ама какво да се прави. Да се сбия с човека ли? Та махам Сара от ума си и пак натискам яко газта. Микробуса си го бива, не е някоя стара бричка. А аз обичам фордовете.

                 Какво ли прави Мойра? Новата ми работодателка Мойра. Като шеф май няма да е много лесна. Гласът и става стоманен, режи ли режи…уж се смее, а очите и остават стъклени и студени. Уф, тръпки ме побиват, сякаш нещо ледено полъхва от нея…             

               Запращам и нея извън ума.
                     Карам вече 5 часа    и очите ми залепват за сън. Пари ми под клепачите и ще заспя. Минал съм 250 мили от плануваните 500 мили за днес. Поне сметките правя бързо. Развиделява се. Още съм в Калифорния. Отбих от магистралата и се отправих в едно малко градче до Авенал. Ще се забия някъде да не се вижда микробуса, за да поспя. Обиколих наоколо и видях една изоставена сграда, полуразрушена. Спрях зад нея и се похлупих върху волана. Унасях се и заспивах, когато чух едно тупуркане в каросерията. Първо по тихо, после звукът се засили…
     

                Продължава…