Искам да имам необикновена дарба. Искам да съм дарена от Господ с една дарба, дарбата да усещам какво и кой ще ми донесе болка, за да го избягвам. Така поне за мен няма да мисли после как да ме утешава и спасява. Звучи ли богохулно?! Не, не мисля. Че какво толкова искам, пари ли, власт ли, имоти?! Нее, искам да не ме боли, по-скоро изобщо да не познавам болката, като състояние на духа. Да съм една такава, вечно жизнерадостна и наивна като дете, мислещо си, че там някъде в бъдещето всичко е розово и мама и тате винаги ще са до него, за да го предпазват. Цвете в саксия, че и в оранжерия. Да си мисля, че когато капят сълзите ми, вали дъжд или че друго дете иска да си играем и ме е напръскало с вода, защото не знае по какъв друг начин да ми го каже. Да ми е слънчево и нереално красиво, без да се докосвам до болния свят на възрастните. Без ежедневно да обгарям душата си и да не намирам после лек за това. И въпреки всичко пак да протягам ръце към тая болка, незнайно защо. И да задавам милионите въпроси по детски, но да няма вече кой да отговаря. Не го искам това за себе си, ако може да си го вземат всички обратно. Не ми е интересно така, не ми е красиво, не ми е комфортно и адски боли. А сълзите?! Сълзите са горчиви и парят, прокарват кървави следи до сърцето, та, ако не е усетило и то, да усети! И отново познатото безсилие и опитите да се сетя откъде и кога точно започна всичко и не съм ли могла да го избегна, да го предотвратя, защо все на мен и... Всички си мислим така, когато боли. Сякаш сме сами на света и всичката болка е отредена само за нас. Но май от нея има за всички и никога няма да свърши... Отклоних се от темата, като че ли? Щях да говоря за необикновената дарба, с която исках да бъда белязана. Но какво повече за нея? Нищо. Само това, че искам да мога да виждам, да знам най-вече кои хора могат да ме наранят и да ги избягвам. Ако може едно такова особено сияние да има около тях, за което ще бъда предупредена как да го разпознавам или да им го пише на челото, че носят болка, или те самите да ми крещят да бягам от тях. Твърде егоистично, сигурно и други ще я пожелаят тази дарба. Ще си ходим едни такива усмихнати и предоволни. И на света ще дотегнем с тези усмивки, но на болка не се издържа, нещо завинаги угасва, там, в душата, и нищо не е същото. Няма значение, че времето лекувало. Не, не лекува. Ти сам се лекуваш. Озлобяваш се или забравяш, в зависимост от другите хора, които ще срещнеш по пътя, който ти е отреден да извървиш. И ще гледаш с недоверие, с празен поглед и съмнение някой, който ни най-малко заслужава това, но такъв е животът.  Никой не ти е обещавал, че всичко ще бъде красиво и уютно, сътворено само за теб. Искам да си обещая, че няма да ме боли и да, обещавам си, но не мога да знам какво ще ми донесе утрешният ден. Нека само е нещо по-красиво и по-топло от днешния... и най-вече безболезнено...