13.07.2024 г., 0:21 ч.

Нещо ново на Западния фронт 

  Проза » Разкази
119 2 2
12 мин за четене

Битката беше приключила преди час и войниците се бяха оттеглили в окопите си. Вече не се чуваха дори откъслечни изстрели. Обаче и французите, и австрийците продължаваха да хвърлят по едно око към бойното поле, където бавно крачеше самотна фигура. Това беше сестра Жустин.

Дребничката млада жена старателно оглеждаше падналите в боя, както своите, така и враговете, и с надежда търсеше искрица живот в тях. Ранените, които бяха успели да нададат викове за помощ, вече бяха изнесени с носилки от санитарите.

Войниците познаваха сестра Жустин и се възхищаваха на смелостта, трудолюбието и добротата й. Тя беше твърдо решена да помага еднакво на всички и го правеше с ентусиазъм. За нея нямаше свои и чужди, за нея всички бяха просто хора. Веднъж един френски полковник й се скара, настояваше тя да не се занимава с ранените австрийци. Тя вдигна глава, изгледа го кротко с големите си теменужени очи и му рече:

– Господин полковник, аз практикувам по съвест професията си на медицинска сестра. И го правя както са ме учили. Оставете ме да спасявам човешки животи и си гледайте вашите ангажименти – отнемането на човешки животи. Аз не ви се бъркам в работата, не се бъркайте вие в моята, моля.

Полковникът се сконфузи. Понечи да каже нещо, но се отказа. Махна с ръка и си тръгна.

Жустин се наведе да затвори изцъклените очи на един французин и продължи обиколката си. Скоро попадна на австрийски ефрейтор, който се беше хванал за шията, за да спре бликащата оттам кръв. Нещастникът с мъка си поемаше дъх. Тя коленичи до него и му заговори успокоително на развален немски. Той примигна, беше я познал.

– Махнете си ръцете, за да мога да превържа раната.

Той кимна и изпълни заповедта. Жустин сръчно превърза раната, после се изправи и замаха към австрийските окопи. Скоро оттам излязоха двама санитари – единият усърдно вееше бяло знаме. Санитарите дотичаха и сложиха ранения на носилка.  Благодариха на сестра Жустин и поеха към окопите. Тя предаде много поздрави на австрийския доктор, когото беше виждала веднъж, отдалеч. Той беше възрастен и рядко излизаше от лазарета, за да не натоварва излишно артритните си стави.

Жустин продължи да търси живи хора. Успя да открие един, французин, но той беше с разкъсан корем и умря от кръвозагуба за минути. Когато се убеди, че няма повече работа, Жустин тръгна да се прибира. Сърцето й беше натежало от мъка, от очите й се стичаха сълзи. Тя не можеше и не искаше да приеме войната. Струваше й се, че е на прага на физическите и психическите си сили. Беше видяла твърде много опустошение, мъка и смърт, затова всеки ден се молеше тази проклета война да приключи.

В един момент нещо изсвистя и се чу силен гърмеж. Както вървеше бавно, навела умислено глава, Жустин изхвърча на десетина метра встрани и се изтърколи в прахоляка като захвърлена от ядосано дете парцалена кукла. Тялото й потрепна няколко пъти и застина неподвижно.

Екнаха гневни викове, и от двете страни на фронтовата линия, после французите откриха безредна, ожесточена стрелба. Минута по-късно австрийците отвърнаха на огъня. Престрелката не продължи дълго. След края й френските санитари отидоха да приберат Жустин, която не даваше никакви признаци на живот.

Един австриец, знаещ френски, се престраши да излезе от окопите и като размахваше бяло знаме, се приближи до своите врагове и закрещя:

– Стана грешка! Ужасна грешка! Ние не искаме да сторим зло на Жустин. Едни артилеристи, неопитни новобранци, откриха огън, защото помислиха, че тръгвате в атака. Не я разпознаха заради дима. Много съжаляваме! Те ще бъдат наказани, със сигурност. Жустин как е, жива ли е? Ние я обичаме не по-малко от вас.

От френска страна го посъветваха да се разкара, ако не иска да получи куршум в главата. Той заотстъпва, като продължаваше да сипе извинения и да жестикулира развълнувано.

Жустин беше откарана в лазарета, където беше установено, че сърцето й все още бие. Добрата новина бързо се разпространи, екнаха радостни викове. Отговорността за лечението падна върху фелдшера – началникът му, военният хирург, беше загинал преди месец при артилерийски обстрел. Човекът дезинфекцира и превърза раните, които за радост бяха повърхностни, но за тежката фрактура на бедрото не можеше да направи нищо, защото нямаше нужната компетентност. Гледаше втрещено извитият неестествено ляв крак и костния отломък, издул кожата над коляното. Плачеше му се от безсилие. Вероятно скоро щеше да му се наложи да ампутира.  

По едно в Жустин отвори очи. Изохка и примигна учудено.

– Какво стана? Къде се намирам? – попита с треперлив глас и размърда нервно ръцете си.

– В лазарета си. Не се тревожи, ще те излекуваме.

– Не си спомням… в кратер ли паднах? Не си спомням…

– Австрийците стреляха с оръдие по теб, мила.

– Австрийците? Невъзможно! Аз нищо лошо не съм им сторила. Те ме познават... знаят, че след битките излизам да помагам на ранените.

– Станало е по погрешка, някакви новобранци…

– О! Ами сега… кой ще се грижи за ранените! Аз… чувствам се страшно отпаднала. Едва ли ще мога скоро…

– Ти за такива неща не мисли. Ще се оправяме без теб някак си. Кажи ми първо къде те боли. Кажи, мила.

– Ами.. наболява ме леко главата и нямам сили, това е. Дали до утре ще ми мине, как мислиш? Чака ме много работа. Трябва да се стегна и…

Фелдшерът загледа ужасено строшения, усукан крайник, който само допреди час беше приличал на въплъщение на съвършенството. Войната с нейната жестокост беше заличила красотата, дарена от Бог.

– Жустин, опитай се да помръднеш пръстите на краката си. Искам да проверя нещо, мила.

Тя сбърчи вежди, изражението й стана напрегнато.

– Не ги чувствам, това не е добре, нали? Изобщо от кръста надолу нищо не чувствам. Олеле! – Тя понечи да се надигне на лакти, но не й стигнаха силите. Отпусна се на постелята и заплака. Фелдшерът също заплака, въпреки че беше виждал много по-страшни гледки.

Бързо се разчу, че сестра Жустин е парализирана. Френските войници се озлобиха и започнаха да стрелят по австрийците, без да чакат заповеди за това. Австрийците, естествено, отвръщаха.

Няколко часа по-късно, под закрилата на бяло знаме, прегърбеният австрийски лекар се дотътри до вражеския за него лагер. Той се запозна със състоянието на медицинската сестра и се захвана за работа. Беше специалист с голям опит и знаеше какво прави. Изтегли крайника с помощна на система от въжета, тежести и макари и намести и стабилизира счупената бедрена кост. Тази работа му отне пет часа. Макар и грохнал от умора, той продължи да работи. След внимателно опипване на гръбначния стълб на пострадалата – не разполагаше с други методи за диагностика – старецът стигна до извода, че има счупен прешлен, който притиска нервите. С подръчни средства изработи устройство, което да изпъва гръбнака и по този начин да предотвратява пристискането на нервите. Жустин беше започнала да изпитва силни болки по време на процедурите, но само хапеше устни, геройски възпирайки напиращите крясъци.

Когато си свърши работата, австриецът едва стоеше на краката си от умора. Но се усмихваше, доволен, че е помогнал на прекрасната Жустин. Французите го почерпиха с вино и му благодариха. После го пренесоха на носилка оттатък фронтовата линия, за да не се натоварва излишно с ходене.

Жустин лежа в лазарета три дена, обездвижена според изискванията на австриеца, после беше транспортирана с линейка в тила и настанена в болница. Краката й вече имаха чувствителност, макар и слаба. Наложи се поставяне в гипсово корито. Младата жена трябваше да бъде поне три месеца на легло. От всички мъки най-много й тежеше тази, че не може на помага на ранените войници.

***

Френският генерал си сипа коняк и отпи голяма глътка. Запали цигара. Докато дърпаше жадно, се появи адютантът му.

– Господин генерал, има един човек за награждаване.

– Не сега, зает съм – отвърна троснато той.

– Господин генерал, в графика ви е записано…

– Ох, писна ми от тъпи формалности! Трябва да обмислям плановете за… Добре де, доведи го.

– Слушам, господин генерал.

В кабинета влезе дребна млада жена със затъкнати под мишниците патерици. Тя се придвижваше пъргаво, въпреки че левият й крак беше в гипс до слабините – по издутината на полата личеше. Генералът се изненада, че определеният за награждаване е жена.

Тя се усмихна чаровно, теменужените й очи сякаш просветнаха.

Генералът, като истински джентълмен, веднага й предложи най-удобния фотьойл. Тя приседна елегантно и подпря патериците си на подлакътника. Кракът й се изпружи напред, понеже беше обездвижен при изправено коляно. В долната си част превръзката обвиваше само петата и глезена, останалата част на стъпалото беше оголена.

– Какво да ви предложа? – попита генералът. Беше се смутил леко. Струваше му се ненормално красива млада дама като тази да е пострадала при военни действия. Все пак войната беше игра за мъже.

– Не бих отказала един коняк. – Тя стрелна поглед към гарафата. – Преди не пиех изобщо, но сега… заради болките...

– Разбирам. Сипвам веднага. – Той загледа съчувствено фините пръсти на болния й крак, които явно скоро нямаше да могат да поемат дори минимална част от тежестта на тялото.

Жената отпи голяма глътка и примижа. Устните й се извиха в блажена усмивка.

– Разполагате с качествен алкохол, генерале.

– Е, привилегия на високия ми чин. Съжалявам, че сте пострадали.

– Мнозина пострадват, генерале. Може да се каже, че съм късметлийка.

– Какво имате предвид?

– Хората ми обърнаха голямо внимание. Разтичаха се и се погрижиха да получа адекватно лечение.

– Браво на тях.

– Обаче обикновените френски войници нямат този късмет.  

– Как така?

– Ако бях обикновен френски войник, сега или щях да гния в безименен гроб, или щях да лежа парализирана в някой жалък хоспис.

– Боя се, че не ви разбирам.

– А би трябвало да ме разбирате. Ако бях войник, щяхте да ми закачите набързо медал на гърдите и да ме отпратите, а аз дори получавам почерпка.

– Все пак сте дама.

– Това не значи, че съм нещо повече от тях.

– Недейте така. Ние не правим разграничение. Каквото за вас, такова и за другите.

– Мен ме спаси австрийски лекар.

– Какво?

– След като пострадах, от техен случаен  снаряд, техният гениален хирург дойде в нашия лазарет и се погрижи да не остана парализирана до края на живота си.  

Генералът примигна учудено. Опитваше се да осмисли чутото.

– Защо е дошъл?

– Аз помагах на всички ранени, и на австрийци, и на французи, затова. 

– Много благородно от ваша страна.

– Нима? Нима главната цел не е враговете да мрат като мухи?

Тя се усмихна тъжно, взе патериците си и се изправи. Стъпвайки уверено на здравия крак, се отправи към изхода.

Генералът скочи и викна:

– Чакайте! Медалът! Трябва да ви го дам. Почакайте, госпожице!

Тя го стрелна с поглед през рамо и отвърна:

– Не дойдох тук заради наградата. Исках само да ви изясня някои неща.

Тя се олюля, но мигновено възстанови баланса си. Продължи надолу по коридора, като внимаваше пръстите на болния й крак да не се допрат в безупречно чистия под. Тракането на токът на обувката й постепенно заглъхна в далечината.

Генералът си сипа още коняк. Лицето му беше добило угрижено изражение.

През нощта, докато се въртеше в леглото си, преследван от тежки мисли, генералът стигна до извода, че ранената медицинска сестра е ангел на добротата и милосърдието, и на мъдростта. Реши да упражни цялото си влияние, което не беше никак малко във военните среди, в посока прекратяване на конфликта. След въпросното решение той заспа дълбоко. Сънува, че милата дама му се усмихва и кима одобрително.   

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Колкото и да се опитва, злото никога няма да победи добротата...
  • Чудесен разказ. Грамотно написан. Нерешимото уравнение на човешката същност.
Предложения
: ??:??