Битката беше приключила преди час и войниците се бяха оттеглили в окопите си. Вече не се чуваха дори откъслечни изстрели. Обаче и французите, и австрийците продължаваха да хвърлят по едно око към бойното поле, където бавно крачеше самотна фигура. Това беше сестра Жустин.
Дребничката млада жена старателно оглеждаше падналите в боя, както своите, така и враговете, и с надежда търсеше искрица живот в тях. Ранените, които бяха успели да нададат викове за помощ, вече бяха изнесени с носилки от санитарите.
Войниците познаваха сестра Жустин и се възхищаваха на смелостта, трудолюбието и добротата й. Тя беше твърдо решена да помага еднакво на всички и го правеше с ентусиазъм. За нея нямаше свои и чужди, за нея всички бяха просто хора. Веднъж един френски полковник й се скара, настояваше тя да не се занимава с ранените австрийци. Тя вдигна глава, изгледа го кротко с големите си теменужени очи и му рече:
– Господин полковник, аз практикувам по съвест професията си на медицинска сестра. И го правя ...