Той седеше на стола в кухнята, ядеше кофти полуфабрикатите, които си приготвяше всеки ден. Беше 19 и 30, време за новините, време за поредната бира... Време... 19 и 31... Тръпки в тялото, и изведнъж, просто така, тук и сега се появи нещо, загнезди се близо до сърцето му, в най-закътания ъгъл, нещо малко, безформено, просто нещо... Заседя се там, почувства се уютно и реши да остане. Тази вечер той не гледа новини, нито отвори нова бутилка бира... Тази вечер той усещаше... Чувстваше всяка молекула в кръвта си, сега всяка една молекула беше важна, правеше го щастлив... Чуваше движението на косата си - тя бе точно такава, каквато трябва. През обувките си той усети мръсния под, непочистван откакто се бе нанесъл, а бе минало доста. Виждаше всеки недостатък наоколо, но това не го смущаваше, той бе просто щастлив, топлина се разливаше блажено в тялото му, спря да мисли, започна да усеща... Той прекара няколко седмици в това състояние, знаеше и за малкото нещо до сърцето си... На вторият ден от третата седмица той се опомни, чувстваше се все така щастлив, но инстинктът за самосъхранение или съхраненито на собствеността се обади и го извади от транса му. Той бе решил да запази мъничето в себе си. Страхуваше се, че, както се бе появило, така можеше и да си иде и да го остави - с разбития му живот и полуфабрикатите му... Седеше в парка, на пейката, разположена на алеята... Все неща, направени, за да бъде при тях точно в този момент... Тогава той видя тях, малките бели нишчици, които се оформяха от собствените му мисли. Реши да ги използва, да му направи къща... Работеше всяка една минута, която можеше, мислеше и тъчеше, чувстваше се все така щастлив и удовлетворен, намиращ смисъл във всичко. След дълги месеци на труд къщичката беше готова - бяла, фина, крехка... Обвиваше малкото нещо, а той бе спокоен, че то няма да си тръгне. И заживя така... Минаха дни, седмици, месеци, година... Една вечер той отвори нов пакет полуфабрикат, но... Нещо не бе същото, чувството бе друго, пръстите му докосваха по различен начин... Той се сети за бялата къщичка, реши, от страх, да види дали не й се е случило нещо, но не... Нямаше й нищо, тя бе там, здрава. Той не се примири, отвори я... Отвори я изцяло, но... Нямаше нищо, то - малката материя я нямаше, беше останал само скелетът от мислите му... Но как?!... Та той се беше погрижил, пазеше я, защо сега я нямаше... Няй-голямото му богатство, най-истинското, смисълът на живота, бяха изчезнали... То, тя - материята, тя - любовта... В опитите си да я запази, мислейки все за нея, той я уби... И наистина, както дойде така си и отиде, остави след себе си нищо... Остави него, още по-съкрушен от онази вечер, когато тя се появи. Остави го, обвивайки самия себе си в белите нишки на мислите му, правейки затвор за душата и сърцето си, за да не може тя отново да го нарани... Тя... Любовта.