28.06.2024 г., 9:32 ч.

Нестинарски бакшиш – разказ 

  Проза » Разкази, Други
230 0 0
34 мин за четене

  От росните капки, които лъщят между пропуканите зелени листа на цветните пъпки, се раждат самодивите. И когато денете им се свършат, заспиват някоя нощ и се превръщат пак на росни капки.

                                                                                          Ангел Каралийчев „Струна“

 

 Утихнаха гайдите на поляната, спря да думка и светият тъпан, сякаш нечие гигантско сърце престана да тупти. Костадинското хоро беше приключило, а нестинарите  – излезли от изгорелия кръг в средата на поляната, се събуждаха от транса и постепенно идвайки на себе си, се размесваха с тълпата. Откъм поляната още лъхаше топлина, истинска или илюзорна, но светлина вече нямаше – въглените бяха угаснали. Хората започнаха да се разотиват, двигателите на колите забръмчаха, а после и техният глас се изгуби из настъпващата над Влахов дол непрогледна тъма. Повечето жители на околните села бяха дошли пеша с шествието на здрачаване, но сега, по тъмно, хващаха чакащите горе таксита или се качваха в колите на познати и приятели, за да се върнат у дома.

 

  Не се чу хлопване на врата, нито някакъв друг шум, само въздухът леко се поклати, а огледалото просветна за миг и угасна. В таксито на Росен беше влязъл някой.

 – До село Ургури. Улица „Незабравка“ 6. От площада с църквата „Свети Константин и Елена“ ще минеш покрай Нестинарската чешма, после надясно, и малко след Конака е къщата – стара, на два етажа, с двор и ограда, обрасла със зеленика – тя е една такава на улицата, веднага ще я познаеш! 

  Гласът беше женски – плътен, дълбок и все пак странно мелодичен – с някаква упойваща, леко дрезгава нотка, звучащ глухо, като през плътен пласт вода.

  Росен се размърда на предната седалка, но сякаш беше омотан в лепкава паяжина – едновременно приятна и плашеща. Явно още не се е събудил, заспал е под равномерния звук на тъпана и гайдите, съпровождащи танците на „прихванатите“, и сънува чуден, невероятно красив сън, който ще се разсее, щом отвори очи. Затова трябва да стои неподвижен и да не мисли за нищо, а само да се наслаждава на този прекрасен, омагьосващ глас. Да се остави да го води, да се потопи в звънливите му струи и никога повече да не изплува оттам. С нищо друго не може да се сравни това невероятно усещане, освен може би…  Сирма?!

  Той се сепна, тръсна глава, за да се освободи от видението, и по стар навик, вместо да се обърне назад, погледна в огледалото над главата си. Задрямал е, докато е чакал празникът срещу Свети Костадин и Елена, провеждан всяка година в Светилището на Голямата аязма над Ургури, да приключи. 

  Беше тихо и тъмно – дори и таксиметровите коли на колегите му бяха изчезнали. Бяха останали само той, момичето и гъстата, застрашителна тъмнина на гората отвън. 

  Лицето ѝ изплува на фона на този мрак, излъчвайки сребристо, едва забележимо сияние. Всъщност блясъкът идваше от късото, прозрачно було, което се спускаше от челото до брадичката ѝ и реално не прикриваше нищо. Беше млада, на не повече от шестнайсет години. Медночервената ѝ, вълниста коса беше дълга и лъскава, а тъмнозелените ѝ, дълбоки очи гледаха сериозно и строго. Не бяха това очи на девойка, а сякаш някаква бездна се отвори пред побелелия възрастен мъж на волана, влечеше го към себе си и се готвеше да го погълне безвъзвратно. После лицето ѝ изчезна от огледалото. Беше се облегнала с гръб към вратата, а краката си качи на седалката. Роклята ѝ беше дълга, широка и приличаше на белите кенарени ризи с дълбок разрез на гърдите, с които бяха облечени жените, танцуващи преди малко на поляната.

  Росен знаеше много добре адреса, но още не тръгваше, сякаш чакаше нещо.     

  – От танцьорките ли си?

  – Ами! Не съм. Ако бях, сега нямаше да сме тук.

  – А къде щяхме да сме? – засмя се той, продължавайки да гледа в огледалото.

  Стори му се, че пак повя вятър и го лъхна ухание на диви цветя. Роклята ѝ помръдна леко, тя сви колене и той видя, че е боса.

  – Другаде – каза момичето и обърна глава към прозореца.

  „Що за странна птица! Много е малка да ходи по нощите из гората и да танцува върху жарава. Нещо тук не е наред!“.

  Стори му се, че мракът навън се раздвижи и изредя. Мярнаха се някакви светли точки, сякаш рояк светулки, някакви животински силуети с разклонени рога се появиха по небето като гигантски, бавно плуващи причудливи създания – облаци ли бяха или игра на въображението таксиметровият шофьор не знаеше, но го побиха тръпки и той се обърна.

  Девойката седеше чинно от дясната страна на седалката, краката ѝ бяха спуснати на пода и обути в леки, отворени обувки на нисък ток. Роклята ѝ беше светлосиня, памучна и дълга една педя над коленете, а нагоре беше с дънково яке с много джобове и с вдигнат до брадичката цип. Червеникавият отблясък на косата ѝ беше изчезнал и сега тя беше светлокестенява, хваната на къса опашка и разбира се, никакво було нямаше на главата си – нито плътно, нито прозрачно.

  Росен примигна. Буден ли сънува? И това лице – нежната, бледа кожа, двете трапчинки на бузите, волевата, неочаквано широка и извита нагоре брадичка? Изглежда като тийнейджърка, а се държи като…

  – Ученичка ли си? Сама ли си дошла тук? Къде са родителите ти? На колко години си всъщност? – въпросите се изтръгваха непроизволно от гърлото му и валяха един след друг, а безпокойството му все повече растеше.

  – На много! – каза троснато девойчето. – А ти не ме гледай в огледалото – току-виж съм останала там! А имам работа за вършене.

  – Каква работа?

  – Важна!

  В тона и изражението ѝ имаше нещо толкова познато, че той аха-аха да се сети, но тя го побутна по рамото и развали магията.

  – Тръгвай вече, че нямаме много време!

  Той запали колата и потегли през редките букови и дъбови дървета към черния път за Ургури, взирайки се напрегнато пред себе си. Останаха известно време мълчаливи, докато не излязоха на пътя.

  – Изглеждаш ми позната. Срещали ли сме се някъде? – реши най-после да наруши затегналото се мълчание Росен, но не посмя да погледне в огледалото, нито да се обърне.

  Пътят напред се виеше като змия, после стана прав и равен и дърветата край него започнаха да прелитат с нарастваща скорост.

  – Може и да сме се срещали. Но ти не помниш. Само усещаш кръвта. Моята и нейната – защото е обща.

  – За кого говориш?

  – За никого! – тросна се пак момичето и имаше някаква безапелационна категоричност в тона ѝ, която го накара да спре да настоява. Нека каже, каквото има да казва, няма да я разпитва повече.

  – Аз съм Яна – каза след малко примирително тя. – Ще ме докараш до адреса, не мога да ти я дам сега, трябва да я заслужиш. Най-лесният начин е да те използвам като транспорт – нали това ти е професията!

  „Какви ги плещи?“, помисли си, съвсем разстроен, възрастният мъж. „Щяла да ми дава нещо… Ама и аз една професия съм си избрал! Какви ли не чешити съм срещал, обаче тая девица ги бие всичките. Да не е избягала от някоя психиатрия? Или ми крои номер. Ама за какво съм ѝ аз, дори оборот нямам тая вечер! Не, не изглежда такава. И името ѝ…“

  – Внучката ми се казва Яна. Утре навършва десет – каза на глас Росен. – Всъщност е Янислава, но всички ѝ викаме Яна. Жена ми настояваше. Питаме я със сина – на кого я кръщаваме, нямаме жена с това име в рода, ти самата си сираче, в детски дом си израснала, роднините си не познаваш... Мълчи. Харесвало ѝ това име, и това си е! А аз тая вечер ще я разочаровам – нищо не успях да спечеля. Ще ми дърпа ушите!

  – Аз ще ти платя – каза девойката и пак се загледа в прозореца. – Ти само карай! Ако правиш това, което ти казвам, ще спечелиш – много повече от цената на един курс.

  „Прави се на интересна“, реши Росен. „Скарала се е с родителите си, избягала е от къщи да гледа нестинарите на Аязмата и сега баламосва стария човек, попаднал ѝ на мушката – от едната скука. Ами къщата със зелениката до Конака на нестинарите? Защо точно там? Не може да знае, че съседната е нашата – тази, в която аз съм роден. След смъртта на мама и татко я продадохме и се преместихме в Малко Търново. Не съм минавал оттам оттогава. А онази къща като че ли беше пустееща още по мое време.“

  Скоро стигнаха селото. Прозорците на двуетажната сграда бяха тъмни, металната ограда – изкорубена и ръждясала, а зелениката със ситни лилави цветчета беше навсякъде – по тревясалия двор, под липсващите стъкла на порутената пристройка, от двете страни на стълбището пред входа…

  Той спря пред високата метална врата, на която, в светлината на фаровете, се виждаше ръждясал катинар.

  – Аз съм дотук – наруши мълчанието момичето.

  – Но тук… – понечи да възрази Росен, но му се стори, че в единия от прозорците се мярна светлина, а избелялото и изпокъсано перде леко помръдна.

  „Да прави каквото иска!“, помисли си уморено той. „Може да се бедни и да не могат да поддържат къщата. И живеят в една-две стаи, а другата част пустее. Аз имам утре внучка рожденичка – на Свети Константин и Елена по стар стил е родена, празненства ще има в Малко Търново, а майка и баща ѝ се наложи да заминат в командировка, аз ще я водя навсякъде. Кое време стана! То и тук сигурно ще има дандания, ама това вече не е моят дом, нямаме работа в Ургури – нито аз, нито семейството ми. Нейните родители да я мислят!“

  – Колко ти дължа? – попита девойката.    

  – Четиринайсет лева – погледна той брояча. – Вече сме на нощна и е малко по-скъпичко.

  – Няма нищо – каза тя и зарови из чантичката си.

  Измъкна портмоне – имитация на змийска кожа, отвори го и след малко му подаде новичка, шумоляща банкнота от сто лева.

 – Дребни нямаш ли? – каза Росен и не можеше да откъсне поглед от парите, които бързо потънаха обратно в портмонето..

  Момичето беше единствената му клиентка в тази необичайна вечер и той не можеше да ѝ върне ресто. Нямаше да му остави столевката. Прекалено голям щеше да е бакшишът. Сирма ще мърмори, че пак нищо не е спечелил. И Янислава, която от седмица е при тях, допълнително натоварва бюджета им. Девойката пак се зарови в портмонето. Росен отклони тактично поглед. След секунда-две една ръка – малка и студена, докосна рамото му и го стисна с неочаквана сила.

  – Не се обръщай, ще ти дам дребни. Само не се обръщай! – изхриптя алтовият глас, сякаш вятър виеше из клоните на дърветата и те се накланяха със скриптене и отчаяни вопли.

  Росен замръзна. Чу се шумолене на хартия и звън на монети. Той крадешком хвърли поглед в огледалото. Бялата кенарена риза и булото пак бяха там, косите ѝ хвърляха медни отблясъци, а на кръста ѝ беше завързан жълто-черен шнур, приличен на змия. Парите в ръката ѝ излъчваха слабо сребристо сияние и изглеждаха стари и ценни – като антикварни.

  Яна пусна в шепата му една десетолевка, две монети от по два и една от един лев.

  – Последната е бакшиш. От иконата на Света Богородица е. Не, не съм я откраднала, аз самата я сложих там – за да се освети, а после си я прибрах – изхриптя тя пак и впи леден поглед в очите му в огледалото. – Казах ти да не гледаш тук, няма смисъл! Ти никога няма да дойдеш. Но тя още може. Аз сега ще си тръгна, отивам си в нестинарското село – занарежда като заклинание, а по гърба на Росен залазиха мравки и го изби студена пот. – Бакшиша на жена си ще дадеш – да намери това, което си скрил от нея преди много години и си го забравил. Своя грях си забравил и нейния, но ако тя поиска, може още да се върне. Това да ѝ кажеш – чу ли? И младостта ще си върне, и силите, и дълголетието, но ще загуби вас. Вие не сте ѝ наречени, орис не сте ѝ – човеци сте, а тя е същество могъщо и вечно, както е вечна гората – колкото и да сечеш дърветата ѝ, и пожар да запалиш, и из корен да ги изтръгнеш, едно едничко семе да остане, тя пак ще се възроди и пак ще се разлисти. Ей тая пара е семето – твоята памет и нейната са тук. Трябва да ѝ дадеш възможност – избор да направи. Даже Бог – дето е всемогъщ, е дал свободна воля на хората, а вие, Неговото немощно творение, сте се възгордели и все искате да властвате. И друга воля, освен своята, не търпите. Нищо насила не става, от мен, Яна нестинарката, да го знаеш!

  Росен прибра парите в портфейла си, а когато погледна отново към момичето, на задната седалка вече нямаше никого. Той хвърли поглед в огледалото, но то си показваше обичайната гледка – ни повече, ни по-малко. Къщата продължаваше да се извисява в тъмното – тайнствена и зловеща, а лъскавите листа на зелениката в двора се поклащаха от появилия се ненадейно и усилващ се топъл юнски вятър.

  Когато се прибра късно пред нощта в Малко Търново, вятърът беше преминал в буря и дъждът се лееше по пустите улици на крайграничния град.

  Сирма го чакаше. На слабото ѝ, сухо лице беше изписана тревога. Косите ѝ, някога светлокестеняви, бяха сега почти бели, но тя не искаше да ги боядисва. Бяха гъсти и чупливи и стояха като ореол около умореното ѝ, сякаш вечно тъжно лице.

  „Защо винаги има вид на мадона страдалница от някоя икона?“, внезапно се запита Росен, докато сядаше на масата в трапезарията и я чакаше да притопли отдавна изстиналата вечеря.

  Вратата на стаята на Янислава се отвори и внучката му, сънена и комична в нощницата на баба си, която ѝ беше доста голяма, се хвърли да го прегръща:

  – Тя ме караше да спя, а аз не исках. Чаках те, чаках те, започнах даже да броя овце, обаче заспах. Защо се забави толкова? Донесе ли парички?

  Момиченцето продължаваше да бърбори, а Росен се вгледа в оттенъка на косата му, която на светлината на лампата изглеждаше почти медночервена и изтръпна от лошо предчувствие.

  Бръкна в джоба си и извади монетите.

  – Те са за мен! – възкликна радостно Яна. – За утре, за джобни, нали? Купи ли ми подарък? Баба крие един пакет в гардероба, но аз го видях. Исках да го отворя, но тя влезе и ме прати да спя. Кукла ли е? Кажи ми, кажи ми!

  – Овце се броят за заспиване, а не за да останеш буден – поясни разсеяно той. – Баба ти е взела подаръка, а аз утре ще те водя на празника и ще ти купя, каквото си харесаш. А сега дръж това!

  Той пусна в шепата ѝ монетите, а десетолевката даде на Сирма, която го погледна очаквателно, но той поклати глава: „За днес е само това!“. Тя прибра парите в джоба на престилката си, сервира му и седна до него, наблюдавайки го как се храни.

  – Момент! – спря той момиченцето, което тръгна към другата стая да прибере монетите в детската си чантичка. – Запази си тези от два лева, а едното левче е за баба ти!

  Яна се намръщи, но даде монетата на баба си и излезе сърдита. Сирма с интерес заразглежда металното кръгче.

  – Струва ми се… – запъна се тя и се олюля.

  – Добре ли си? – погледна я разтревожен Росен.

  – Да, да, нищо ми няма. Моментно замайване. Вече ми мина! – каза тя, после изведнъж пребледня цялата и се срина на пода.

  Росен се засуети, без да знае какво да прави. Жена му лежеше в безсъзнание, Яна беше в съседната стая, не трябваше да тревожи и нея.

  Той се надвеси над Сирма и леко я плесна няколко пъти по бузите. Нямаше ефект.

Видял вазата на масата, пресегна се, извади цветята и лисна водата върху лицето ѝ. Сирма отвори очи. От кафяви, те бяха придобили зеленикав оттенък, а бялата ѝ коса бавно потъмняваше. Бръчките на лицето ѝ постепенно се заглаждаха, устните ѝ се наляха със свежест, бледите ѝ страни порозовяха. Тя изохка и седна. За около пет минути сякаш беше свалила от плещите си десетина години и продължаваше да се подмладява. И все повече заприличваше на… Яна. На другата Яна, тази от колата. После, без да обръща внимание на протестите му, скочи пъргаво на крака и протегнала длан с парата в нея, тръгна покрай стената, сякаш търсеше нещо. Монетата просветваше със сребрист пламък, който се усилваше или смаляваше в зависимост от това, дали посоката беше правилна – като в играта „Топло-студено“.

  Сирма обиколи гостната, но не намери нищо и тръгна да излиза. Росен я последва. Изкачиха стълбите на двата етажа на къщата и пламъчето ги насочи към тавана. Беше голямо, сводесто помещение с няколко дървени опорни колони, затрупано със стари вещи, кашони и картонени кутии, подредени на етажерките покрай стените. В дъното, под капандурата, имаше огромен сандък, принадлежал някога на баща му. В него Росен държеше счупените и излезли от употреба инструменти – тесли, чукове, триони, ножове, както и стари уреди – радиоапарат отпреди трийсетина години, части от стара прахосмукачка, счупена бормашина и какво ли още не!

  Щом стигнаха до сандъка, пламъкът в ръката на Сирма лумна с неочаквана сила и стигна почти до ниския таван. След това монетата угасна и си беше пак обикновена –малко, почерняло и изтъркано от употреба левче.

  Отвориха сандъка и в едно от отделенията я видяха – широка, бяла женска кенарена риза, с дълбоко деколте и жълто-черни шевици по ръкавите и ръба на полите. Беше от тънка материя, подобна на коприна и сякаш струеше в ръцете на Сирма. До нея имаше дълго прозрачно було от същата преливаща, почти като жива материя. Жена му обърна плашещо младото си лице към него.

  – Мога да се закълна – каза като в просъница той, – че вчера тук имаше само вехтории. Трябваше ми теслата…

  – Това няма сега никакво значение – промълви Сирма с дълбок, дрезгав глас, който накара Росен да потръпне. – Защото аз си спомних. Време е да си спомниш и ти!

  Тя му подаде монетата, смъкна бързо дрехите си, облече ризата и спусна воала пред лицето си. Все още зашеметен, Росен се загледа в стройното ѝ, моминско тяло, загубило около двайсетина килограма и продължаващо да се променя. Той погледна парата в треперещата си ръка, все още покрита с бръчки. Променяше се само Сирма, а той си оставаше все така стар! Защото той беше човек, а тя…

  – Самовила! – възкликна той. – Ти си самовила – от ония, от изчезналото нестинарско село Три брода! Значи не е било легенда. Истина е. И ти си една от тях! Беше, докато аз…

  – Докато ти не ми взе ризата и булото и не ги скри тук – прошепна тя и в очите ѝ се мярнаха болка и стаен копнеж. – Но ти не си виновен, защото…

  – Ти ми ги даде! Не искаше да се разделяш с мен. Всички в Три брода бяха против, а сестра ти дори те заплаши със смърт!

  – Сестра ми винаги е била малко мелодраматична и доста истерична – каза ласкаво Сирма. – Не би ме наранила. Нито мен, нито някого, когото обичам.

  – Самовила! – повтори невярващо Росен.

  – По-точно нестинарка. От старите, истинските нестинарки. Хората само ни подражават, но нищо не правят както трябва. Не всички самовили в Странджа са нестинарки, но всички истински нестинарки в нашата планина са самовили. Така е от време оно, така и ще си остане.

  – Сестра ти Яна ми даде монетата. Но защо чак сега?

  – Времето в Три брода тече с друга скорост. Един ден там се равнява на цяла година тук. Пък и тя е чакала. Чакала е да остареем и да загубим вкус към живота си заедно. Да ни налегнат проблеми, болести, беднотия и борба за насъщния. Да порасне Весел…

  – Ти никога не би оставила сина си – кимна Росен, а след миг я погледна изпитателно. – Нали?

  – Той вече е голям и има свое семейство – каза внимателно Сирма.

  – Значи… – промълви невярващо Росен. – Ами аз? И мен ли ще оставиш?

  – Ако дойдеш с мен, ще се промениш – каза тъжно Сирма. – В селото на нестинарките няма мъже. Само от време на време пленяваме по някой овчар, случайно попаднал на нестинарското хорище във Влахов дол и видял ни да танцуваме там. На сутринта той нищо не помни, а някои от нас…

  – След девет месеца се сдобиват с деца – довърши Росен. – Те са винаги момичета и стават самовили – като вас. Но ти роди момче!

  – Може би защото аз самата станах човек. Заради теб. Увещаваха ме, умоляваха ме, заплашваха ме, но аз бях непреклонна. Обичах те и дойдох с теб! Влюбих се в първия още миг, когато те видях на хорището с джура гайдата. Първо харесах свирнята ти, а после и теб. Знаеш ли каква дарба имаш? А я замени за една желязна кутия, която само гълта бензин и от която почти нищо не печелиш. Заряза занаята си, за който имаш дар от Бога и за какво – пак заради парите. Музикант къща не хранел! А таксиметровият шофьор? Още по-малко! Не трябваше да слушаш родителите си. Трябваше да послушаш сърцето си. А аз все още те обичам!

  – Тогава остани! – извика горестно Росен.

  – Не мога! Земният ми живот тук е към своя край. След някоя и друга година ще умра. Както и ти. Не искам да умирам! Мъчно ми е за Три брода. За сестра ми и за другите – за танците и за безгрижието. Уморих се да съм човек! Яна е жертвала част от годините си занапред, за да направи паричката. Ние живеем дълго, но не сме безсмъртни.

  Сирма се поколеба.

  – Все пак – каза внимателно тя. – Ако поискаш… Ако решиш да ме последваш… Животът в образа на цвете или дърво е за предпочитане пред смъртта. И ще бъдеш пак с мен, в Три брода. Само няма да си същият.

  – Да се превърна в цвете? Какво имаш предвид?

  – Само в такъв вид можеш да дойдеш в нестинарското село. Помисли си добре, Росене! – натърти тя. – Ако приемеш, ще ти изпълня едно желание, но то трябва да се отнася до твоя свят – аз с тебе няма да дойда пак. Наречи го награда за жертвата, която ще направиш. Трябва да сложиш монетата в плик с марка и да напишеш вашия адрес в Малко Търново отгоре. Входа в нашия свят го знаеш – старата къща със зелениката в Ургури. Влезеш ли в стаята на първия етаж, от която се чува звук на тъпан, можеш да излезеш оттам по два начина – през вратата или през прозореца. Пътят през вратата води в човешкия свят, този през прозореца – в Три брода. Ти миналия път случайно се озова при нас, защото ме последва, но сега имаш време до утре. Ако дойдеш утре в полунощ, пътят ще бъде отворен. Добре си помисли! В противен случай  ще останеш тук – и ще живееш живота, който загърби, вземайки ме за жена – труден в младостта, непоносим и изпълнен с болести, неволи и скърби – в старостта Сега ми прости, но трябва да тръгвам!

  Сякаш мъгла нахлу в съзнанието на Росен, той се олюля и загуби ориентация за миг, а когато се съвзе, разбра, че е останал сам. Стоеше пред портата на къщата им в Малко Търново, а на улицата се виждаше таксито му, от което явно току-що беше слязъл.  Все още замаян, Росен се взря в проблясващия екран на телефона си. Беше станало късно, а прозорчето в стаята на детето още светеше.

  На вратата го посрещна Весел – намръщен и угрижен.

  – Не искаше да заспи – отвърна той на немия въпрос на баща си. – „Ще чакам дядо, той ще ми донесе подарък“,  само това повтаряше.

  – Нямам подарък аз – утре ще ѝ купя нещо, като я изведа – каза унило възрастният мъж и влезе в стаята.

  Янислава седеше на диванчето, където в най-тежките, безсънни нощи лягаше баща ѝ да я наглежда, а леглото ѝ в ъгъла – оправено и готово за сън – пустееше. До дивана беше подпряна инвалидната ѝ количка.

  Росен подаде десетолевката и монетите на Весел. Той понечи да ги вземе, но дръпна ръката си като опарен;

  – Какво е това?

  На дланта му, наред с парите, светеше живо въгленче – ярко и все още горещо.

  – Дядо ми е донесъл въглен, вместо подарък! – възкликна огорчена Янислава и лицето ѝ се сгърчи от разочарование. – Аз бях послушна досега, а до Коледа има много време, татко! Ще слушам и занапред, обещавам! Може Дядо Коледа да ме излекува, нали тогава стават чудеса! Ако отида на рехабилитация в онази клиника…

  – Онази клиника е частна, Яничка! Касата покрива само една седмица лечение, а ти трябва да се лекуваш поне няколко месеца. Предишните не дадоха резултат. Операциите минаха успешно, уж всичко с гръбначния ти стълб е наред, а още не можеш да ходиш. Казват, че тук прилагат нов метод, но за това трябват пари. А дядо ти си прави неуместни шеги, вместо да излиза по-често да кара и да ни помогне – каза с укор Весел, взе парите, а черното, изстинало вече въгленче хвърли небрежно на масата.

  Росен се пресегна, взе го и започна да го разглежда. Въгленче си беше – кръгло и сплеснато от двете страни като монета, но все пак – въгленче, ронещо се и оставящо мазна, черна диря по дланта му. 

  – Трябва да съм го взел от жаравата във Влахов дол. От нестинарските танци там карах клиентка.

  – Тате, какво говориш? На Влахов дол от години не се пали огън. Всичко там е суховейчина – дървета, храсти и треволяк. Вода няма за цяр, една искра – и белята станала! Там се прави панигир и шествие с ореховите икони на Света Богородица и Свети Константин и Елена и се играят хора, но без нестинарство. Нестинарите си танцуват в петте села наоколо, и то на самия празник, не в навечерието му. Днес е втори юни, а панигирът се провежда в седмицата преди Свети Костадин – обикновено в края на май – де не съвпада с Празника на детето и с Деня на Ботев. И утре ще има танци в Ургури. Но ние няма да ходим там. Никога не ходим! Да не си сънувал нещо? Все заспиваш, докато чакаш за клиенти! Колко пъти ти казвам да внимаваш! Ще влезе някой апаш, додето си сънен и неориентиран, и ще ти свие оборота, пък и ти може да пострадаш. Не че имаш нещо за вземане де!

  – Не може да бъде! – възпротиви се възрастният човек. – Уж дол, а да няма вода! Пък и местността се нарича Аязма – как да няма? Аз ги видях изворите, където се измиват дръжките на иконите. Че къде без тях? Видях и жаравата. Жените танцуваха боси, в бели ризи, тъпанът биеше… После спря, а онази девойчица с булото… Аз я попитах да не е ученичка, че много млада беше, а тя – тя ми даде парите!

  Пред очите му все още бяха изворчетата и „одърчетата“ на петте села, където се слагаха иконите, отрупани с цветя и монети. Имаше вода там, и много – какво му разправя Весел!

  – Сирма каза… – понечи да възрази той, но синът му хвърли тревожен поглед към свитото на дивана задрямало момиче и го дръпна настрани.

  – Татко, престани! Мама отдавна я няма, а ти все бълнуваш за нея. Отиде си тя, аз дори не я помня, малък съм бил! И Горана, жена ми, и тя ни изостави, вее си сега байрака нейде из чужбините, има ново семейство, а за дъщеря си тук не иска и да знае! Оня хайлазин и дума не давал да се издума да ни праща пари.  Само ние двамата сме – и трябва да се държим заедно, да не се предаваме. Заради Яна! Знам, че ти е трудно – на години си вече и трябва да си гледаш старините, а си принуден още да въртиш волана, но няма друг начин! Ако не заради мен, заради детето се вземи в ръце! Тя не е виновна за нищо, трябва да ѝ осигурим по-достоен живот от този на един безпомощен инвалид!

  Старият човек седна омаломощен на стола и покри лицето си с ръце. Раменете му се разтърсиха от ридания.

  – Аз съм виновен за всичко! Само ако я бях наблюдавал по-внимателно на катерушката, нямаше да падне и да се контузи! Да бяхме отишли на панаира, както искаше тя! Захарен памук ѝ се беше приял и за играчка от стрелбището се молеше, а аз – сега нямам пари, да отидем в парка! И отидохме! Пусти да опустеят и парите му, и животът му сиромашки!

  – Не си виновен ти, не се кахъри! – каза тихо Весел, а лицето му се изкриви от мъка. – Аз не трябваше да приемам онази извънредна работа в неделя! Трябваше да бъда с детето си на рождения му ден, а го връчих на теб! Хиляди пъти сме говорили за това, не човъркай стари рани! Станалото, станало          ! Сега трябва да се стегнем и да намерим пари за лечението ѝ. Това можем да направим сега! И аз ще сторя всичко, което е по силите ми. Всичко!

  Весел отвори раклата, извади едно тънко одеяло, покри спящото момиче и седна на крайчеца на дивана. Росен стана тежко от стола, приближи се, погали детето по червенокосата главица и тихичко притвори вратата след себе си.

  В стаята си дълго не можа да заспи. Нима всичко е било сън? Животът му със Сирма, самовилата в колата му, последните думи на жена му на тавана?

  До полунощ оставаше около час. Той погледна отново въгленчето, което все още държеше в ръка. По-голямата част от него се беше изронила и сега беше колкото монета от пет стотинки. Какво му беше казала Сирма? Че може да му изпълни едно желание. Дори и сън да е било, прекалено живо и реално беше всичко – още чува дълбокия ѝ глас, усеща дъха ѝ и аромата на свежия ѝ цветен парфюм! Трябва да се убеди – каквото и колкото да му струва!

  Росен стана решително, облече се бързо, пъхна въгленчето в един плик, запечата го и излезе в юнската упоителна нощ. Имаше един час на разположение. Щеше да успее – ей го къде е Ургури, по средата на пътя между Малко Търново и Царево – за по-малко от половин час е там!

 

  Старата, ръждясала врата изскърца протестиращо, но го пропусна без особени трудности в тъмния, буренясал двор. Катинарът беше толкова овехтял, че се счупи само след едно малко по-силно дръпване. Както и преди, в прозореца на една от стаите се мяркаше бледо зарево, а сега се чу и равномерен, глух звук, сякаш идващ отдалеч. Беше тъпан. Росен не се замисли кой може да удря тъпан посред нощ в запустялата къща, ами бутна вратата и влезе в тъмния, прашен вестибюл. Лъхна го миризма на застояло и мухъл, примесена с лек, почти незабележим аромат на горски цветя. Парфюмът на Сирма! Тя е тук, нямаше съмнение! 

  Насочи се към стаята, от която се чуваха ударите на тъпана. Вътре беше тъмно, прозорците бяха покрити с тежки плюшени завеси, изпод които се процеждаше бледа светлина. Той потърси ключа на стената и светна лампата. В креслото, с лице към  прозореца седеше някой. После този някой се изправи и Росен видя жена си.

  – Радвам се, че дойде! – каза тя и протегна ръце към него.

  Росен, замаян от избликналите чувства, я прегърна, галеше косата ѝ и я обсипваше с целувки.

  – Не мога да живея без теб! – каза той. – Готов съм и на цвете, и на дърво да стана, и на зеленчук дори в някоя ваша дворна градинка или да работя като сврака на нивите ви със смил, да се превърна в даже в някоя гадинка – жаба или гущер край реката, но само да съм близо до теб!

  – Това не е необходимо – отвърна Сирма и лицето ѝ засия. – Тая вечер сестра ми Яна ти е казала, че не танцува и не те е излъгала. Наистина не го прави – тя е нашата тъпанджийка. Но виж, на гайдар не случихме. Напусна ни той – единственият мъж, на когото е позволено да живее сред нас – след почти половин век вярна служба. И сега мястото му е свободно. А в свирнята на джура гайда ти нямаш равен. Преди си имахме гайдар и не можеше да останеш, но сега нямаме. Наемаш ли се?

  – Но ти каза… В образ на цвете или дърво… – смутолеви смутен Росен.

  – Името ти ще те пази. Росенът е самодивско цвете, при това отровно – това е напълно достатъчно. Помниш ли Авраам и сина му Исаак от Библията? Как Бог поискал от бащата да принесе сина си в жертва чрез изгаряне, а когато оня бил готов да го направи, Той отменил искането си. Целта му била да покаже каква жертва ще направи Той самият след време, като позволи Неговият син да бъде разпънат на кръст и да умре.

  – Можеше да ме предупредиш! – каза с укор Росен. – А то аз без малко да се побъркам от съмнения и колебания. Цвете за цял живот – безмълвно, неподвижно и уязвимо… Някоя крава или коза наблизо или дървар с остра брадва – и край с мен!

  Сирма се засмя звънливо.

 – Но бях готов на всичко, само и само внучката ни да проходи отново! – додаде, вече сериозно, Росен.

  – Знам – погледна го с любов самовилата. – Затова те избрах тогава, затова те избирам и сега!

  – Ами желанието? Ще се изпълни ли?

  – Ще се изпълни! – каза ведро Сирма и започна да се топи във въздуха. – В плика пак има монета. Ти само го подпъхни под вратата. Ще го намерят и ще ѝ го предадат. Това е достатъчно. Да не отваряш вратата! Ако искаш да дойдеш при мен, трябва да минеш през прозореца. В противен случай оставаш в човешкия свят и никога повече няма да ме видиш.

  – Ами Весел?

  – Той ще бъде добре, щом Яна е добре. Пък кой знае, може късметът му да го чака вече и да е наблизо, съвсем наблизо!

  Тъпанът беше замлъкнал. Зад дръпнатите завеси на прозореца се виждаше, че навън е слънчев летен ден и се мяркаха керемидените покриви с подредените, потънали в зеленина дворове на нестинарското село, обградено с тучни нивя и гори. Свраки прелитаха в клоните на вековните дървета, а по поляните пасяха кротки сърни и благородни елени с бляскави златисти рога.

  Росен пъхна плика под вратата, изпод която се процеждаше мрак, отвори широко прозореца на стаята и прекрачи в слънчевия, гостоприемен свят отвън. Посрещна го звънко чуруликане на птици и тих шепот на планински поток.

 

  Жената беше млада и хубава. Черната ѝ коса се спускаше по раменете, лицето ѝ беше продълговато и интелигентно, а очите ѝ зад металните рамки на очилата бяха тъмни и ласкави. Тя държеше плик в ръка.

  – Моля да ме извините, че се появявам така неканена! – каза тя, прекрачвайки прага. – Аз съм Димана, дъщерята на Велекови, вашите стари съседи от Ургури. Вчера минавах покрай къщата със зелениката и намерих пред оградата този плик. Подател е баща ви, а получател – дъщеря ви Янислава. Баща ви не почина ли при автомобилна катастрофа в Ургури точно преди година? Вероятно пликът е изпаднал по време на катастрофата. Аз всеки ден минавам оттам, но го видях едва вчера. Странно е, че не съм го забелязала досега! Пък е и запазен, сякаш е изпуснат съвсем скоро. Стана ми любопитно и реших да дойда лично да ви го донеса.

  – Дядо ми е донесъл подарък! – чу се детски глас и от стаята отсреща се показа инвалидна количка с единайсетгодишно момиченце в нея. – Той ми обеща подарък и ми го дава сега, нищо, че е закъснял с цяла година – додаде уверено тя.

  Жената протегна смутено плика към детето. Весел пристъпи към нея, бялата хартийка се изплъзна от ръката ѝ и литна към пода. Двамата се наведоха едновременно, но се сблъскаха, удариха глави и започнаха един през друг да се извиняват.

  – Казах ти, татко, че е за мен! – чуха те гласа на Янислава от другия край на коридора. Тя стоеше до количката, държеше се за облегалката ѝ, а в другата си ръка стискаше плика, който беше вдигнала от пода. После го разкъса пред смаяните погледи на двамата и оттам изпадна сребриста монета от един лев, която просветна в лъчите на нахлуващото през прозореца юнско слънце. – Дядо видя, че се разсърдих, че ми дава само четири лева и е добавил още един! Може да е излязъл оная нощ за втори път, за да го спечели!

  – Чудо! – прошепна младата жена, а Весел се втурна към дъщеря си, вдигна я на ръце, целуна я и се завъртя с нея, сякаш танцуваше по жарава, смеейки се и плачейки едновременно.

  След малко, вече поуспокоен, той погледна с благодарност и интерес приносителката на добрата вест и неочаквано за самия себе си се чу да казва:

  – Вие самата сте чудо! Трябва да го отпразнуваме. Ще се присъедините ли към нас?

  – Разбира се! С най-голямо удоволствие. Чудеса не се случват всеки ден. Искам да бъда част от това тук!

  – Вече сте! – каза решително младият мъж.

  Яничка пусна облегалката на инвалидната количка и направи стъпка към тях.

 

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??