7.05.2020 г., 23:33 ч.

Невидима близост 

  Проза
612 1 1
4 мин за четене

Хотелската стая е малка. Уютна. Харесва ми. Перфектно убежище в центъра на града. Моят град.
Бащината ми къща е наблизо. Хората в нея, обаче, не знаят, че съм тук. Искам да съм сам. Майка ми пък е алергична към животни. С Вед съм. Няма как кучето ми да стои в колата, докато аз съм в родния ми дом. Не и сега. Когато имам избор.
Чувствам се добре в това укритие. Тук никой не страда от алергии. Нищо не ми липсва. Нямам нужда от никой. Самотата е щедра и вярна.
Навън е студено. При мен топлината е в изобилие. Стъмва се. Тъмнината умело замаскира светлината. Денят е минало. Приближавам се към нещо. Отдалечавам се от друго.
Закривам прозореца със завесите. Светвам лампата. Вече нищо няма значение. Поне за сега.
Имах планове за вечерта. Няма ги. Скриха се. Пропилях ги. Пропаднаха. Съборих ги без предизвестие. Потънаха. Случи се спонтанно. Мислех да изляза. С приятели. За чаша уиски. Ще ми простят. Познават ме.
Мислите ми отиват в друга посока. Строяват се за парад. Харесва ми как са облечени. Фестивал на мислите. Звучи добре. Различни думи маршируват в приятно оформени редици.
В града ме доведе роля. Отрицателна. Дори подписах договор за нея. С операта. Почесаха ми егото и ето – вече не е проблем да го играя зъл.
В съзнанието си винаги съм бил от добрите. Помагам на бедните и защитавам слабите. Как силно искам да съм копие на своето съзнание!
Първата репетиция беше днес. Буквално преди час. Мина поносимо. Премиерата е скоро. Ако се справя. Да изиграя онзи, който е осъдил на смърт Исус Христос. Диригентът е убеден, че ще го направя. Изгодно ми е да му вярвам. Намира ме за покъртително подходящ за персонажа. Не знам дали е заради визията или заради гласа ми. Сигурно заради двете. Изключвам трети компонент. Защото съм добряк. И, защото той не ме познава. Оглеждам се в огледалото. Изобщо не приличам на гаден. Всички от екипа ми се струват свестни. Очертава се екзотично приключение.
Стаята е с две легла. Приближавам ги едно към друго. Пускам лаптопа. Ще попея тихо. Репликите на лукавия злодей. Утре пак имам репетиция.
Вед лежи на пода до мен. Под мен. Върху килим на райета. Поглеждам го. Често го правя. Но и той не спира да ме наблюдава. Добре. Може. Няма проблем. Правя му едва доловим жест и той се надига. Бавно и с благодарност. Качва се елегантно до мен. За него това е огромна привилегия. За мен пък е удоволствие да му я причиня. Все пак в реалността не съм толкова лош. На сцената ще го преживея. Заради аплодисментите.
Вед се свива на кравай до крака ми. Почти мигновено заспива. Днес разходката беше дълга. Постелята върху леглото е сиво кафява. Почти се слива с нея.
Имал съм и други домашни любимци. Бях лош стопанин.
Казваше се Джина. Първото ми куче. Нежен и крехък черен пудел. С бяло петно във формата на сърце. Точно върху гърдите. Подари ми я възрастен човек. Още помня влагата и дъха ѝ, когато ме докосваше по лицето с малката си влажна муцуна. Бях дете. В една непоносима вечер, баща ми каза, че тя е умряла. Вечеряхме. Издъхнала в ръцете на дядо ми. Сутринта. Докато съм бил на училище. Съобщи го рутинно. Имах залък в устата. Не успях да преглътна. Станах от масата и си отидох в стаята. В подобни случаи едно дете дълго плаче. Па макар и момче. Освен, ако не е родено злодей. Чух в далечината майка ми да упреква мъжа си. Защо го е казал точно сега? Някакъв самотен женски глас. И край.
Сега се старая. Прекарваме много време заедно. С кучето ми. На него гледам различно. Вече съм по-друг. Скоро си отговорих защо. Прочетох нещо и сам себе си разкрих. Аз имам избор. Вед само мен.
Ще пиша. Тази вечер. Няма да пея. Второто го мога. Може да почака. Ще се промъквам в собствените си мисли като крадец. Целият настръхвам. Моментът е подходящ. Сам съм. С куче. Хората ми пречат да го правя. С присъствието си. Все едно някой затиска с любопитството си току що изгладените ми лични вещи и нехайно ги намачква. След това вече думите са негодни за парада на мислите.
Довършвам една история. Главният герой се казва Манипулаторът. А тя Магдалена. Действието се развива в една къща с езеро, гора и поляна пред нея. Всичко това, застлано с нежен воал от тишина, по краищата извезан с гласове на птици. Същинска частица от Рая. Всяка нощ, обаче, езерото, гората и поляната сменят своите места. Магия може би…
Толкова засега.
Няма да успея да завърша разказа тази нощ. Телефонът звъни. Дъщеря ми ме кани на вечеря. Става все по-голяма и още по-силно се привързваме един към друг. Не е вече малка. Разговарям с жена, а не с дете. Получавам обичта на зрял човек. Такъв, който осъзнава колко съм несъвършен като родител и въпреки това ме харесва и приема до себе си.

* * * * *

Още съм буден. Градът спи. Отдавна е минало полунощ. Около мен е тъмно. С Вед сме сами в хотелската стая. Тялото му леко потреперва в съня си. При нас е топло, а навън студено. Все по-близо съм до нещо и безвъзвратно се отдалечавам от друго….

© Константин К. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поздравления! Насеченият текс с къси безглаголни изречения подсилва напрежението. Хареса ми.
Предложения
: ??:??