- Тъжен си - казва Лили и ме гледа любопитно с черните си очи. Погледът й е остър и приковаващ като шпага. - Защо си тъжен?
Винаги усеща безпогрешно. Не ми се играят игрички, отговарям истината.
- Защото скоро ще си тръгнеш.
Мълчи замислено. Примигва бързо няколко пъти.
- Защо мислиш така? - пита.
- Защото винаги се получава така.
Върти намръщено запалката между пръстите си. Обикновено не млъква толкова бързо. Когато напипа слабо място, продължава да дълбае, докато не потрепериш от болка. Прилича на малко дете, което любопитно побутва непознат вид животно с пръчка за да провери дали хапе. Този път обаче нещо я тормози. Вероятно това е и причината да ми се обади две години след последната ни среща.

Звънна ми по обяд. Тъкмо си правех принцеси на скарата. "Здрасти, да се видим след два часа на нашето място?", "Разбира се". Толкова бях съсредоточен в опити да не се вълнувам, че си опарих пръста и изпуснах сандвича на пода. Зверчето ми пак си спомни за мен.
Винаги съм възприемал жените като зверчета. В природата им е да са истерични и да се сърдят за всичко. В такива моменти си ги представям като дребни зелени човечета с големи очи и устни, тънки ръце и крака, подскачащи възмутено, размахващи обвинително пръст и издаващи пискливи звуци. За да е кротко зверчето, трябва да го опитомиш и постоянно да му обръщаш внимание.

- Е, имаш ли си приятелка? - пита Лили и отпива от бирата.
- Не.
- Защо?
- Омръзнаха ми връзките.
- Това е временно. Сигурно последната ти е била кофти.
- Последно живяхме заедно три месеца с едно момиче - Галя.
- Охо, три месеца! - възкликва Лили и пали цигара.
- Да, всичко се случи доста бързо и бързо приключи.
- Защо?
Този път аз отпивам. Опитвам се да измисля по какъв начин да обясня защо се разделих с Галя, без да звучи грубо, но се сещам, че говоря с моето зверче и не е нужно да овъртам.
- Не спираше да говори - казвам. - Всяка вечер след работа започваше да повтаря едно и също - как имали нова колежка, която правела интриги, настройвала другите срещу нея, лъгала ги, че Галя говори зад гърба им и какво ли още не. Отначало кимах със съчувствие, но веднъж ми писна и й казах - "ако си точна в отношенията си с другите, те няма изобщо да се усъмнят, че може да да говориш зад гърба им". Не било така. Колежките й били такива кокошки, че се поддавали и на най-малката провокация. "Щом според теб са кокошки", казвам, "тогава защо ти пука какво мислят за теб". Голям скандал стана. Не съм я разбирал, никога не съм я бил слушал, не можела да живее с толкова безчувствен човек като мен. На върха на езика ми беше да кажа "ами не живей с мен тогава". Уж се сдобрихме, но си бяхме вече омръзнали.
Лили се смее. Обичам този смях.

Според приятелите ми съм прекалено чувствителен. Жените казват, че съм безчувствен. Не знам кои са прави.
Опитвам се винаги да съм спокоен и търпелив. Така са ме учили - с ядосване и мрънкане нищо добро не се постига, но това, което направиш с търпение и внимание, може да бъде счупено само от някой по-търпелив от теб.
Родителите ми разказват, че още от малък съм бил тих и кротък. Лесно съм се разболявал и често съм седял вкъщи, но не са имали проблеми с мен. Оставяли са ми колички, кубчета, празни опаковки, бутилки и кутии и са забравяли за мен. Сам съм си играел. Така и израстнах - сам. Не ми беше проблем. Напротив, харесваше ми свободата да не завися от никого и никой да не зависи от мен. Докато не срещнах Лили.
Облачна есенна сутрин преди пет години. Тя беше на деветнадесет, аз на двадесет и пет. Забавих се вкъщи и хванах по-късен автобус за работа. Тя се качи две спирки след моята и седна срещу мен. Не я забелязах, бях се замислил за други неща. Преди да слезе, мина покрай мен и каза на висок глас "Спри да ме зяпаш". Сепнах се. "Какво? Не съм те зяпал", извиках след нея. "Наистина не съм я зяпал" повторих на жената до мен, която ме погледна обвинително. Да, гледах към нея, но изобщо не я виждах.
Следващата сутрин, без да искам, пак се забавих и хванах същия автобус. Тя отново седна срещу мен. Този път съвсем умишлено не гледах към нея. Не е толкова лесно, колкото звучи. Изкушавах се да погледна, поне за миг. С периферното си зрение забелязах, че тя се е втренчила в мен и се усмихва. Смешен съм й, забавлява се с мен. Не се сдържах, обърнах се към нея и казах "Спри да ме зяпаш". В този момент тя избухна в смях. Смя се толкова дълго и високо, че хората започнаха да се обръщат, за да видят какво става. Заразителен, искрен смях.
"На училище ли отиваш", попитах след като спряхме да се смеем. Тя е ниска, а тогава беше и с раница, изглеждаше ми като ученичка. 
"На лекции" отговори.
"Кога свършваш?"
"В три."
"В седем ще те чакам на спирката, от която се качваш. Ела ако искаш."

- А ти - питам, - имаш ли си приятел?
- Не.
- Какво стана с Дамян?
- Всичко беше много хубаво в началото. После обаче той като че ли започна да ревнува от приятелите ми и да ми забранява да излизам с тях без него.
- Нормално, ти се влюбваш постоянно.
Поглежда ме намръщено.
- Аз съм хронично влюбена във всичко и не смятам, че това е проблем. Както и да е. Нямах нищо против да идва с мен, но той предпочиташе да седи в кръчмата с неговите приятели и да играят белот по цял ден. Някои от приятелите му също имаха гаджета. Опитах се да вляза в женската компания, но те през цялото време си ровеха апатично в телефона или говореха за маникюр, прически и храна. Не мога да вирея в такава обстановка.
Усмихвам се. Сладкото ми зверче. Тя отпива от бирата и продължава.
- После излизах известно време с един Сашо. Много симпатичен, сладък, много красива усмивка, страхотно чувство за хумор. Но се оказа повърхностен. Единственото, което го вълнува, е спорта. Нямаше за какво да си говорим просто.

Лили не обича повърхностните хора. Скучни са й. Веднъж ми беше казала: "То е като да си на екскурзия и да избереш между това да отидеш в някой подреден и охраняван музей, в който ще обикаляш с часове, кимайки с престорено възхищение, или да се забуташ в някое крайно кварталче с див парк, автентични кафенета и истински хора. В първия случай получаваш мускулна треска и мъгляви спомени. Във втория може да намериш съкровище".
Явно според нейните критерий аз не съм повърхностен, но винаги съм се чудил какво толкова намери в мен.

- Спомняш ли си как ми се скара на първата ни среща? - питам.
- Да - усмихва се. - Ами заслужаваше си го. През цялото време ми зяпаше деколтето. Защо се присети за това?
- Спомних си обяснението ти за екскурзиите, музеите и крайните кварталчета.
- А, да. Сашо е музей на спорта, а момичетата в кръчмата - музеи на апатията.

Подраних десет минути за първата ни среща, а тя закъсня петнайсет. Още с идването, започна развълнувано да говори за лекции, изпити и висене пред кабинети на преподаватели. Без да млъква, неусетно ме заведе в едно близко кафене. Дребно и непретенциозно, с четири масички вътре и три навън. Барманът очевидно я познаваше, защото веднага донесе две бири. Тя изброи какво обича да пие, после се радваше, че си е засадила някакви цветя. Идвала и някаква катерица. Не разбрах как от катерицата премина на истори за курс по актьорско майсторство. На моменти млъкваше за малко, но аз без усилия успявах да я накарам да продължи да говори. "И после?" беше напълно достатъчно.
"Така няма да стане", каза тя внезапно със сопнат леден тон.
"Кое... какво", заекнах объркано.
"Ти изобщо не ме слушаш. Гледаш ме като че ли съм говореща близалка, която с нетърпение чакаш да лапнеш. Ако не искаш да си говорим, кажи и си тръгвам" - тя скръсти ръце и се завъртя сърдито надясно.
"Чакай, не... не е вярно - слушам те."
"Браво! Сега пък и лъжеш."
Права беше. Тогава бях млад и не се интересувах от сериозни връзки. Знаех, че жените обичат да говорят, но нямах представа, че държат и да ги слушат. През по-голямата част от времето, вместо да я слушам, си мислех неща като - след колко ли още срещи да опитам да я целуна, дали да преместя стола си по-близо до нейния, дали си личи, че се порязах докато се бръснах, на криво ли ми седи яката на тениската, защо изобщо излязох точно с тази тениска като не ми е удобна, дали след още една-две бири ще се напие достатъчно за да ми пусне.
Тя заби черните си очи-шпаги директно в моите и след няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност, каза:
"Ти не си излизал много с момичета."
"Не е вярно", отговарям, "излизал съм."
"Но не като сериозни връзки."
"Не ми трябват сериозни връзки", този път аз се сопнах.
"Защото си свикнал да си сам. Не знаеш какво е чувството да можеш за всичко да се довериш на някой, който винаги ще те обича и приема точно такъв, какъвто си, без опити да те променя."
Такава е Лили - дълбае, докато не потрепериш от болка.

- Какво става с пъзела? - Лили припряно нарушава настъпилото мълчание.
Трябва ми известно време докато разбера за какъв пъзел ми говори.
- А, да, пъзела. За две седмици наредих един от хиляда части. Умрях от скука.
- Жалко.
- Взех си и един триизмерен дървен пъзел-самолет. Целият се омазах в лепило и го зарязах недовършен.
- Нищо де - смее се - ще си намериш таланта. Стига само да не се отказваш.

Винаги съм бил като невидим. В училище и университета не намерих приятели, но и никой не ми се подиграваше. Просто не ме забелязваха. Не бях много добър в спорта, оценките ми бяха посредствени. Имах високи оценки по български и английски, слаби по биология и химия, средни по история и география, а класната ни преподаваше по математика и физика и пишеше отличен на всички без да изпитва. Никога не съм се опитвал да изпъквам пред другите. Не обичам шумните компании. Не нося на пиене, мога да изпия максимум пет бири. Работя като системен администратор в средна по големина фирма. Администраторите сме трима мъже и сме натикани в дребен офис, пълен с кабели, компютри и дискове. По цял ден си говорим глупости, но не сме близки. Нямам истински приятели. По някое време се оказа, че двама от съучениците ми в началното училище - Петър и Иван, са ми станали съседи. Започнаха от време на време да ме канят по партита и пикници. Рядко излизах с тях. Предпочитам да си стоя вкъщи, да гледам комедийни или фантастични сериали или да чета научно-популярни списания и книги. Нямам таланти.
На една от последните ни срещи Лили се опитваше да ме убеди в обратното. "Разбира се, че имаш таланти", настояваше тя, "просто още не си разбрал какви са. За това трябва постоянно да изпробваш нови неща. Виж ме мен - правила съм какво ли не - актьорско, танци, скулптура, пеене, свирене. Дори не е нужно да излизаш от къщи. Можеш да пробваш нещо като... не знам, редене на пъзел например. Не се смей. Може да се окаже, че имаш талант да редиш пъзели и да поставиш нов световен рекорд. Само не бива да спираш да опитваш нови неща." Тогава я изгледах кисело, твърдо решен да не я послушам, но подсъзнанието ми явно е било на друго мнение.

- Уча се да карам ски - казвам.
- О, страхотно, харесва ли ти?
- Да, получава ми се. През лятото Петьо и Ванката щяха да ме учат да карам сърф, според тях много щяло да ми допадне. Не стана, защото се наложи да си тръгна след два дни, но сме се разбрали за следващото лято.
- Браво, това е много хубаво! - Лили се усмихва радостно.
- Понякога ходим и да ловим риба.
- Кълве ли?
- Не особено. И по-добре - наблягаме на бирата.
- Така трябва - казва и вдига чашата си за "наздраве", същото правя и аз.
- Огняне...
Ето, започва се. Сега ще ми каже, защо ми се обади. Винаги започва с "Огняне". Никога не ме е наричала Оги, според нея не ми отивало. Побиват ме тръпки по врата и гърба.
- Да? - подканвам я кротко.
Въздиша, хапе си устната, поглежда ме.
- Искаш ли да сме заедно?
Явно имам копче за пауза, което тя току що натисна. Освестявам се след няколко секунди, когато кръвта ми отново потича в тялото.
Защо си такъв садист? Защо искаш да ме скъсаш на две? Защо ме караш да ти кажа нещо, което и сама знаеш?
- Красавице моя... - протягам се и я хващам за ръката.
Изпробвал съм и други нарицателни - бонбонче, съкровище, принцесо, сладкишче, но забелязах, че когато я нарека "красавице", тя леко изпъва гръб и се усмихва свенливо. Така прави и сега.
- Ние сме зедно - продължавам, въпреки че ми се струва, че не мога да си поема въздух, - но само като приятели. Нищо повече. Ти знаеш.
Тя премества стола си до моя, слага ръката ми върху рамото си и се гушва в мен. Мирише на нещо плодово, както обикновено. Така и не разбрах какво. Може би папая или диня, манго, няма значение. Целувам косата й и вече съжалявам за последното, което казах, но знам, че е единственото правилно решение.
- Може да отида да уча магистратура в Холандия - започва. - Все още не съм решила. Самата магистратура е две години, но нищо не се знае. Може и да остана повече ако си намеря хубава работа там.
Чака да отговоря нещо. Мълча. Нищо не мога да кажа.
- Знаеш ли, запознах се с едно момиче на курса по рисуване...
- О, сега рисуваш - глупав коментар от моя страна, напълно излишен.
- Вече не, пълна трагедия съм. Момичето се казва Светла. Много ще си паснете.
- Какво? Не, не искам връзки, не искам срещи.
- Хайде, моля те!
- Забрави.
- Само една среща, не повече. За да съм спокойна като отида в Холандия.
Не бях съгласен, но пък и нямах сили да споря.
- Само една.
- Да. Тя утре е на рисуване, ще се видите в пет пред читалището. Ще й дам телефона ти.
Допиваме бирата прегърнати мълчаливо и се разделяме. Тя си тръгва без да ме погледне.

Спокойствие и търпение - друг път. Събудих се с главоболие - предишната вечер изпих три големи чаши вино преди да успея да заспя. Заспах към четири. Целият свят ми беше крив, всичко ме дразнеше, а имах само час и половина да се приготвя за среща с приятелката на Лили. Изобщо не ми беше до срещи, но нали обещах. Изпих голямо двойно кафе на четири глътки, зави ми се свят. Навън грееше слънце. Когато го искаш, го няма. Като не ти трябва, се появява за да напомня за онзи период, в който Лили се беше запалила по планинарството. Катерехме се по тесните пътеки из гората, а когато стигнехме върха, лягахме задъхани един до друг на тревата и с часове и се наслаждавахме на това как слънцето и вятъра ни обливат. След дългото катерене и двамата бяхме солени на вкус.
Сега пак съм сам. Толкова сам, колкото винаги съм бил и вероятно винаги ще бъда. Тъкмо свикна с мисълта, и тя отново се появява. Сканира ме като рентген, разпръсква надежда и аромат на плод, който не познавам, смее се заразително, прегръща нежно, а после си тръгва без да ме погледне. Остава плашещото чувство, че повече никой няма да се поинтересува защо съм намръщен, да ме изслуша без да се опитва да ме наставлява или просто да помълчи с мен без да очаква нищо друго. Чувството, че съм празен и такъв ще си остана.
Не помня как стигнах до читалището, помня само, че закъснях, поздравих Светла набързо и мълчахме през целия път до единственото заведение в района, което знам. Седнахме на ъгловото диванче и аз разсеяно си поръчах вино и панирани сиренца. 
Светла проговаря първа:
- От кога се познавате с Лили?
- От пет години - измрънквам кисело.
- Тя ми е говорила много хубави неща за теб. Дори си помислих, че сте бивши гаджета.
- Не, никога не сме били бивши гаджета. Изобщо не сме били гаджета. По едно време аз си мислех, че сме гаджета, но се бях объркал.
Келнерката носи виното. Вдигам чашата за наздраве и забелязвам, че Светла си е поръчала Спрайт. Перфектно. Това, което ми е най-досадно, когато съм пиян, са трезвите хора.
- Как така си се объркал? - пита тя.
- Лесно. Лили е много дива. Винаги търси нещо ново, не се задържа дълго на едно място. Освен това е забележителна. Хората я харесват. Но тя просто се появява някъде, омайва всички и си тръгва.
- Да, забелязах го на курса.
- Когато се запознахме, тя излизаше с някакъв идиот, който постоянно и връзваше тенекии и изобщо не се интересуваше от нея. Казвах й да го зареже, но тя го обичала. След няколко месеца тръгна с някакво "мило, добро и свито момче", което за три седмици се почувства велик и започна да й звъни постоянно да я пита къде е, с кой е, какво прави и кога ще се прибира. После се появи някакво театрално актьорче - "красив и пленителен, направо неустоим". Лигльо. Три месеца по-късно ми звънна за да ми се оплаква, че й изневерил с две от колежките си. Имаше и още един кретен, който я ударил. Изобщо не изчаках да ми обясни, попитах я къде е, след двайсет минути бях там и въпреки че никога не съм се бил, му счупих носа. Заведох я в апартамента й, а тя се разсърди, че съм се държал грубо с приятеля й. На следващия ден дойде да се извини. Тогава се обърках - реших, че може би сме заедно.
Стана ми още по-криво. Сериозно обмислям варианта да си допия виното набързо и да си тръгна.
- Какво стана после? - пита Светла.
- Пет прекрасни месеца. Това стана. Излизахме заедно след работа, събота и неделя, колкото може по-често. Запозна ме с приятелите си. Те, естествено, не ме забелязваха, винаги тя беше центъра на вниманието, но на мен това никога не ми е пречело. Водеше ме на концерти, кино, театрални постановки, дори някаква странна измислица, в която ти връзват очите и те развеждат из празните етажи на някаква сграда. Винаги разбира в какво настроение съм. Нямам представа как го прави. Достатъчно й е да ме погледне за две секунди и казва "днес нещо си нервен" или "знам, че филма не ти хареса". Много пъти съм я питал - "Добре, как го разбираш?", "Ами то просто си ти личи". Научих се да не я лъжа, да не се преструвам. Няма смисъл, тя вижда всичко.
Отпивам една голяма глътка и усещам как алкохолът се разлива гъделичкащо по костите и мускулите ми.
- Харесваше й да й разказвам книгите, които съм чел. Беше й интересно, удивляваше се като малко дете, което току що разбира, че Земята не е плоска. Запали се по планинарство. Бяхме най-бавните в групата и винаги си вървяхме последни само двамата. После откри въжените градини и катеренето по стена. Страх ме е от високото, но... все пак... заради нея. Това е в общи линии. Наближи сесията й, спряхме да се виждаме за да може да учи. Видяхме се след месец. Беше различна. Опитах да разбера какво е станало. Не се получи - разсърди се, скара ми се и си тръгна. После се върна и ми каза. Влюбила се. Бил "тайнствен, мистериозен и романтичен". "А аз какво съм", питам, "Ние изобщо зедно ли сме". "Заедно сме", мрънка, "но само като приятели". "Добре", нищо повече не казах. Добре. Знаех, че един поглед й е достатъчен да разбере какво чувствам, какво ми причинява. Тя обаче не пожела да ме погледне. Чоплеше си ноктите, оглеждаше връхчетата на косата си, подритваше камъчетата по тротоара, чистеше невидими боклучета от панталона си. Всичко друго, но не и да ме погледне.
Виното вече започва да ме хваща. Какво пък толкова? Продължавам.
- Искаше ми се да я сграбча, да я разтърся и да извикам  - погледни ме. Виж какво ми причиняваш. Бях готов да й се моля на колене. Тя обаче не искаше. Просто си тръгна. Защо не ме погледна? За миг поне. Да провери дали съм още жив.
- Сигурно е знаела какво ще види - казва Светла.
Тряскам чашата върху масата. Беше без да искам, не прецених правилно разстоянието. Светла се стресна за момент но след това продължи да говори:
- Аз вярвам, че всичко във вселената се намира в постоянно дваижение и винаги се стреми към баланс. Ако много пъти се опитваш да направиш едно и също нещо, а то все не се получава, значи то пречи на баланса. Обратното също е в сила. Ако нешо се случва без дори да се стараеш - може би точно това трябва да се случи.
Дълъг и сложен начин да ми каже, че просто с Лили не ни е писано да бъдем заедно. 
Чак сега си давам сметка, че откакто се срещнахме, това е най-дългото изречение, което чувам от нея. Чудя се гузно как да я заговоря. За щастие зябелязвам скицника, поставен на дивана до нея.
- Значи ти рисуваш? - питам глупаво.
- Да.
- От колко време?
- О, много години. Но го правя за удоволствие през свободното си време. Официално работя в цветарски магазин.
- Ще ми покажеш ли някоя рисунка?
- Да, чакай малко - тя се оживи, придърпа скицника и започна да рови в него. - Имам една точно за теб. Нарисувах я преди няколко седмици, трябва да е тук някъде. Ето я.
Подаде ми един лист. Залез. Розово-жълтеникаво-сребрист залез между планинските хълмове. Три пухкави облачета отразяваха червените лъчи на слънцето. Посеганх да й я върна, но видях нещо размазано в картината.
- Хей, това не са ли силуети?
- Да - отговори развълнувано. - До сега никой не ги е забелязвал преди аз да ги покажа.
Не се учудвам. Почти незабележими мъж и жена, нарисувани от кръста нагоре, прегърнати, глеадт залеза. Абсолютно прозрачни, единствено очертанията им бяха леко мъгливи.
- Казва се "Невидимите" - продължава Светла с някаква нотка на гордост. - Идеята е, че невидимите също могат да се радват на красотата, но за разлика от видимите, те не пречат на гледката.
Изрече го като че ли е някаква дълбока древна мъдрост. Не я разбрах. Върнах й листа.
- Хей, виж - казвам - залезът през прозореца прилича на този от твоята рисунка.
- Да - отговаря, - всички залези си приличат по това, че са красиви.

Тогава я видях за първи път. Светла. Слабичка, с дълги тънки пръсти, светла кожа, кестенява коса и зелени очи. Късо изрязани нокти. Усещам аромат на парфюм. Не е плодов, а по-скоро като прах за пране, или като онези прахове с парфюм в тях, както казват в рекламите. Няма значение. Седи отпусната, опряла и двете ръце на масата, загледана в залеза. Сякаш не се притеснява, че е на среща с непознат.
Поглежда ме за миг. "Красиво е, нали" и отново се обръща към залеза.