Силното думкане по вратата накара доктор Рочдейл да вдигне глава от вестника, който четеше. Той присви гневно вежди, мразеше да го безпокоят в ранния следобед.
– Докторе, спешен случай! – екна отвън женски глас.
Той стана с неохота и отиде да отвори. Пред прага стоеше негова позната, възрастна продавачка на зеленчуци.
– Какво има, добра жено? – попита той и й направи път.
– Докторе, едно момиче пострада тежко. Бере душа горката. Във вас ни е надеждата.
– Какво е станало?
– Сгази я карета. Тя е глухоняма, не е чула трополенето на копитата. Много ми е мъчно за милото сираче.
– Сираче?
– Да, деветнайсет години, мисля. Родителите й умряха от туберкулоза преди десетина години. Тя работи като камериерка в близкия хотел.
– А кой ще плати за лечението?
– Ще съберем пари, докторе, не се притеснявайте. Вече имам идеи към кого да се обърна за помощ.
Докторът изсумтя. Позачуди се и попита:
– Много ли е зле?
– Видях я само за минута. Страшно е бледа, има силни болки в крака и кръста. Не спира да стене и плаче. Ох, точно на нея да се случи такава беда… Такова мило същество…
– Добре де, кажи да я докарат. Но не гарантирам, че ще се заема със случая. Днес и в близките дни имам страшно много ангажименти.
Старицата закима, поклони се и излезе.
Половин час по-късно двама работници с опърпани дрехи внесоха на носилка в кабинета ранената девойката. Тя беше дребничка, с чаровна физиономия. Пъстрите й очи, в които преобладаваше зеленото, се кокореха уплашено. Бузите й лъщяха от сълзи. Тъмнорусата й коса беше разчорлена.
– Прехвърлете я внимателно на масата – каза докторът и отиде да си измие ръцете. Докато се бършеше, чу поредица от жални стонове.
– Внимателно, казах! – викна той.
Работниците започнаха да се оправдават. Той ги отпрати с гневен жест и се приближи до масата.
Девойката беше извърнала горната част на тялото си леко настрани и хлипаше, ръцете й трепереха.
– Как се казваш, момиче?
Тя го изгледа неразбиращо.
– А, да, ти си глухоняма.
Дрехите й бяха евтини, но чисти – като изключим следата, оставена от колелата на каретата.
Той се намуси. Заговори на себе си:
– Трудно се лекува човек, който не може да каже къде го боли. Но аз не съм вчерашен, ще се справя. – На лицето му грейна усмивка.
– Ти, всъщност… си доста симпатична. От години на съм имал толкова очарователна пациентка. Хм, сираче значи… Сигурно си бедна като църковна мишка. Онези нещастници щели да съберат пари за лечението ти! Ще видим, ще видим. Едва ли имаш много приятели.
Той се зае да опипа корема й. Стигна до извода, че няма наранявания на вътрешните органи. В долната част на лявото бедро откри подутина, обагрена в мораво.
Имаше още много работа по диагностицирането, но доктор Рочдейл реши да изчака. Беше му хрумнала интересна идея.
– Потърпи, девойче – каза той и излезе. Прати своя слуга да извика фотографа Банкс, който му беше приятел.
Фотографът дойде след двайсетина минути, въоръжен с модерното си устройство и статив.
– Какво става, докторе? – попита фотографът и стрелна поглед към масата за прегледи.
– Имам нова пациентка. Очарователна млада дама, но от ниско потекло. Бедна, сираче и на всичкото отгоре глухоняма. Животът понякога е несправедлив, драги Банкс.
– Да, несъмнено.
– Ще ви помоля да ми помогнете при обработването на раните на пострадалата. В замяна ще ви дам възможност да направите някоя и друга снимка. Тя е интересен обект от фотографска гледна точка, не намирате ли?
Банкс се ухили:
– Повече от интересен.
– Ами тогава монтирайте апарата, където сметнете за подходящо, и да се захващаме за работа.
Банкс кимна и изпълни заръката.
– А сега какво? – попита.
– Сега трябва да обърнем дамата по корем, но внимателно, понеже левият й крак е счупен. Искам да огледам гръбнака.
Те се справиха бързо със задачата, като не се трогнаха особено от жаловитото скимнете, което предизвикаха чрез местенето.
Рочдейл разряза с ножица задната част на роклята и издърпа настрани плата.
– Виждате ли този оток в кръста, Банкс? Опасявам се, че става въпрос за увреден прешлен. За радост тя има чувствителност надолу, следователно нервите не са прекъснати. Късметлийка! трябва да опипам гръбнака, за да разбера какъв е размерът на щетите. А вие в това време заснемете тези прекрасни оголени хълбоци и тънката талия. Ценни снимки ще се получат, вярвам.
– Да, мнозина биха се зарадвали на такива гледки.
– Банкс, очаквам да получа 50 % от приходите от продажбите.
– Дадено, докторе.
– Мда, един счупен прешлен, със сигурност. Този отгоре вероятно е пукнат. Сега ще отстраним и долната част на роклята. Събуйте обувките, моля.
Усмихнат до уши, фотографът изпълни тази молба.
– Тя е сравнително ниска, но има стройни крака, не мислите ли, Банкс?
– Великолепни са. – Банкс прокара длан по прасеца й и потърка с треперещи пръсти петата и глезена й. После изприпка до фотоапарата да направи още снимки.
– Така… сега пак трябва да я обърнем по гръб. Искам да следвате стриктно указанията ми, за да не стане някоя беля. Не искаме тази очарователна млада дама да остане парализирана до края на живота си, нали?
– Естествено!
По време на поредното местене девойката заплака, като кършеше отчаяно ръце. Банкс се постара да запечата на лента страданието й.
Последва ново рязане на дрехи и премахване на парчета плат.
Банкс се загледа застиналото в неестествена поза голо тяло и подхвърли:
– Дали тя няма да се оплаче?
– Банкс, не изглупявайте! Ние я лекуваме. Няма как да си свършим работата, без да отстраним дрехите. Пък и тя е глухоняма, не може да се оплаче. Снимайте, снимайте, Банкс! Едва ли често виждате такава красота.
Девойката беше притворила очи и хлипаше. Беше извила гръб, все едно нещо я буташе отдолу. Изпънатите й стъпала потреперваха.
– Банкс, сигурно ви е направило впечатление, че тя поддържа отлична хигиена. Бельото й е съвсем чисто. Снимайте тези естетично обръснати слабини и това мило насълзено лице.
– Докторе, тя е същинско съкровище. Снимките ще ни докарат огромно състояние. Добре, че ме извикахте.
Рочдейл се подсмихна и отвърна:
– Аз имам усет за тези неща, драги.
– Тя дали осъзнава, че я снимаме. Както е объркана в този толкова тежък за нея момент…
– Какво значение има? Тя е обикновено бедно сираче. Трябва да ни е благодарна, че се грижим за нея. Сега трябва да наместим бедрената кост. Ще сложа упойка и действаме. Ще ти обясня как и кога да дърпаш. Няма да е лесно, имай предвид.
Въпреки упойката, момичето пищя с цяло гърло, после припадна.
Банкс се разочарова – в момента тя приличаше на умряла и не беше интересна от фотографска гледна точка. От подобни снимки клиентите биха се отвратили.
– Ами аз ще тръгвам, докторе…
– Банкс, много сте несъобразителен. Работата ни е свършена само наполовина. Трябва да я обездвижим по подходящ за нараняванията й начин.
– Как, с шини?
– Има по-модерно средство. Дама като тази заслужава най-доброто лечение, нали?
– Естествено. Какво е то?
– Ще я поставим в гипс. Отивам да взема нужните материали, а ти се приготви за още снимки.
Девойката се свести в момента, в който Рочдейл заглаждаше с длани превръзката на бедрото й. С ококорени от ужас очи загледа изпружения си крак. После осъзна, че е в седнало положение и че ханшът и талията й също са старателно опаковани.
Докторът започна да обяснява на фотографа, като напълно игнорира момичето:
– Кракът така е добре, а кръстните прешлени са предпазени. Ще гипсирам и другия крак, но само от коляното нагоре. Това е с цел стабилност. Между коленете ще втъкна летва, която да поддържа нужния разкрач. Превръзката ще стига до гърдите, повече не е нужно. Ти направи ли достатъчно снимки ли тези приятно заоблени млечни жлези, Банкс?
– Повече от достатъчно. Значи тя ще е в седнало положение месеци наред! Понеже краката й ще са обездвижени под прав ъгъл спрямо торса! Ужасно е това! Чак ми дожаля за нея.
– Наблюдателен си, Банкс, не може да се отрече. Но има и друга възможна поза.
– Как така!
– Просто я слагат по гръб и…
– Но тогава краката й ще се вирнат нагоре.
– Да, логично. Ще се наложи подходящо подпиране.
– Доста ще се измъчи.
– Направихме точно каквото трябва, за да може тя да оздравее възможно най-бързо. По този въпрос нямай никакви съмнения, Банкс.
Половин час по-късно превръзката беше напълно готова. Девойката седеше с отпуснати в скута ръце и увесена на гърдите глава. Очите й не се виждаха, но допреди малко в тях се четеше единствено униние.
– Виждаш ли, Банкс, благодарение на обездвижването тя вече не изпитва болки. Свършихме чудесна работа. Сега тя се нуждае само от покой и адекватни грижи.
– Както седи така, прилича на дете, което се е заиграло с кукла.
– Чудесна идея, Банкс! Ще донеса куклата на дъщеря ми, за да направиш снимки. Интересно ще се получи, убеден съм.
– Ние се възползваме от нея…
– Банкс, мекушав си станал. Разочароваш ме. Не сме я докосвали по похотлив начин. Пипали сме само там, където лечението е изисквало.
– Да но снимките…
– Чрез тях тя ще плати за медицинската помощ. Това е.
Фотографът закима, но си личеше, че е притеснен. След като направи снимки с куклата, си отиде.
Работниците с опърпаните дрехи завиха с одеяло момичето и го изнесоха на ръце, защото нямаше как да използват носилката.
Рочдейл седна на бюрото си и запали пура. Зачуди се как би реагирала жена му, ако беше станала свидетелка на целия процес. Не смяташе, че е сторил нещо нередно, даже до известна степен се чувстваше горд от поведението си, и от факта, че се успял да възпре похотта си. Представи си нежната, млечнобяла кожа и въздъхна. Не предполагаше, че точно в този момент сирачето седи в малката си таванска квартира и описва старателно събитията, случили се в кабинета. Тя беше глуха и няма, но прекрасно можеше да се изразява писмено.
Изписа цели десет страници. Тъй като имаше юридически познания, знаеше, че действията на доктор Рочдейл и фотографа Банкс са подсъдни. От скандала несъмнено щяха да паднат добри пари. Тя смяташе да задели малка част от спечеленото за себе си, а с останалото да подпомогне болни и бедни. Надяваше се, че след като всичко приключи, случаите на унижаване на беззащитни хора ще намалеят драстично.
Въпреки страшната умора и силните болки в крака и кръста, сирачето се усмихна. Взе куклата, получена като подарък от доктор Рочдейл, и я загледа с наклонена настрани глава. Зарече се да я върне на дъщеря му.
© Хийл Всички права запазени