Невъзможната любов
Джо беше нормален човек, беше директор на хидропонната ферма "Северно сияние", която се намираше, както е съвсем логично да се предположи, на северния полюс. Той беше решил да прекара отпуската си в Париж, защото по това време властваше мнението, че "Само в древните градове в умерения пояс можете да прекарате добре почивката си". Всъщност Париж съществуваше само като музей или по-скоро туристически център, от много десетилетия градовете от този тип бяха станали неудобни за живеене. Населението на Земята се беше увеличило неимоверно и това принуди хората да строят градове кули - високи над 5 километра с площ при земята колкото на един средно голям древен град. В тези градове кули най бедните живееха на подземните нива, средната класа - в средата, а Аристократите - наследници на древните олигарси - на най-високите места, където имаха собствени космодруми. Всъщност богатите дори не живееха там, те отдавна бяха се заселили на един да! личен свят обикалящ около звездата Алфа от съзвездието Кентавър, но пазеха жилищата си като резиденции, в които отсядаха при редките си посещения на Земята.
Всъщност идеята в началото беше да се тераформират няколко десетки свята, но се оказа, че ресурсите на изтощената Земя стигат само за нагаждането на един. Олигарсите го промениха, заселиха се в него и отказаха да използват ресурсите му да облагородяват следващ, за да не развалят планетата си.
Джо в качеството си на директор на една от най-важните важните стопански единици на Земята живееше на по-горните етажи - но не на нивата за Аристократите. Джо никога не би си помислил, че би могъл да обича Аристократка, дори само защото това се наказваше строго от закона - Аристократите можеха да се виждат само с Аристократи. До един ден - когато Джо не получи подписаното разрешение за отпуск и не се качи на влака Севернополярное - Париж.
Трябва да кажем нещо за тези влакове. Те опасваха цялата Земя, приличаха повече на силно издължено яйце или на пура, отколкото на наземно превозно средство. Всъщност те и не бяха точно наземни превозни средства, поне не в класическия смисъл на думата, защото се движеха на магнитна възглавница. Скоростта им беше много голяма, като класическия пример за това беше: "Средното време за изминаването на разстоянието от апартамента Ви до влаковата гара е 45,013 минути, а влакът обикаля екватора за 34,432 минути - времето, за което достигате не гарата, а само градския асансьор".
Та Джо се качи във влака и започна да чете новините на екрана пред себе си. Влакът потегли, не се усети никакъв тласък, абсолютно нищо - амортисьорите работеха перфектно. Не след дълго достигна Париж. Джо слезе и за първи път в живота си беше толкова учуден. Беше го виждал на холопроектора, беше учил по история за него, но въпреки това Париж го впечатли. Впечатли го не големината на сградите, не красотата му, впечатлиха го широките улици, дърветата в парка, който се намираше срещу гарата, впечатли го идеята, че хората могат, а има и такива, които все още живеят под открито небе, в нормален град, а не град кула. Е, наистина тук живееше постоянно само обслужващия персонал, но дори факта, че тези хора живеят тук служебно не можа да намали завистта му.
Почивката на Джо не беше особено интересна, поне за човекът, който би се захванал да чете тези редове. Той обикаляше забележителностите, купуваше сувенири, ядеше и пиеше в заведенията, закачаше момичетата, тоест всичко което прави един нормален турист. Интересното се случи, когато си тръгваше.
Джо плати на пиколото, качи се в таксито, още нещо, което го стъписа първия път и каза:
- Към гарата.
Таксито бавно потегли. Прекалено бавно. Джо вече закъсняваше, а нямаше пари за друг билет за влак.
- Не може ли по-бързо - попита Джо шофьора.
- Не господине, съжалявам, но моята работа е само да забавлявам пътниците, иначе колата сама избира скоростта и маршрута.
- Но аз закъснявам за влака.
- Нищо, ще вземете друг, ако закъснеете.
- Нямам пари за друг.
- Е, съжалявам, но нищо не мога да направя - отговори шофьора и то с такъв тон, който подсказваше, че няма никакво намерение да продължава да говори на тази тема.
- Но ...
- Май днес ще вали - прекъсна го шофьора. - Преживяхте ли дъжд?
- Не но...
- Жалко, щеше да Ви е интересно.
Разговорът продължи в същия дух чак до гарата. Джо се опитваше да възразява, а шофьорът пресичаше тези опити с въпроси относно престоя му в града.
На гарата Джо слезе, взе си багажа и хукна към влака. И може би щеше да успее, ако не се беше случило едно непредвидено обстоятелство - минавайки покрай изхода на едно кафене за Аристократи той се блъсна в една жена. Жената беше чернокоса, с прекрасно оформено тяло и приятен шоколадов загар. Джо я огледа и с ужас забеляза знака на Аристократите.
- Извинете, страшно съжалявам, не исках, стана случайно - започна да се извинява той, като в същото време се оглеждаше за служител на реда. Никой не беше видял, дано само тя не се оплачеше, иначе го чакаха най малко 5 години в мините на Титан.
- Не, нищо, не се притеснявайте - каза тя и го загледа право в очите. - Нищо не е станало.
- Много се извинявам. Моля ви, недейте да подавате оплакване.
- Няма - успокои го тя. - Моля Ви недейте да треперите, успокойте се, не е станало нищо.
- Много бързам, дали бихте могли да ми разрешите да вървя, гоня влака.
- Но той току що тръгна - каза тя.
Джо се обърна и видя че влака вече се отдалечаваше. Нямаше надежда да го хване.
- Нищо, ще хванете друг - успокои го тя, след като видя съкрушената му физиономия.
- Ня-нямам пари. - каза Джо.
- Къде живеете?
- В Севернополярное.
- Чудесно, и аз живея там. Ще ви дам пари за влак, но само ако обещаете, че пак ще се видим.
- Но аз не съм Аристократ, забранено ми е дори да говоря с Вас - докато изричаше тези думи Джо усети, че има страхотно желание да я види отново.
- Жалко, все пак ако намерите начин адресът ми е А-0012023. Ето ви 100 кредита, ще стигнат ли?
- Д-даже са много.
- Нищо задръжте ги, Довиждане, надявам се да намерите начин да се видим отново.
- Довиждане, много Ви благодаря.
Когато се върна у дома Джо не можа да възстанови естествения ритъм на живота си. Дори не знаеше името на тази жена, но въпреки това тя не му излизаше от главата. Джо беше влюбен. Знаеше, че за подобна връзка с Аристократка го чакаше смъртно наказание, но не можеше да преодолее влечението си към нея.
Няколко дена Джо се бори със собствените си желания докато накрая се предаде и поведе борба на друг фронт - борба да намери начин да влезе на нивата на Аристократите. Градските асансьори не се качваха до там. Имаше само един асансьор, който ходеше до тези нива - специалният асансьор от гарата до техните нива. Но Джо не можеше да се качи на него, входът му се пазеше от специална охрана, изходите също. Без знака на Аристократите нямаше начин да влезе. И Джо се зае да търси начин да се сдобие с такъв.
Намери един фалшификатор, който му изработи знак, и който му каза да го ползва само малко преди смяната на охраната, иначе затъваха и двамата - фалшификаторът не вярваше, че Джо ще мълчи за неговото участие, което беше и причината да му вземе безбожно голяма сума - спестявания за цял живот работа в областта на ходропониката.
Така Джо влезе. И не само влезе, но и успя да открие домът, който търсеше. Натисна сигналния бутон и след няколко секунди се появи тя. Името и вече знаеше - Мария Захарова - беше изписано на вратата.
- Здравейте - каза Джо - аз съм онзи от гарата, който ви ...
- Знам кой сте, нали аз ви поканих да дойдете - прекъсна го тя. - Влезте, какво седите като истукан.
Джо влезе. Говориха си за различни неща, пиха умерено, слушаха музика, танцуваха и се разделиха точно 20 минути преди смяната на охраната.
- Постой още малко - каза му тя, когато той каза, че трябва да тръгва.
- Не мога, трябва да ида на работа в 9.
- Имаш още два часа.
- Ако се смени охраната и ме проверят по-сериозно ще стане лошо, трябва да вървя.
- Добре. Нали ще дойдеш отново.
И те продължиха да се срещат така. Понякога "случайно" на гарата, понякога в нейните апартаменти, понякога извън града. Любеха се, говореха, танцуваха, пиеха умерено. Живееха прекрасно, като изключим постоянния страх.
Един ден се случи неизбежното. Джо се събуди в апартаментите на Мария 40 минути след смяната на охраната. Стана и започна трескаво да се облича. Мария се събуди.
- Стана ли време, зайче? - попита тя.
- Стана, даже мина - троснато отговори той.
- Какво?
- Охраната се е сменила, сега може да ме проверят, дневната смяна винаги проверява.
- Тогава остани
- Не мога, ако не отида на работа ще ме уволнят, а уволнят ли ме ще ме преместят на подземните нива, откъдето няма да имам достъп до гарата и изходите, а следователно и до теб.
- Но мили...
- Чао, ще се видим, надявам се.
И Джо излезе. Ходеше бавно, наперено - като Аристократ. Но може би ранния час събуди подозрението на охраната.
- Стой! - кресна му охраната на изхода на нивото.
- Как си позволявате да ми крещите - възмути се Джо като истински Аристократ.
Това поразколеба охранителя, но за зла съдба се приближи офицер. Попита какво става, човекът от охраната му каза нещо тихо и офицерът се обърна към Джо:
- Извинете господине бихте ли ми подали знака си.
Джо нямаше какво да прави. Даде му го.
- Хммм. Бихте ли дошли с мен. - каза офицерът.
Поведоха го по някакъв коридор. Влязоха в някакъв кабинет и офицерът го покани да седне.
- Навийте си ако обичате ръкава на дясната ръка.
- Какво си позволявате. Та аз съм Аристократ. - възмути се Джо.
- Точно това искаме да проверим - меко му възрази офицерът.
Джо нямаше какво да направи. Дори Аристократите трябваше да се подчиняват на органите на властта. Нави си ръкава, след което попита:
- Какво сега.
- Дори само това ме убеждава, че не сте Аристократ. Би трябвало да знаете, че при намазване на китката на дясната ръка на Аристократ с ето тази течност - показа едно шишенце пълно със синя течност - се появява знакът на Аристократите. Хормонална обработка, нали разбирате.
Естествено неговата китка не беше обработена. Арестуваха го. Отведоха го и го затвориха. Имаше процес - кратък естествено, все пак беше хванат на местопрестъплението. Джо упорито премълчаваше причината да ходи на ниво за Аристократи. Това ядоса и едновременно учуди съдията:
- Не разбирам, защо мълчите. Признанието може да облекчи положението Ви. При това положение единствената възможна присъда е смърт. Докато ако признаете може да я намалим на доживотен затвор.
Но Джо не искаше да опозори любимата си и мълчеше. Присъдата не се забави. Качиха Джо на някакъв асансьор. Изкачваха се дълго. Слязоха от асансьора, поведоха го по някакъв тунел и се озоваха в обширна стая.
- Седнете, каза придружаващия го офицер.
- Но какво е това място?
- Забранено ми е да ви казвам.
Минаха часове. Джо се беше отчаял. Къде ли го водеха? Не можеше да разбере. Изведнъж офицерът каза: "Излизайте през тази врата" и му посочи вратата.
- От тук? - попита Джо
- Да.
Джо отвори вратата и видя сграда, голяма сграда на която пишеше: "Космодрум Алфа Кентавър I". После видя Мария, която тичаше към него. Прегърнаха се.
- Но как - попита Джо - нали присъдата...
- Не, глупчо - прекъсна го Мария - нима мислиш, че могат да забранят на двама ни да се обичаме. Аз те обичам, а целия този фарс властите го нагласят, за да не се разбира, че е възможно това. И така е може би по-добре, защото се отсява истинската любов.
- А ако не бях преминал изпитанието?
- Глупчо, аз те обичам, само това беше важно, но дори и иначе никой нямаше да те нарани, все пак аз те помолих, не си се натрапвал. Щяха да ти изтрият спомените и да те върнат с фалшива памет. Но аз те обичам и вече никой не може да ни раздели.
- И аз те обичам, много те обичам.
Те се прегърнаха, устните им се сляха в страстна целувка, може би най-хубавата досега, защото за първи път се целуваха "легално".© Иван Атанасов Всички права запазени