Цяла една година пусках през ден монети на стойност една кутия цигари и сега седях пред една внушителна купчинка имане. Наближаваше и Коледа. Двоен повод да си направя подарък. Най-после ще ида до Рим. Обадих се на Силке, германската ми приятелка:
– Силке, какво ще кажеш да подарим на мъжете ни, а и на нас, пътуване до Рим за Коледа?
– Ей, Мару, това е супер идея! Пиши ни и нас!
Купих самолетните билети, намерих и един добър ББ- легло и закуска пансион, на изгодна цена и само на няколко минутки от Колизеума. А близо до него е и базиликата „Сан Клементе”, която отдавна искам да посетя.
В самолета дискутирахме и разработвахме плана - какво ще посетим и по какъв ред. Моето желание за посещение в Базиликата беше посрещнато с равнодушие, но друго и не очаквах.
– Разбирам, че не сте въодушевени от Базиликата… Не берете грижа, ще ида сама. Просто аз трябва да ида до там! И няма да напусна Рим, докато не съм го сторила.
Първият ден в Рим беше стресов, особено за хора като нас, които са за първи път тук. Летище. Такси. Проблем в комуникацията. Стачкуващи демонстранти, ругаещи президента пасанти.
– Бастардо Берлускони! – предполагам означава „кучия син” Берлускони… Едно бибиткане, и викане, и ругаене… Италианците обичат да се ядосват. Все едни такива като подпалени, ръкомахат, жестикулират - мама миа!
И един поток от хора, всякакви нации…Такава маса народ на едно място другаде не бях виждала. Столицата на Италия сякаш ще се пръсне по шевовете като отесняла рокля.
В хотелчето само си хвърлихме куфарите и се метнахме на първият тур бус. Наместихме се на втория етаж, който е без покрив и се вижда идеално. Сложихме слушалките в ушите и около 3 часа обикаляхме Рим и слушахме историята му.
Рим е като един музей - накъдето и да се обърнеш, има какво да се види. В града не видях нито една модерна новопостроена сграда. Може би точно в това е магията му. Човек идва от лудата цивилизация и попада в един забравен свят, за който е чел в книгите или е слушал в училище.
Поизмръзнали след разходката, влизаме в една уютна пицария, хапваме паста и пица, антипасти някакви и пийваме винце.
Като се връщах от дамската тоалетна, ме пресреща любезният сервитьор и ентусиазирано ми направи комплимент на английски:
– Сеньора, ти си толкова хубава!
– Грация!- отвръщам възпитано
За трети път съм в Италия и не съм изненадана от поведението на ухажващите италианци. Те го правят така галантно и мило, че на човек му става просто драго. В Италия жената се чувства наистина женствена.
На вторият ден вдигнах рано- рано всички на крака. След близо 3 часа къпане, обличане, сушене, закусване, кафета и мърморене - как може така рано да ставам и да ги вдигам, се затътрихме към Ватикана. Бях им ядосана, че заради тяхното мотане няма да ми остане време за Базиликата. Силке, като всяка практично мислеща германка, ме успокоява:
– Добре де, щом това е една църква, няма начин в неделя да е затворена. Дай да погледнем в пътеводителя, може и да намерим информация. ..
И наистина вътре пишеше - работен ден е всеки ден. Вече успокоена, се отпуснах и можех да се наслаждавам на красотите на Ватиканските музеи. Пред Ватикана се чака на километрична опашка и след по-малко от 2 часа, ако имаш късмет, срещу такса от 15 евра си вътре. Е, не може да идеш до Рим, а да не влезеш във Ватикана!
Най много ме впечатли Сикстинската капела, чийто купол Микеланджело е рисувал в продължение на 4 години. Най-късно тук ти се връща вярата в Бог. Вътре е препълнено, поне 2000 човека, но нито един глас не чуваш. Говоренето е забранено.
В катедралата „Св. Петър”, където папата всяка сряда води литургия и пред Ватикана става война за места, ме впечатли прецизната и гигантска архитектура - мраморни подове и колони, великански статуи, позлатен огромен олтар…
След Ватикана, поемаме към най-известния фонтан в Рим – ди Треви.
Както във Ватикана, така и тук – мравуняк от хора. Всички наобиколили фонтана, седят и не помръдват. За да хвърлиш монета във водата, се изисква минимум акробатичен замах.
Вечерта посетихме Хард Рок Кафе. Първо чакахме повече от час за маса, после като дойде храната… на вид – уау, на вкус – пу! Но обстановката и настроението вътре е гигантско.
Веднага след закуска следващата сутрин тръгнах към базиликата „Сан Клементе”. Не беше далече от хотела. Чувствах се като ученичка, тръгнала за важен изпит. Бях нервна, вълнувах се, тръпки лазиха по гърба ми, беше ми горещо…
Преди да вляза в Базиликата, я обиколих. Много стара постройка, заобиколена с една стара висока каменна стена от онова време. Внушително, помислих си.
В църквата се влиза през един от от трите ѝ входа. Плащаш 5 евра на касата и влизаш в долната църква, която е на две нива.
Стоях в началото на полутъмният коридор и бях само на няколко крачки от целта на моето идване до Рим. Чувствах се като гипсирана. Стъпките ми бяха бавни, тежки и тихи. Дълбоко в мен се надигаше вълна на страхопочитание и респект. Въздухът вътре беше кисел и лепкав. Бях учудена колко са високи таваните на долната църква и колко просторни са помещенията. После ще разгледам, казах си, първо при него да ида.
Трябваше да мина през всички помещения и тъмни коридори, през групи от туристи, за да стигна най- после до святото място. Така добре осветено и скътано. Крачех още по бавно и тихо и ето ме - стоя пред него – гроба на свети Константин – Кирил Философ. Един от най великите българи! Създателят на нашата азбука и писменост.
Целунах плочата на гроба му и се свлякох на колене върху влажната земя. С наведена глава заридах безутешно като малко дете. Не знам какво се случи с мене, но не можех да спра да плача.
Някой докосна рамото ми. Беше един от монасите. До него мъж и жена на средна възраст ме разглеждаха с любопитство. Явно разтревожен, монахът ме попита на английски:
– Защо плачеш, мило дете?
Нова вълна от ридания ме разтърси и успях само да изхлипам:
– Аз съм българка!
И грохнах в конвулсии от сълзи.
Зад гърба ми монахът заразказва на двойката защо свети Кирил е от такова значение за българите и колко велик е бил. Начетен. Философ. Мъдър. Оборил всички, противоречили да бъде осветен и признат българският език. Мисионер. Апостол. Светия. Закрилник на Европа.
Двойката туристи ме поглеждаха въпросително. Вероятно чакаха моята реакция, за да се убедят, че монахът право казва. Аз кимах през сълзи. Чувствах се невероятно тъжна. Толкова тъжна, че сили нямах даже да се изправя. Монахът млъкна и аз предположих, че двойката си е тръгнала. Обърнах се. Те бяха още там и ме наблюдаваха с уважение. Изправих се бавно. Те ми подадоха ръка, ръкувахме се, а от очите им струеше възхита.
Още известно време стоях изправена пред гроба на свети Кирил. По необяснима причина сълзите ми неспирно се стичаха по бузите, въпреки обзелата ме смиреност.
Преди да напусна това свещено място, се помолих за България:
– Свети Кириле, пази България от тъмнината, към която е поела.
Същата вечер преди полунощ напуснахме Рим. Чувствах се уморена, недоспала, обогатена с нови изживявания, но и тъжна, толкова тъжна.
Силке ме гледаше обезпокоително:
– Откакто си се върнала от тази Базилика, си една такава… странна… Всичко наред ли е с тебе?
– Не!- изхлипах аз и заплаках отново, – Не знам какво ми стана! Но ми се плаче!
Тя ми подаде носна кърпичка и дискретно обърна глава в другата посока.
Няколко секунди след това летяхме над Рим. Светлините му блещукаха като запалени свещи.
Марушка Р. Шабах
2010
© Марушка Р. Шабах Всички права запазени