Незабравимо лято (част 6)

Не можах да заспя от вълнение, не можех да повярвам, че Ник беше в къщи, запозна се с майка ми и май тя го хареса. Тя рядко харесваше някое момче, дори трудно прие приятелството ми с Ема, но сега се радва за мен, когато се сприятеля с някого. Взех телефона си и погледнах часа, вече беше станало три, а на мен не ми се спеше, затова станах и си взех новата книга, седнах на бюрото в стаята ми и започнах да я чета. По някое време усетих как сърцето ми започваше да „ заспива“, но това не ме спря да я дочета. Не знам кога съм заспала, но на сутринта след като слънцето беше изгряло, майка ми беше влязла в стаята ми и ме беше заварила на бюрото, легнала на книгата, как сладко си спя, после дойде до мен и ме събуди.

       -   Добро утро! Защо си спала тук?

       -   Заспала съм докато чета книгата.

       -   Ясно, сега как си?

       -   Схваната.

       -   Очакваше се, щом спиш така.

       -   Е, няма нищо, ще ми мине!

       -   Оправи се и слизай да закусваш!

       -   Добре, мамо, днес ли ще си тръгнеш?

       -   За жалост, да! Искаше ми се да остана повече,но работата ме очаква.

       -   Разбирам,кога ще тръгваш?

       -   След час.

       -   Много скоро!

       -   Знам,но баща ти се обади,че е изникнала спешна работа и трябва да замина по-рано.   –   каза мама и излезе от стаята, бях свикнала да ходят на командировки. В началото само един ходеше, после пораснах и започнаха двамата да липсват от в къщи. Първо за по един-два дена, после за по седмица, а сега с месеци. Липсата им ме „убива“ ,  но вече бях свикнала, не е нещо ново. Набързо се измих, сресах и облякох, слязох в кухнята, където ме чакаха ароматни препечени филийки с масло и сладко от ягоди. Този аромат ми напомни на времето преди командировките, когато те бяха до мен, но знам,  че всичко което правят е за мое добро. Седнах на масата и започнах да ям филийките  без да кажа и дума, майка ми седеше на плота и гледаше нещо на лаптопа. Времето мина много бързо, двете не си проговорихме, просто седяхме в една и съща стая и мълчахме.

     -   Алекса, трябва да тръгвам!   –   заяви тя и се изправи.

     -   Мамо, обичам те!

     -   И аз милата ми!  Довиждане, ще се върнем бързо!

     -   Знам, довиждане мамо и се пази!

     -   Ще се пазя!  –  отговори тя и излезе. Вратата се затвори след нея, стоях в средата на хола и не знаех какво да направя, затова реших да си взема новата книга и да отида на моето място под дъба. Имах нужда от него точно сега. Качих се в стаята си,  проверих си телефона, никой не беше звънял, реших да не го взимам и го оставих на шкафа до леглото,  взех си книгата и излязох. Тръгнах към гората, минах по-добре познатия ми път, когато стигнах дъба, седнах под него, оставих книгата до мен и се загледах през клоните му, тази гледка винаги ме е успокоявала. Преплитащите се клони образуваха най-различни форми, а малки птички си бяха свили гнезда на тях. Плъзнах се по стъблото на дъба и си полегнах, реших да си затворя очите и да послушам птичите песни. Атмосферата беше толкова спокойна и тиха, че се унесох.  Събуди ме силен шум, изправих се и видях Ник, той стоеше близо до дъба и ме гледаше.

     -  Какво става? Защо си тук? Какъв беше онзи звук?

     -  Здравей!  –  каза той и почеса главата си с едната си ръка, а другата държеше зад гърба, като че ли криеше нещо.         -  Тук съм, защото исках малко спокойствие.

     -  Така ли, какво криеш?   –   казах и го погледнах изпитателно.

     -  Да крия, нищо не крия!  –  отговори той и се усмихна притеснено.

     -  Криеш нещо млади господине.  –  казах и се засмях.

     -  Добре де, криех тази китара. – измрънка, после показа китарата,която криеше зад гърба си.

     -  Ти свириш?

     -  Нещо такова!  –  отговори той, седна до мен и се приготви да свири. С едната си ръка притискаше струните, а с другата ги дърпаше, създавайки прекрасна мелодия. За миг времето спря, птиците бяха спрели да пеят, а дърветата да шумолят, единствено в  гората се чуваше само звука от китарата. Аз бях затворила очи и слушах магичната мелодия, тя можеше да те пренесе точно там,  където си мечтаеш да отидеш, на онова място, което криеш в ума и сърцето и не искаш да го споделиш с никого. Тази мелодия те отвеждаше до онзи малък спомен, онази малка искра, която винаги ще пазиш в сърцето си. Ник спря да свири и времето отново започна да се „ движи“ със стария си ритъм.

     -  Не мога да свиря  хубаво! – каза той и ме погледна очаквателно.

     -  Напротив, много хубаво свириш! – отговорих аз. – Знаеш ли, че има конкурс точно сега, за музиканти като теб, които свирят добре?

     -  Не.

     -  Трябва да се запишеш, имаш талант!  –  казах му и го погледнах окуражително.

     -  Няма начин, не съм толкова добър!  –  отговори той и погледна земята. –  А и ще ме е срам, ще взема да замръзна на сцената и да се изложа.

     -  Няма, аз ще бъда там. Имаш талант  Ник, можеш да постигнеш много!  –  казах му и се усмихнах.

     -  Мислиш ли така наистина?

     -  Разбира се!

     -  Тогава, ще се запиша!  –  оповести той.

     -  Супер! –  казах аз и го прегърнах.