Когато бях малка, слушах в захлас историите на дядо ми за живота и житейските трудности, но така и не повярвах в тези негови думи. Оказа се, че наистина животът и съдбата вървят хванати ръка за ръка и никога не се разделят. На тези неща не ме научи дядо ми, а едно обикновено момиче, което ще нарека София.
 Софи беше невероятен човек и творец.  Тя съчетаваше нишките от усет, талант и душа и бе прекрасна приятелка. Тя ме превърна в това, което съм. Много от вас ще си зададат въпроса - защо "беше"? С течение на разказа ми ще разберете...
  Не знам почти нищо за детството на София. Само че няма никакви роднини и е израснала по домове и приемни семейства. На няколко пъти дори ми споменаваше за Димитър Димитров - единият от приемните ù родители, който я бе възпитал и ù бе дал цялото знание, което приятелката ми е искала да получи. Запознахме се, когато аз бях на 16. Събра ни една точно определена книга...
  Стоях и тропах нервно с крак в библиотеката, когато библиотекарката ми каза уморено:
- Съжалявам, Алекс, всички екземпляри са взети.
- За бога... - това бяха единствените думи, които успях да произнеса. Тогава София влезе и се усмихна.
- Здравей, Лара, връщам Каренина - тя постави книгата на бюрото.
-Точна си както винаги, Софи. Ето ти книгата, Алекс. - Библиотекарката ми я подаде и тогава София ме погледна.
- Дано да съм ви направиля щастлива, като я върнах.
  И до ден днешен се питам защо животът ни събра по този начин. Може би точно в тези случайни моменти съдбата решава да се намеси и да преплете нишките на живота на двама напълно непознати с надеждата, че нещо в техните житейски пътища ще се промени. От онзи момент нашите съдби се свързаха в една здрава нишка, наречене приятелство.
  С времето се опознахме до толкова, че само един поглед ни бе нужен да се разберем. Животът ни беше отгледал по различен начин. Аз бях отраснала в прекрасно семейство, докато при София не бе така. Беше пораснала много по-рано от мен и нямаше детство. Животът си бе играл много с нея, тя беше изстрадала предостатъчно.
 Докато аз с усмивка си спомнях за детските ми играчки и игри, Софи имаше бледи спомени за безцветните стени и бели завеси на болницата. Мирисът на лекарства се бе пропил в мислите ù и бе оставил доживотен белег. Колко ли сълзи беше проляла, колко ли обиди бе понесла, тя така и не ми разказа. За нея красотата на живота се измерваше в друга мерна единица, не в пари. За нея усмивките и приятелите бяха онова, което я крепеше, за което се бореше.
  Думите се лееха от нея. Писането бе животът ù. Всички я обичаха, а за мен тя бе моя кумир. Докато известността ù нарастваше, тя сякаш се затваряше все повече и повече в себе си с надеждата, че един ден ще успее да напише книга, която да бъде запомнена. Стоеше в една малка стаичка с часове и никога не споделяше какво ù е на сърцето, винаги разказваше всичко на листа хартия. Тя нямаше равна на себе си! Колко красиво и нежно пишеше тя, все още пазя творбите ù...
  Веднъж стояхме двете в нейната малка стая. Беше вечерта точно преди представянето на новата ù книга. Кестенявата ù коса беше прибрана в рошав кок. Бе съсредоточена, докато аз отново витаех в облаците, когато несъзнателно я попитах.
-Соф, какво е да си писател?
Тя вдигна уморения си поглед от листа и видях тъмните сенки под очите ù - все още не се беше отказала да пише до късно вечерта. Усмихна ми се топло и мекият ù като кадифе глас огласи стаичката.
- Мислех, че вече сама си открила отговора, прекрасна ми Алекс. Това да си писател, означава да си един откривател, който открива нова земя...
- Как така откривател? Какво може да открие един творец, София?- прекъснах я развълувано.
Вместо приятелката ми да ми се скара или да ми каже да си вървя, тя свали очилата си и ме погледна с тъжна усмивка на лице.
- Ние преоткриваме нашите души, мила моя, с всеки един творец е така - независимо дали е писател, художник или музикант, всеки един е уникален по своему със своя вътрешен свят. Ние си мислим, че се познаваме вътрешно, но не е така. С всяко едно произведение ние преоткриваме по един малък кът от нашата душа. Дали този кът ще представлява морски бряг, огромна зелена поляна и просто стая пълна с много книги или камина, всичко това зависи от нас самите, миличка. Всеки човек е така, а сега върви да си починеш, утре ни чака тежък ден.- Тя стана, прегърна ме нежно, след което отново седна над листа.
  След тази вечер нещата се промениха. Сигурно се питате - какво стана? Не, тя не изгуби вдъхновение, напротив, започна да пише още по-усърдно. Въпреки трудностите, тя успяваше да се вдъхнови и това я правеше щастлива. Да, имаше идеи и чувства, но тя се затвори напълно в себе си, не общуваше дори с мен. Той не открадна само сърцето ù, но и думите. Стоеше дни наред затворена, в опити да пише, не спеше по цели нощи, но накрая се отказа - София реши да живее. Искаше да изживее всяка една история, за която бе разказвала. Всичката любов, щастието и страданието - тя искаше да отпие от горчивото вино на живота, без да се интересува от последиците, и наистина го направи.
 Минаха месеци, дори година, но Софи се бе отдала на живота и не изпитваше нужда да хваща химикал и да сяда да твори. Безбройните партита, дългите разходки по морската алея и любовта ù към него я баха накарали да се промени и да се отдръпне дори от мен. Така изминаха три години, но София не се интересуваше, тя живееше живота си.
 И в един момент ù писна. Беше изпила и до последната капка златния бокал, който животът ù бе поднесъл, и отново се затвори в стаичката. Но не можеше да пише. Прекарваше много безсънни нощи, но на сутринта листите бяха отново празни. Блъсках по врата, крещях, умолявах я да ми отвори, но тя така и не го направи. Единствените ù последни думи, които чух, бяха:
-Моля те, Александра, върви си. Утре ще ти се обадя.
 Тръгнах си натъжена от факта, че отново не иска да говори с мен, но я разбирах - знаех колко е трудно да намериш вдъхновение, когато има хора около теб.  Прибрах се с надеждата, че на сутринта ще ми се обади, но не получих обаждане. Така бе на следващия и на по следващия ден. Нямах време нито да ù се обадя, нито да отида до тях - бях затрупана с работа в издателството. 
  Три дни след последния ни  "разговор" успях да се освободя и отидох до апартамента.
Отключих вратата и първото нещо, което ми направи впечатление, бяха подредените дрехи на дивана и отворената врата на стаичката.
- Соф?- не получих отговор.- Софии!- отново мъртвешка тишина. - София...
  Всичко беше тихо. Усещах как по стените пробягват сенки, но си помислих, че съзнанието ми си играе с мен. Навън се чуваха силните капки дъжд, които се разбиваха в прозорците.  Влязох в стаичката, всичко беше подредено до най-малката подробност - София никога не е била подредена. 
 Тръгнах към спалнята и отворих вратата. Тя лежеше, облечена с любимата си черна нощница, и спеше, или тогава поне това си помислих. Усмихнах се леко и се приближих до дясната страна, на която тя "спеше", за да се срещна с ужаса.  Разбрах защо не ме беше чула, нито защо не ми се е обадила - до нея стоеше празно шишенце с приспивателни. 
 Погребението бе на другия ден. По мое настояване беше скромно, точно както тя обичаше нещата да бъдат - семпли. Докато над града се бе настанила гъста и непрогледна мъгла, ние изпращахме моята приятелка. Бях останала сама и сълзите ми нямаха нито начало, нито край.  Всички, които бяха дошли - близки и приятели, си взеха последно сбогом с нея, освен мен.  Клекнах до ковчега и с присипнал глас казах:
- Творците са едни откриватели, отриващи нови земи... - поставих книгата в ръцете ù.- Няма да те забравя, Софи...
  След това се изправих. Сигурно се питате коя е книгата - "Анна Каренина", книгата която ни събра.
 След като се прибрах, огледах апартамента. Нямаше да продам нищо, всичко щях да оставя така в нейна памет. Седнах на леглото и отворих писмото, което София ми беше оставила.
"Скъпа моя Александра,
ако четеш това писмо, значи аз вече не съм до теб. Не ме съди и не ми се сърди за това, което се случи, просто дойде времето. Знаеш, че аз живеех за творчеството си, щом него вече го няма и аз няма смисъл да живея. Ти си мила, добра и с чиста душа, затова те моля, продължи това, което аз прекъснах. В нощното ми шкафче е скрит последния ми разказ.
Завинаги в сърцето, сестричке....
                                                                                  С обич: София"
На места мастилото беше размазано. Стоях в продължение на няколко минути така, без да усещам, че горещи сълзи се спускат до лицето ми. Отидох и взех разказа, след това излязох, заключих апартамента и повече така и не се върнах.
  Да това беше тя - една мечтателка, живееща и виждаща истинската страна на живота, която малко хора бяха виждали и живееха там. Именно тя бе пораснала от рано, бе плакала, бе страдала, бе гледала мъката и болката в очите и все пак беше живяла с усмивка на лице, прикриваща миналото и тайните ù. Софи бе живяла и творила, защото тя знаеше какво е истински живот - живот, в който не цениш парите, а истинското щастие.