Доскоро мислех, че да си смирен означава да бъдеш меланхоличен, депресиращ, злочест, онеправдан, нещастен, да нямаш мечти, да си послушен спрямо близките. Смирението не означава само думи, а и дела. За да се смириш трябва да знаеш кой си, какво е твоето място в света и да отделиш безкористната любов от егоистичната.

...Всичко започна, когато бях на 17-т години, безгрижни ученически дни, когато вярвах в истинската любов и имах много приятели. Само преди 3 години страната се бе отървала от управлението на тоталитарния си вожд и надеждите на хората бяха насочени към една по-добра България.Барчетата и кафетата още се брояха на пръстите на едната ръка и с моите приятелки обикновено ходехме на сладкарница.Дългата ми кестенява коса, червилото и късата пола обикновено дразнена майка, възпитана от консервативни родители, а самата тя, учител, от която имаха респект останалите ученици. След завършването на 8-ми клас, майка настоя на отида в нейната гимназия, под строгия и надзор на педагог. И проблемите се увеличиха, имах час за прибиране, налагане на стил на обличане, изхвърлянето на гримовете в кошчето за боклук, накъсан лексикон, над чиито парчета сълзите ми образуваха езеро от тъга и неразбирането от нейна страна породи отчуждението и затварянето ми в себе си. Приятелите ми намаляха, по-скоро не смееха да звънят по всяко време и към края на есента тотално намразих ВСИЧКО.

Смиреният има порив да се научи. Когато останалите нямат или имат смирение да казват : Всичко знам...,Няма да ми казваш какво да правя...,И ако някой ни каже :Ще постиш, Ще се покаеш,Отиди на църква...,- правиш точно обратното, и чувства като омраза, отчуждение, недоволство поникват в душата и и пречат да израстнеш духовно. Но какво съм разбирала за онези само 17-т години!...

Разбира се недоволството ми намери отзвук по друг начин, чрез вестниците за запознанство....Една приятелка, Ива, ми съдейства като използвах нейната пощенска кутия, да си кореспондирам с момичета и момчета.Понякога на ден получавах над 10 писма и в душата ми сякаш стана по-светло, а на устните се появяваше усмивка.

Смиреният има прости мисли, прости като на невинно дете. И може би една молитва, казана правилно или поне от сърце, щеше да не обърка тотално живота ми. Насилието да живееш според определени правила ражда ответен удар- да се противопоставиш, без да умуваш каква цена ще платиш, защото Бог е милостив, но Сатаната, падналия ангел, е изкушаващ демон без почивен ден и показва благостта си под фалшива маска. В случая той се казваше Владо и бе от София.

Видях снимката му в първото ласкаво писмо и онези сини очи, пленяващи лесно момиче, затворено между четири стени. Бе съвършен, като Бог. Чрез него видях възможност да преоткрия изгубеното си Аз. И попитах Вселената: Съществува ли Бог?

А тя ми отговори: Разбира се, че съществува! Той е пред теб! Има и име, жив е, действащ, земен, красив, това е Бог-а! Казва се Владислав, обичай го! Нали Бог е Любов!....

...И писмата зачестиха, оттам и първата тайна среща, много думи и първата прегръдка, от едни ръце, нежни като Обичта.Сърцето ми бе отворено за устни, целуващи страстно и за онази приказна надвечер в стаята, където станах истинска Жена.

„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”- и твърдиш, че и ти, като останалите имаш право да изживееш една красива история, срещайки принца на бял кон, а с него, отиваща в прекрасния замък...” и заживели до края на дните си”...

Любовта отнема възможността за реален взор към действителността, поглъща дните ти като тайфун, омагьосва тялото и усещането за близост преследва съзнанието часове...

Любовта егоистична ли е? ... Тя е тайнство, съединяващо Аз и Ти, говорещо с езика на жестовете...Ръката ми чертае сърца по устните, а мелодичните движения на тялото са в хармония с мислите....

...Бягството от проблемите чрез срещите не убягна от родителското тяло....Бях станала разсеяна, отнесена, закъсняваща, мълчалива, с оценки, които не подобаваха на отличничка, спеше ми се в часовете...Лъжите се сблъскваха с поредното ми бягство от час. Наказанията приемах на смях и отговарях ядно, иронично и язвително...

А връщане назад нямаше, бях готова за бягство, дори го желаех неистово...Владо напразно се опитваше да ме накара да премисля нещата и да изчакам да завърша училище и да бъда независима като пълнолетна...Смирението бе мой враг. Смятах, че Обичта прекрачва страха и няма място във връзката ни. Ала скоро разбрах горчивата истина, която сърцето ми отказваше да приеме и да задържи в съзнанието.

Дори се осмелих да влезна в Храма и да запаля свещ с името :Ние...

А когато Владо ме гледаше в очите, сякаш възкръсвах и туптенето на сърцето обхващаше цялото Пространство.  А биваше ли да се смиря?!...Любовта е завоевание, доверие, личен избор, преминаване на Аз-а в Другия. Ако щях да го загубя, нашето Бъдеще, нашата вяра, Нашите клетви щяха да се превърнат в мираж от пустинен вятър, огън от тлеещи въглени, от водовъртеж на изгубени илюзии..., от чистотата на невинното към омърсяването от хорската злост.

Развръзката предстоеше. Прекалено скоро. Откъсването от любимия, наказанието ли погуби Истинското в Нас, така и не се убедих. До днес. Трудното е трудно еднакво за всеки, просто хората различно споделят или не споделят болката си. Страданието няма име, няма метри, няма възраст, няма количество. За мен то е Кръст, подобен на Христовия, което е нужно да поемем и заедно с веригите да влачим, докато можем. Живи сме, ала вътре чувствата са погребани в гроб. От най-дълбокият, когато се заричаме НИКОГА да не се влюбваме, защото мъртвата част от нас няма да се съживи. И да се смири.

...Имах чичо в село, близо до Варна. След пролетната ваканция, ме записаха в селското училище, като подготвиха тайнотото ми заминаване, по-тайно, от който и да е шпионин от ФБР. Имах със себе си малко пари, един сак с отвратителен ярко червен цвят и условие, ако не ми дойде ума в главата, татко и майка ще се отрекат от мен. Не съм била войник, ала тази мярка ми се стори като решещ нож. Чичо ми, мъж около 40-те, ме посрещна на малката автогара, с усмивка, но очите му издаваха присъда, бях вече осъдена .Изборът бе минало. Дойде редът на Смирението. Настани ме в къща с четири стаи, в една малка, но добре подредена стая, които стени бяха боядисани в хамелеонско зелено, а на тях – почти една до друга имаше икони. Бях чувала,че той е върл привърженик на вярата, но не очаквах толкова образи на Исус Христос и Света Богородица. Очите ми се озоваха там, където трябваше да има прозорец, но личеше, че скоро е зазидан и на негова място имаше Кръст Господен. Разпнатият Исус, умрял заради вярата си на кръста, за да очисти греховете на хората. Със стаята бе свързан и санитарен възел, отново подобрен, миришеше на кафеникаво-сиви плочки и на вар.

Преди да ме заключи, чичо ми седна на единствения стол и каза натъртено:” Дъще, каквото и да си сторила, то знай, че съществува Христовата благодат, а това е радост неземна. Постарай се да очистиш мислите си от скверността на греха, който си извършила, Покай се, Той / Бог / е милостив. И изпраща своите ангели тук на Земята, за да разберем, къде и защо сме престъпили неговата воля....Е, ако искаш живей с миналото, но пътят е само един-покай се! Още си много млада, ще се намери мъж и за теб, хубавица си, а така да нараняваш родителите! Майка ти само плачеше, беше готова да ми целува ръката, за да те приема тук. Ама хайде, нали сме хора, съгласих се...И по Божия милост, моли се!...За храната нямай грижи, ще ти донасям, но от училище направо тук, учителят е един на смесени паралелки, приятел, християнин, ще идвам да те забирам. И да не си помислиш да бягаш!....Двоен грях ще си навлечеш!...Любов, си казала на майка си, каква е тази любов, тя е сладострастна убийца, това е голям грях, да не си венчана и да блудстваш... И той тежко въздъхна, леко запъхтян, все пак килограмите му бяха доста, може би 100..., 115... Хайде, сега почивай, пък после ще се нахраниш...Имам работа, животните ме чакат, крави, кози, патици, пилета, прасе, зайци...Така е на село...Ех, ама и майка ти колко те е разглезила...., грехота е, момичето ми, ох...”- и той тежко и бавно стана от стола.

Не можах да се въздържа и сълзите ми се стекоха по лицето....Очите ми се срещнаха в неговите, но те бяха укоряващи, тежки и сиви, разглеждащи ме, без състрадание и съчувствие...

„ Покай се! Ето молитвеника! Целуни кръста!” – и със затварянето на

вратата, ме заключи.

...Страницата се затвори. Това не е приказка, това е остров, наречен: Убиец...

Следва продължение

Наскоро разбрах, че хората дълбоко в себе си искат да бъдат щастливи . Някои от тях не знаях как да бъдат такива , робуват на всекидневни приоритети и не смеят да прескочат   границите  на мечтите си.