Никое добро не е безплатно...
Бялата равнина рисуваше простори по небето. Идеше Коледа. Сухите дървета се катереха и въртяха като балерини на единия си крак. Студът пълзеше по тялото на пътника. Под качулката, очите му сълзяха, разсърдени сякаш от вятъра. Ледени късове засядаха в гърдите му.
От ноздрите на кончето, подарено му за службата му в хана, излизаше лека пара. От време на време животното тръсваше рязко глава, за да отхвърли лепящите се по очите му снежинки. В трескаво нетърпение пътникът прошепваше нещо в ушите на кончето. То се сепваше за миг и се затичваше, но вятърът омърлушваше и него. Затъваше в дълбоките преспи.
Между неравномерното проскърцване по пъртината се чуваше тихо мърморене. На качулатия му се стори, че халюцинира от студа. Кончето приказваше с човешки глас:
- Господарю, и аз като дърветата, до село ще стигна на един крак. Студът начупи другите. Нямам сили да те нося повече. До къде ще стигнем? Очите ми са стари, поболяха се от сълзите на небето...
- До село ще ни доведе ей онази звездица. Като орисница, Зорка я нарече на нас. Звездицата утрин събира на тепсия душите на влюбените - пътникът посочи някак в недоумение топлия отблясък на вечерницата. - Три години слугувах в Цариград, за да поискам от чорбаджията Зора за жена. Па дано ме е дочакала...
- Ако не те е дочакала? И с друго име е орисала звездата...
- Коледар ще стана. С дружина ще ходя. Във вледенената воденица денем душата ми ще студува, а нощем ще коледувам и добра вест ще нося на хората. Ще се сгрявам с усмивките, дето хляба са месили. Добро като правиш, то за тебе е...
Унесени в разговора си, кончето и пътникът се намериха на гола, по момински чиста поляна. По средата ù танцуваше крехка ела, простираща вместо ръце цилиндрични шишарки, за милувка към Бог. В иглената ù прегръдка гнездеше чудна птица, със златисти пера. От време на време, птичето подсвирваше тихо, поклащаше се леко така, сякаш люлееше новородено на крилата си.
- Тук ще починем, а и клонче елхово дар на Зорка ще занесем, за да ù е вечен животът и вечна вярата, да и е светло. - каза премръзналият пътник и скокна на земята, потупвайки кончето леко по гърба.
Мъжът поседна до ствола на елата, за да почине. Кончето изпръхтя и отстъпи назад. Корените на дървото оживяха. Сякаш от нищото около краката на господаря му се плъзна змия. Иглите на елата затрепериха тревожно, зашушнаха уплашено. Птичето разстла златната си пелерина, сякаш бранеше последната си рожба. Всеки ден змията отмъкваше по едно неизлюпено пиленце от гнездото. Осъзнал опасността, пътникът стисна шарената опашата сопа и я захвърли далече от елата. Змията се намери около краката на кончето и лъстиво прилепи хладната си целувка до животното. Отровната топлинка запъпли по кожата му, птичето подсвирна в благодарност за стореното добро. Качулатият надигна глава към гнездото, без да забелязва свличащия се на земята другар. От гнездото се протягаха розовите ръчички на човешко дете. Птицата майчински го милваше с крила. Под елата го бяха захвърлили, а зимният вятър щеше да измие нечия чест... Нечие таласъмско прелюбодеяние.
Пътникът обърса с ръкав напиращата сълза, завивайки с палтото си мъртвото конче. На три посече змията.
Змийски отровен му се стори и снегът, който щипеше бузите му. Заслиза към селото, увил в шала си новороденото, с елхово клонче в торбата и златно перо за Зорка, с последна надежда до сърцето и обична звездица в небето. Никое добро не е безплатно...
Само споменът за дима от комините, мириса на топли хлябове, пращящите бъдници, го утешаваха, препускаха под краката му, плъзваха се по снега с опияняващ вкус на топлота.
Стигна в селото. Пресрещнаха го другарите му с топли очи:
- Брате, добре си дошъл! Пазим и за теб „шарена тояга”. В полунощ ще се сберем, изгрева с благословия да посрещнем... Едно добро по Бъдни вечер да направим на селото. Таласъмите да гоним, дето нощем при твойта Зорка тропат на портичката.
- Братя, носим у себе си и Рая, и Ада. Добрините са лична работа между решилия да стори добро и Бог... Всеки ден в ковчежетата на сърцето се къта доброто. Даровете като оставя и при вас ще дойда! - каза пътникът с изстудяло сърце и очи, изгубили брилянтения отблясък на звездите, бързащ да приюти новороденото.
Остави елховото клонче и перото пред портата на Зорка, на светло да мами таласъмите. Присети се стара коледна песен и запя:
- Вам си пяем, бога славим,
от бога ви много здраве…
С детето до гърдите си се отправи към старата воденица, коледар да става. Сам рожба да гледа, свещица на празника да му бъде. Нова звезда в самотията на небето му светна, бащинска...
© Петя Стефанова Всички права запазени