Моята история, не е от тези, които бихте разказали на децата си преди заспиване. Не е и от тези, които бихте искали често

да си спомняте. Самият аз треперя, докато я разказвам. Работех като офис мениджър и по цял ден бях в един задимен офис във

високата сграда срещу общината. Всеки ден след работа се разхождах и сядах на една пейка, която се намираше срещу погребална

агенция "Велес". Там разпусках след дългия ден, чак сега улавям иронията, че съм си почивал в близост до погребална агенция.

В местността, където се намираше пейката, обикновено нямаше много хора по това време на денонощието. Посядах там за петнайсетина

минути, сетне се прибирах вкъщи при жена си и дъщеря си. Бях женен от шест години, а малката ми принцеса наскоро навърши пет

годинки. Животът ми беше доста монотонен - седмица след седмица едно и също. Често ми идваше да захвърля всичко и да се отдам

на някое екстравагантно хрумване, но все си намирах причина да продължавам(най-вече семейството ми)

Една вечер, към седем и петнадесет, седнах на добре познатата ми пейка както правех почти всеки ден след работа. Този път,

обаче почувствах нещо странно, когато седнах на нея, погледнах погребалната агенция на отсрещната улица и видях как собственикът

ù заключва входната врата и си тръгва. Странното беше, че досега никога агенцията не беше затваряна толкова рано. Изгледах

как колата загря асфалта под нея и отпраши по пътя, пък след няколко минути забравих за странната, за мен, случка. Студеният

ноемврийски вятър развя косите ми и ме подсети, че е време да се прибирам. Станах от дървената пейка, но в следващия момент

чух ужасен писък, който прониза нощта. Идваше от онова мрачно място, наречено погребална агенция. Погледнах към нея и забелязах,

че нещо вътре свети. Пресякох улицата и неусетно се озовах пред вратата на скръбното място. Надникнах вътре и с успокоение

видях, че някаква свещ свети. "Колко близко до ума - помислих си аз, докато наблюдавах тлеещия пламък в свещта". Тъкмо реших,

че е време да тръгвам към дома си, когато вратата пред мен леко се открехна. Нямах намерение да влизам вътре, но проклетото

ми любопитство бе по-силно от разума ми. Прекрачих прага и поглеждайки към мрачната стая, едвам осветена от самотната свещ,

се сетих за една стара мисъл, че никога не се гледа към мрака, защото не се знае какво те гледа от другата страна. Настръхнах,

но въпреки това навлязох в мрака, повтаряйки си онази мисъл. Няколко ковчега бяха облегнати на едната стена, а на другата

имаше портрет на някакъв мъж. Сетих се, че имам запалка в джоба и я извадих, за да имам по-голяма видимост. Когато осветих

портрета, видях, че на него бе изобразен някакъв мъж. Дебел, среден на ръст, около четиридесет и пет годишен с белег под едното око.

Почти нямаше коса, но пък имаше мустаци, които бяха доста занемарени и неоформени.

После осветих стената, на която бяха облегнати ковчезите и забелязах, че на всеки един от трите имаше гравиран различен символ.

Нямах си на представа какво означават те, но ми се сториха странно познати. Моментално се обърнах и

със забързана крачка се насочих към вратата. Това мое действие беше продиктувано от необичайното виене, което започнах да

чувам. Бе сякаш, че чувам много тънко пищене. Побиха ме тръпки. Прибрах се вкъщи и цяла вечер си мислех за случилото се.

Сънувах, че съм в агенцията и в ковчезите са настанени труповете на жена ми и дъщеря ми както и моят. Събудих се към пет часа

сутринта целия облян в пот. Въпреки страха ми, знаех, че трябва да отида там пак. В този ден работата ми не вървеше. Цял ден

се чувствах отпаднал и изморен, сякаш че съм изкачил някоя висока планина. След тежкия работен ден отидох на добре познатото

място. Повториха се събитията от вчера - отново чух остър, пронизващ писък и видях блещукаща светлина от погребалната агенция.

Пресякох улицата, а вратата отново, сама, се открехна зловещо. Влязох вътре, като този път бях се подготвил с фенер в ръка.

Пуснах фенера и отново видях портрета на мъжа, когото наричах "Белязания агент ", но този път забелязах нещо, което явно ми бе убягнало вчера.

На едното око на портрета имаше малка, почти незабележима, дупчица. От тази дупчица излизаше лъч светлина, който едвам мъждукаше и си

проправяше път през мрака. Погледнах средния от ковчезите на другата стена, този, върху който имаше символ, наподобяващ пентакъл.

Престраших се и внимателно отворих ковчега. Представете си изненадата ми, когато вътре намерих огромно количество столевови

банкноти. Вътре сигурно имаше поне сто хиляди лева, ако не и повече. Но нима погребалният агент, който бе стар и нисък човечец,

всъщност не беше неприлично богат? Някак не ми се вярваше. Отворих другия ковчег, а в него намерих няколко кюлчета злато.

В третият ковчег - множество перлени колиета, златни и сребърни пръстени и всякакви други бижута. "Ах, този стар мошеник -

рекох си наум". Направих каквото би направил всеки нормален човек, а именно, започнах да пълня джобовете си със стотачки и

перли. Чух някакъв шум откъм портрета, който доста ме изплаши. Поогледах, пак, лицето на "Белязания агент". Забелязах, че

вече и от другото му око, път си проправяше малък лъч светлина. "Какво ли има отзад? - запитах се". Тъкмо се обърнах с гръб

към изображението, когато чух нещо като изръмжаване зад мен. Щом се обърнах, видях още неколцина мънички дупки по лицето му.

Параноята взе да става твърде голяма, затова се насочих към вратата, но тя изведнъж се тресна с пълна сила. Обзе ме чувството

за паника, започнах да блъскам по вратата и да крещя. В следващия момент портретът се разкъса и множество светли лъчи се обединиха

в един голям светлинен лъч, който озари цялата стая и безкомпромисно ликвидира мрака. Светлината ме заслепи, а когато зрението

ми се възвърна, видях, че от мястото, където беше портретът, зееше отворена една дупка в стената. Приближих се и видях вътре

една глава. Под едното око имаше белег, почти нямаше коса, а мустаците бяха занемарени. Това бе главата на мъжа от портрета.

Този, когото наричах "Белязания агент". Бях ужасен, имах чувството, че ще повърна. Главата, обаче отвори очите си, от които

се изстреляха същите тези светлинни лъчи, които изгориха кожата ми и оставиха белег по едното ми око. Изгориха и повечето ми коса.

Изгарящата болка ме прониза като нажежена стрела. Затичах и с все сила скочих и успях да счупя вратата на погребалната агенция.

Целият бях в кръв, болката беше нетърпима. И до ден днешен се моля на Бог, никога повече да не виждам онова нещо, онова демонично

създание. Написах роман, в който описах случилото ми се онази нощ като, разбира се, добавих и някои измислени неща, просто

защото ме беше страх да разкажа всичко както беше. Озаглавих романа "Никога не гледай в мрака". И до днес треперя, когато

разказвам тази история...