30.05.2009 г., 8:27 ч.

Никога повече лекарки 

  Проза » Разкази
1375 0 20
9 мин за четене

           Никога повече лекарки

 

         Събудих се сутринта с мисълта, че Господ определено не е бил такъв перфекционист в работата си, за какъвто го мислят. Първо ни дарил с това прекрасно питие – виното, а след това въобще не се погрижил да ни отърве от махмурлука, този враг на доброто настроение и незабравимите вечери.

         Снощи имах точно една такава вечер и сега устата ми беше толкова суха, че и бедуин да пусна няма да открие най-малкия намек за вода. Да не говорим, че главата ме болеше така сякаш седми кавалерийски полк е провеждал цяла нощ учения и е препускал из нея.

         Известно време лежах изнемощял и се забавлявах с идеята как шефът ми ще изпадне в нервна криза като му съобщя, че съм болен и няма да отида на работа. Около час тази мисъл ме държеше на ръба на лошото настроение, но после смело направих крачка напред. Мобилизирах всички налични сили, а те бяха на жизнения  минимум и станах. Двете бири, които се спотайваха в хладилника като любовник хванат в крачка, влязоха в бърза употреба, но за мое учудване  и те не можаха да внесат яснота в изтерзаната ми глава. И стана безпощадно ясно, че ще трябва да се ходи до аптеката, въпреки сериозното ми предубеждение към всякакъв вид илачи. Успях някак си да се облека без да нанеса сериозни щети на обзавеждането  и се запътих към близката аптека. Подозирах, че приличам на клошар след среща със скинхедс, но не ми пукаше особено.

         Взе да ми пука, когато аптекарката ми каза, че аналгинът бил с рецепта, защото депутатите променили закона. И ацетизалът се оказа с рецепта, а тя твърдо отказваше да наруши законът. Мамка му, в тази държава имало един принципен човек и аз да взема да попадна точно на него. Да, ама не, както казваше един известен наш журналист. Заподозрях сериозен заговор срещу моето здраве, тъй като още две аптекарки твърдо отказваха да ми продадат  лекарство без рецепта. Сега разбрах как се чувстват наркоманите като го закъсат. Последната без малко да скоча да я душа, но миниатюрното зрънце здрав разум, който по някакво чудо бе останал в наличност, като дефицитна стока, скрита под рафта ме спря в последния момент.  

         Няма как, ще трябва да се ходи на лекар. Хич не ги обичах тия бели престилки. Може би защото се страхувах, че ако вляза в лечебно заведение, няма да направят тази грешка да ме пуснат отново навън, но за момента главата ми беше по-важна. Трябваше да рискувам.

         Избръснах се внимателно като сърдечен хирург. Взех си душ. С една дума приведох се във вид, който нямаше да накара първият срещнат полицай да ме арестува за скитничество. Имах смътни спомени къде се намира кабинетът на личния ми лекар, защото бях ходил там само веднъж да се запиша, но успях да го открия  с професионализмът на разузнавач още на третата обиколка.  С малко нахалство и с физиономия, която говореше, че всеки момент или ще припадна или ще убия някой успях да се преборя с бабите обсадили вратата на докторката и влязох със замах на генерален директор. В първият момент леко се стъписах и бях готов да си изляза със същия замах. Не знам защо ми се струваше, че като се записвах при нея, беше възрастна жена с очила, натежали от диоптрите. Тази тук не бе престъпно млада, а на толкова години, колкото да създава сигурност на пациентите и да не си мислят, че са попаднали при стажант. Красотата ú не бодеше очите като бодлива тел, а бе елегантна и спокойна като песен на Франк Синатра. Зелените ú очи галеха лицето ми като слънчев лъч рано сутрин.  Бялата престилка скриваше тялото ú, но не чак до там, за да не забележа, че природата е била щедра към нея, като милионер към единственото си дете. За малко да забравя защо съм тук, но тя ме приземи фино като листо, подето от вятъра.

- Вие от какво се оплаквате?

         Дори и в това състояние на потъващ кораб реагирах с рефлекса на пилот изтребител и реших, че главата не е нещо сериозно, за което си заслужава да я безпокоя. Без друго тя ми създаваше само проблеми. Трябваше да го давам сериозно болен. В стил, аз май си отивам, но вие сте ми последната утеха и надежда. Жените, както знаем са състрадателни създания. Поне в повечето случаи.

- Ами вижте, докторе – започнах аз – Струва ми се, че имам леко сърцебиене, изпотявам се безпричинно, когато температурата мине 20 градуса. От време на време губя равновесие и то в трезво състояние. Ушите ми шумят по-силно и от  бурно море, понаболяват ме и гърдите, а за корема да не говорим. Имам чувството, че всеки момент ще родя. За кошмарите, които имам, няма да споменавам. Те са най-дребното нещо.

         Така се бях увлякъл, че за малко да спомена, че имам и епилептични припадъци, но се спрях на време. Ще вземе да извика бърза помощ и този път тия с белите престилки нямаше повече да ме пуснат да изляза. За сметка на това се сетих, че в детската градина Кирчо ме изрита в капачката на лявото коляно и веднага го включих и него в оплакванията си. Ама и този добре риташе, мама му стара! С хъс.  Сетих се, че баба ми се оплакваше навремето от хемороиди, но реших, че това ще навреди на имиджа ми. Някак си несериозно е. Мъж и хемороиди. Айде бе! Спрях до тук. Това трябваше да е достатъчно. Погледнах я. Зелените ú очи бяха потъмнели, като море след буря.  Помислих си, че ще ме изгони, но тя каза:

- Съблечете се!

„Боже, - помислих си - да не би случайно да съм в рая и замаян от алкохола да съм пропуснал тази подробност.”

      Свалих ризата си с бързината на опитно жиголо. После посегнах към панталоните.

- Не! – уби поривът ми тя – Това е достатъчно.

       Мамка му! Трябваше да измисля някаква болест, която е под кръста. Спрях се като покосен от картечен залп. И тъкмо проклинах живота с ентусиазма на осъден на смърт, когато тя каза:

- Легнете сега тук.

         Това ме ободри. Отново бях в играта. Легнах и докато тя опипваше корема и ми задаваше различни въпроси аз се опитвах да намеря корен квадратен от 1485, за да не изпъкне мъжествеността ми. Онзи се бунтуваше, но аз бях упорит като Питагор в най-добрите му години и продължавах да смятам наум.

- Добре – каза на края и аз мислено въздъхнах. - Ще ви назнача изследвания, за да установим какъв е проблема. Елате утре, като са готови да ги погледна!

         Написа нещо на латински на едно листче и ми го подаде.

- Приятен ден! – каза.

         Абе, културна жена. Обичах да контактувам с такива. Някакси се извисявах духовно. От време на време даже политах над земята. Ей така. И аз не знам защо. И това при положение, че съм се вкопал в нея като миньор в рудник. Необяснимо нещо е животът, ей!    

         Излязох от кабинета, така както бях влязъл с апломба на директор на „Винпром” Бабите ме изгледаха на криво, но аз направих физиономия в стил Шварценегер и промълвих заплашително през зъби:

- Ще се върна.

        Това свърши работа и те се разбягаха, като кокошки съзрели ястреб в небето. Излязох навън и „о, чудо”! Главата ми беше минала. Чувствах се свеж, като планински въздух. Значи ако бирата не помага, жена в бяла престилка може да свърши работа. Това беше ново откритие за мен, но както са казали някои по-умни глави „човек се учи докато е жив.” Записах си го мислено в главата, това с жената де, като лекарство против махмурлук. В тези тежки времена, когато в скоро време и за кафето ще ти искат рецепта, трябва да си подготвен с алтернативни методи на лечение.

         Вечерта с един приятел ударихме културно по три уискита, докато аз чаках резултатите от изследванията. Цял следобед тичах из клиниката от кабинет на кабинет, като маратонец, така че определено имах нужда да разпусна. Да не говоря колко пари ме изръсиха, а уж всичко било безплатно. Както и да е. Всички знаем от най-ранни детски години, че любовта изисква жертви.  И аз се жертвах с хъса на Гюро Михайлов. Вярно, не свършил добре човекът, но пък още пишат за него.  

         На другия ден станах рано. Имах доста работа за вършене. Първо се подстригах.  После си направих педикюр. Чел бях, че така правят изисканите мъже. За малко и кола маска да си направя, но реших, че героизмът  ми стига до тук. Облякох си костюма от последната ми сватба и в късния следобед подкарах колата към кабинета на докторката. Стратегията ми беше да я хвана в края на работното време и да я поканя леко небрежно на вечеря.

         Стигнах в добро настроение, което веднага ми се влоши от едно „Ауди” А8, което най-нагло бе паркирано на мястото ми. Дълго мислех дали с моята трошка да не му ударя едно рамо и леко да го поместя, но реших, че имам по-отговорна задача, вместо да се занимавам с глупости. Паркирах три пресечки по-надолу и псувайки наум влетях в клиниката. Интересно, но вече не се страхувах от белите престилки. Явно са прави тези, които казват, че любовта променя човека.  Аз се променях с бързината на дърво, ударено от светкавица.  Тъкмо стигнах кабинета, когато вратата се отвори и от там излезе един мъж висок, колкото малък небостъргач и широк като четирикрилен гардероб. „Този ако е болен, аз трябва да съм на смъртно легло” – си помислих и тъкмо в сърцето ми да нахлуе състрадание, към по-слабите от мен - поне здравословно, когато невярващ го чух да казва:

- Значи, разбрахме се, ще те чакам долу при колата ми. Знаеш го новото ми „Ауди”, нали?

- Да, скъпи. – отвърна тя с гласче, което сякаш бе откраднала от някоя гейша.

         Обърна се към мен и каза:

- А вие за какво бяхте?

         Тук ми идваше да ú тегля една дълга и засукана на глас, но доброто възпитание и педикюра ме спряха.

- Просто исках да ви благодаря за доброто отношение и да ви поканя на вечеря при Бай Сарафко. Приятна кръчма, в която правят страшни агнешки главички.  – казах нарочно.

         Тя ме изгледа така, сякаш съм я поканил да прекопаем градината, но явно и при нея възпитанието надделя и само каза:

- Не благодаря. Имам друг ангажимент. – след което се фръцна и влезе в кабинета си.

         Абе, друго си е да те отреже културна жена. Чувстваш се някак си по-значим от крайпътен стълб.    

         Вечерта седнахме с приятели да полеем сполуките и несполуките на днешния ден. На четвъртото уиски Борката каза:

- Решил съм от утре да спра пиенето.

- Аз мисля тази вечер да си легна с жената – обади се Киро Борсата.

- Аз от утре пък тръгвам на фитнес. – съобщих.

         Отпихме от чашите и помълчахме известно време, за да осмислим казаното.

- Пичове, ние сме много пияни – обобщи мислите на всички ни Борката.

         Кимнахме в знак на съгласие.

 

Грег и Миа Петрова

29.05.2009 г.

© Светослав Григоров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Нали? Спрех го овреме фитнеса.
  • Качественият алкохол е голямо вдъхновение
    Мани го фитнеса! Ще си развалиш фигурата
  • )))))))))))))))))!!!Много!
  • Кремена, след като направих разбор на ситуацията и аз реших, че за всичко е видовен педикюра.
  • Този педикюр... ммм, май е виновен за всичко.Не си усещал земята под себе си.

  • Миа и Грег, вие не забелязахте, че не Ауди, а Аудио, нещо като видео или DVD. Защото бъркам марките, нека просто колата да е секси, в червен цвят. Хубаво ми е тук!!!
  • Светлана, просто нещо зациклих на думата никога, като развалена плоча, но все някога ще е пребора.
    Това за мед. сестрата ми хареса. Може би ще се жертвам. Предполагам, че на нея ще и стигне и едно Пежо.
  • Дали е професионалист ще разберем, когато Грег си купи нова кола Аудио ТТ 10. Не съм сигурна дали има такъв модел, но цвят металик знам, че има. Купувай, за да провериме!!! И престани с това НИКОГА! Айде един път се прежали...с мед.сестра поне!!!
  • Харесах! Още снощи ме развесели този разказ!
    И леко натъжи, но какво да се прави, такъв е животът. Четирикрилните гардероби обикновено са доста мобилни и то луксозно по понятни причини, а лекарките... е, и те са жени...
  • Нели, очаквай неочакването. Сега набирам впечетления за контрольорките, поради което по цял ден се возя в градския транспорт. Изследователската работа е страшно трудоемка да знаеш.
  • Това за контрольорките обещание ли е? Чакам продължение
    Извинявай, ама какво е това възпитание, дето надделява над агнешките главички, полети с една- две бири?! Трябва да има и по-точна дума, медицинска
  • Много забавен разказ. Използваш страхотни сравнения, много са оригинални и изобщо беше толкова приятно да се прочете.
  • Благодаря на всички, които се спряха тук. Марко, внимавай с главата защото виждаш какво може да се случи. Опасно е. Петя, това със следенето надявам се не е заплаха. Успех на всички.
  • И аз, и аз...
    Браво Грег!!!
  • Хихик*, изкефи ме!
    Мнооого интересно пишеш, и да знаеш, че от тук нататък ще те... следя!
  • Ах, развесели ме в тозди мрачен ден, дойде ми много добре, и наистина... има колосални бисери, поздравявам те. Дерзай!
  • Прочетох на един дъх.Забавно, изпълнено с "бисери" и напълно реалистично.Чак мен ме заболя главата...ха,ха...излъгах...то, празна глава какво да я боли?
  • Благодаря и на двете. Нели, недий така песимистично! Останаха контрольорките в градския транспор. Те са ми несбъдната мечта.
  • както си го подкарал, жена не остана
  • О, вече пишеш в съавторство! Сполучливо е!
Предложения
: ??:??