Сивият дим се носеше из цялата стая. Мирис на тютюн изпълваше малкото помещение и не позволяваше на никакъв друг аромат да се намеси в царството ù. Прозорците бяха грижливо затворени - не можеше да си позволи да изгуби ценното ухание. Вдишваше отровата с цялото си тяло, поглъщаше я жадно с всяка дръпка от цигарата, оставяше кожата си да я попие. Седеше в големия фотьойл и си представяше, че това е тронът ù. Гледаше царствено и нагло. Чувстваше се непобедима. Обградена от „сладките” тютюневи изделия и омайващия аромат, тя се намираше в друг свят, в своя собствен свят, където всичко беше такова, каквото тя си представяше. Взираше се в издишания въздух и виждаше най-различни картини в тъмите облачета, които образуваше. Никотинът – това беше нейната страст, нейната мания, нейният наркотик, нейното оръжие, нейната сила. Щом го вкусеше, забравяше за всичко, за дневните проблеми и неразбории, за неразбирането, което я следваше от детството, за другите… тя единствено беше важна. Всяка следваща цигара я отвеждаше все по-навътре, някъде там, на място, невидимо за никой друг. На моменти дори забравяше страшната диагноза: „Рак на белите дробове.” Лекари ù бяха казали, че ако продължава да пуши толкова много, краят ù няма да е далеко, но тя не чуваше, нехаеше. Не се интересуваше. Нямаше стимул за живот, единствено никотинът ù даваше това магическо опиянение и правеше съществуването ù поносимо. Без него тя нямаше да бъде същата, нямаше да бъде себе си, няма да бъде цяла.

Запали последната цигара от доскоро пълната кутия и за пореден път прекрачи прага на вълшебния свят, който си беше изградила. Тя беше принцеса, но не като в обикновените приказки – вместо дрехи, бял дим обгръщаше кожата ù и тя се рееше между гора от тютюн. Да, колко хубаво беше там. Затвори очи и заспа, заспа… завинаги.

Посвещава се на К.М.