6.11.2009 г., 20:24 ч.

Нимфата от Корито 

  Проза » Разкази
615 0 0
7 мин за четене

Част 1 - Запознаването

                                      
След превала, пътят се засилва, все едно набира инерция за скок в Дунав, но миг преди да цамбурне, извива ловко снага, като ощипана мома на хорото и засмян като веждите й след задявка, цял
поруменял от залеза, (като бузите й след припряна целувка) прави плавен завой и ловко се провира в теснотията между първите постройки на града. Там, където постепенно губи цвят и самоличност и се превръща в обикновена улица. Съдено му е да тъне в неизвестност, примирен с единственото и вечно ухажване на сградите и неостаряващите кестени.
Но тук, където зоната на цивилизацията свършва, тук е жив под колелата на мотоциклета ми, бягащ уж назад, а все изпреварващ ме, стремящ се към утрото и новото слънце.
Тук е някой и носи важното кодово наименование: А44. Тук е артерия, без която… Каквото и да кажа, малко ще е - сещайте се какво е артерията за човешкия организъм и си го представете в мащаб на една държава, като нашата само, че артерията е пътна.

Всички тия мисли ми минават през главата, докато тя се e вкопчилa в кръста ми с една неподозирана за фигурата й сила. Якички са й ръцете, не е гевези, личеше си от пръв поглед. И защо спрях ли? Не съм мръсник макар, ако се завъртите около бившата ми, ще ви се изсмее в очите:
 - И с теб преспа, нали?
Интересен ще ми е отговорът й, ако сте мъж. Макар, мисля си, че и тогава ще каже същото. Защото официалният довод на адвокатите й (не един, а трима!) за развода бе изневяра! Това понятие не уточнява броя или пола на извършителя.
 Затова по-добре не ходете при нея, търсете си друг зъболекар, а ако толкова ви се наложи, не й казвайте, че ме познавате.
 Та, карам си аз Явата и гледам, встрани от пътя, това крехко, кльощаво създание. Чанта-сак захвърлена небрежно в прахта, къси панталонки, под които като въпросчета щъкат мургави коленца, къса коса, рижо-загоряла, до златисто, падаща на клечки в очите й, като разсипана юфка от кутия китайско, няколко пиърсинга, потниче, избеляло от слънцето и почти празна пазва.  Трябваше от нея да започна, но съвсем щях да убия интереса ви към историята, а какъв разказвач ще съм, ако не ви държа в напрежение до края?
Да не забравя да спомена и за леко наболите, рижи косъмчета под носа и бенката, в ъгъла на тънките устни, очертаващи устата й. С което не искам да кажа, че ми заприлича на зле избръснат пубис. Не! Беше си симпатяга момичето.
- Не вдигаш палец, не се напрягаш напразно. – усмихнах й се, спиращ почти в краката й.
По една случайност, зад гърба й имаше чешма, от която някога, в едни риболовни утрини, останали в миналото, с баща ми пълнехме десет литровата туба, на път за язовир Коритото. Там си бе и сега чешмата, но отдавна пресъхнала. Спрях, може би, воден от желанието ми, за малко поне да се върна в годините на детството си, отпивайки глътка вода от спомените, а може би, защото тя ми хареса. Но не е защото съм мръсник,
както твърди бившата ми.
Изгледа ме без капчица любопитство или укор, като че ли бе свикнала да й спират само мотоциклети. Сетне метна сака си пред мен, на резервоара, а тя прекрачи задната седалка, яхна я, срастна се с нея. И обви тънките си, жилави пръсти около кръста ми. Долепи тяло до гърба ми, лъхна ме на солено и кокос.
Откъде пък тези аромати тук, насред напеченото поле, преди залез. В страничното огледалце виждах закривените й, ръбести коленца да стърчат смешно, а поруменелият по тях загар им придаваше причудливи форми на лъщящи странични лайсни, от което изпреварващата ни сянка на мотор и момиче ставаше някак по-красива.
Карах бавно, потъвахме в огромното огнено кълбо на хоризонта, който се мъчех да достигна, съзирайки в това нещо тържествено и вълнуващо. Играта – бунт на малкият, дребен човечец – мушица, въртяща се около светлината, миг преди да я обсеби мракът на отвъдното.
Старата “Ява-Зетка” на баща ми има славна четиридесет годишна история. Била е първият мотор в селото и втора по значимост покупка, след телевизора “Темп” на кмета, закупен след революцията през петдесетте - представител на модерния свят в ония години на каруци и волове. И за чиято покупка, дядо ми е продал цяла една къща. Но докато кметът тъжно гледал новата си придобивка от кашона не защото нямало ток!, не, от три години село Щъкало е било електрифицирано, а защото още нямало излъчване на програма в този район, то баща ми на воля яхал мотоциклета и огласял селските дувари със звънливото “ бръм-бръм-бръм”, разреждайки чистия планински въздух с първите признаци на настъпващата повсеместно цивилизация - изпарения двутактова смес.
 И, сигурен съм, доста моми са мечтаели да ги повози на задната седалка, само дето това никога не станало, защото вече е бил женен.
 - Дори не ме попита закъде пътувам. – настига ме гласът на момичето – врабче, тънък и далечен, зад мен.
 - Така е, защото в това направление пътят е само един. А и ти беше с лице към залеза, по посока на движението, инак трябваше да си в другото платно, на пет минути път от града, от който, струва ми се, искаш да избягаш.
 Щях да й кажа, че когато пожелае, може да слезе, но тя си го знаеше, прочетох го в очите й още преди да яхне седалката. Старо момче като мен не може да е опасен за момиче като нея. Още повече, с антиката на баща си, а не с някой модерен джип. И най-вече, след желанието му за бягство от себе си и с момчешкото перчене пред изгарящата светлина на вечността. Никога непостигнати някогашни мечти. Никак не ми се мислеше за по-сериозната причина, свързана с разпадналият ми се брак. 
- Обичам залезите! – възкликна с патос врабешкото гласче зад мен, а усетих как телцето й се залепя все по-плътно до гърба ми. По моему, не в най-добрата поза за съзерцаване.
- И аз, стига да не са прекалено свързани със спомени.

Замълча. А аз се сетих за твърдението и на двамата ми родители, че по тяхно време, браковете са били по-стойностни. Макар, че мен ако питате, и преди баща ми, и преди неговият баща, по-по-преди, а и след, много-много след тях, а и след мен и вас, бракът ще си е една форма на узаконяване на вид взаимоотношения между двама души. Нещо като договор, а защо не и като търговска сделка. Спогодба. И няма нищо общо това парче хартия, скрепено с подписи и общински печат, с истината между същите двама души – тогава, малко след, или в края на брака. И че въпросният шарен лист, оставен нейде в кутията с най – важни документи - като например - квитанцията за бойлера, или гаранционната карта на печката, на които изтече ли им срокът на годност, остават само ненужни папири, натрупвани през годините, напомнящи единствено за разправии от рода на:  (да речем) – “пари за гуми на колата няма, а ти нова пералня искаш!”, или: ”за какво ти е сега този гардероб, една каруца пари струва, какво му е на старият?” и така нататък. 
 Между другото, ако се огледате около вас, из разните "важни" чекмеджета и кутии, ще намерите много подобни спомени с избледняло мастило. И, ако се вслушате внимателно, ще се уверите, че те говорят. И не само това, разправят ви историята на цял един живот преминал около тях, без да подозирате. И се сещате и за други неща, например, че стените на тая стая, в която сега спите, са ставали неволни свидетели на много любов и радост, омраза или болка, тревоги. И че историята, която те могат да разкажат, всъщност е, историята на цял един, а често пъти и на няколко живота.
 Интересно, нали?
Километрите минават, точният час на свечеряване е тогава, когато паля единствения фар. Дори в душата ми става хладно, гледайки как милиони беззащитни същества разбиват тела и глави в  стъклото му – поредната измама на сетивата, илюзия, погубваща безмозъчните без страст, без омраза. С едно неподозирано високомерие и безразличие.
 Ръцете й са удивително топли и меки – чувствам ги около бузите си, не ме държи през кръста вече, смее се и незнайно защо ме гали. Не е еротично предложение на младата й плът, ни намек за сексуалност, просто й е хубаво, освободено, неангажиращо – спуска се нощ, предразполага приключения, безкрайно пътуване с това добро, допотопно чудовище, задъхано изкачващо стръмнините, назад е останал омразният град, напред е... Напред може да се случи чудо.
И изведнъж ми се приисква да й покажа чудо, молейки се, наистина да се случи. И подкарвам към езерото.

следва
Румен Романов

© Румен Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??