Наближаваше полунощ! Повечето нормални хора отдавна бяха си легнали, но не и той. Отдавна не се причисляваше към графата с нормални. За него вечерта тепърва започваше, тепърва идваше любимото му време от денонощието, в което можеше да се усамоти, без да бъде притесняван от никой, без никакъв страничен шум, който да го дразни. Обичаше това време, защото то беше единственото му останало насаме със себе си. Тогава можеше да изпадне в така очакваното летаргично състояние граничещо почти с транс. Самият той го наричаше „нирвана”, това състояние известно още като просветление или пробуждане, край на страданието и най-висше щастие. Освобождаване от цикличното страдание, присъщо на обусловеното съществувание. Нирваната трудно може да се обясни с думи, но може да се преживее вследствие на интензивна работа с ума. Точно това правеше той, медитираше, използвайки пълния капацитет на мозъка си, опитваше се да се отърве от всички ненужни мисли свързани с ежедневния му живот, защото те бяха израз на това обусловено съществувание. Докато не ги премахнеше от ума си, нямаше да достигне заветното пробуждане и просветление, а в последствие и до най-висшето щастие. Това го изтощаваше по един неповторим и несравним начин. Нямаше работа, която можеше да го измори така, но след всяко състояние на „нирвана” той се чувстваше смазан. Изнемощял той излизаше от транса си, но беше по-щастлив от всякога и с нетърпение чакаше следващата вечер, в която всичко щеше да се повтори. Сега му оставаха едва няколко часа да поспи преди да се наложи да стане и да започне отначало цикличното страдание наречено живот.

Алармата започне да звъни неистово. Той се надигна и я спря, а после отново се отпусна в леглото. Знаеше колко е часът, но все пак погледна часовника си. Беше 7:30, а датата 10.02.2010. Искаше му се да поспи още малко, защото още се чувстваше изморен след предишната вечер. Може би още един час и щеше да е напълно възстановен, но знаеше, че не може да си го позволи, не и днес. Трябваше да стане и да се оправи, а после да поеме омръзналия му до болка път към университета. Днес беше последният му изпит и сесията щеше да приключи. Не че изобщо му пукаше за проклетата сесия, но все пак намери сили да се изправи. Набързо мина през банята, взимайки освежаващ душ и се почувства малко по-добре. Облече се и пое по дългия тежък път.

Пристигна почти час преди началото на изпита. Голяма част от хората вече се бяха събрали. Той ненавиждаше тази маса, това сборище от бездушни говорещи същества, затова само остави нещата си и излезе. Навън беше смразяващо студено и някак призрачно бяло от натрупалия сняг, но всичката тази белота му помагаше да изчисти мислите си, а леденото време го поддържаше свеж. Изведнъж се появиха няколко от приятелите му, които дори не подозираха за „нирваните”, в които изпадаше. Той никога не им беше споменавал за тях. Един от тях се приближи и го попита:

-          Пак ли не си спал цяла нощ? Как можеш да гледаш филми, като знаеш, че днес сме на изпит?

Филмите бяха оправданието, което беше измислил, за да заблуждава хората. Все пак няколкото часа сън бяха недостатъчни и той видимо изглеждаше изморен. А с течение на времето нещата бяха започнали да се влошават. Днес определено беше достигнал до най-крайното си състояние, изглеждаше като ходещ мъртвец. Лицето му беше толкова бледо, че направо прозираше. Беше отслабнал значително макар самият той да не осъзнаваше това. Виждаше го само, когато се обличаше сутрин пред огледалото, но вече беше спрял да обръща внимание. Все пак намери сили да отговори.

-          Изпитът е нещото, което най-малко ме притеснява. Както виждаш сесията върви добре, даже доста добре, като се има предвид колко усилия полагам.

Другите явно очакваха подобен отговор и само се спогледаха. Все пак знаеха, че е прав, познаваха го вече четири години и той беше доказал, че с минимални усилия постига максимум резултати. Затова просто тръгнаха към аудиторията, без да кажат нищо повече. Изпитът мина, без да го изненада с нещо. Предполагаше, че резултатът ще го задоволява. Беше му омръзнало да стои в университета, затова просто излезе и пое по пътя към квартирата си. Искаше да се разходи, макар купищата хора да го задушаваха. Все пак предприе това предизвикателство, но в последствие остана доволен от решението си. Чистият въздух изчисти дробовете му. Макар да не беше пушач имаше чувството, че те са пълни с цигарен дим, който го караше да се запъхтява. Стигна квартирата си. Влезе и се разсъблече, а после просто легна на леглото. Загледа се в тавана и се опита да се концентрира. Не искаше да мисли за нищо, просто му беше нужно малко да помечтае, докато минат тези часове, през които времето сякаш е спряло. Да помечтаe за момента, в който неговата „нирвана” ще настъпи, ще дойде и ще го отърве от всички мисли като достигне до това състояние, което чакаше с трепет – най–висшето щастие...