Нищо против белгийците – 3
На пръв поглед, случката която ще се опитам да рзкажа изглежда скучна и незначителна, извадена от очертанията на сивото ежедневие, или, така наречената рутина, в която понякога се изгубваме.
Живея в съвсем обикновено белгийско село, където всичко изглежда спокойно, хората са видимо приветливи, усмихват се и поздравяват, дори и ако не те познават. Улиците са чисти, всички пътни знаци и обозначителни табели са си на мястото и на никой не му минава през ум да ги нарушава. Единствено тесните пътища създават известно неудобство, поради простата причина, че във времето когато е бил изграждан градоустройственият план, автомобилите са били къде-къде по-малко, а сега на фона на цялата тази теснотия се налага да съществува велоалея, място за паркинг на местните и разбира се, тротоар. Всичко това, най-вече паркираните автомобили, налагат изчакване, колегиалност и търпение при разминаващите се водачи на МПС.
До тук с уводите, ето я и моята случка.
Спомням си ясно деня, когато с мъжът ми се прибирахме отнякъде по обичайния маршрут, по който минаваме от години. Караме си ние с допустимите 30 км/ч, и на последната пряка, преди нашата уличка, точно до мястото, където за да продължим, автомобилите от насрещното движение трябва да отбият и да ни изчакат, защото в тяхното платно има обособени места за паркиране, които винаги са заети, тоест, няма как да се разминем по обичайният начин. Движим се ние, а автомобилът който идва насреща не дава никакви признаци, че ще отбие, за да минем ние! Вече сме достатъчно близо за да видя, че шофира жена, която яростно натиска клаксона, а изражението и е изкривено от злоба, прозорецът и е широко отворен, а тя крещи като обезумяла.... Аз се разтреперих, винаги гледам да стоя колкото се може по-далеч от свади и разправии, дори и да съм в правото си, подканих мъжът ми да се качи на тротоара, защото не беше съвсем ясно какво смяташе да направи дамата отсреща. Отбихме и спряхме, надявайки се тя просто да продължи, но жената крещеше, удряйки по нашата кола с ръка. С изумление видях, че на предната седалка до нея стои дете!
Успяхме да продължим, без да отвръщаме по какъвто и да било начин, а аз имах усещането, че полудялата от гняв жена ще ни последва!
След ден или два, мъжът ми, прибирайки се, ме уведомява:
„Знаеш ли, че онази улица била еднопосочна и ние изобщо не е трябвало да минаваме оттам?”
Оказа се, че съвсем отскоро няколко от по-оживените улици в селото са станали еднопосочни, разбира се, хората са поставили и съответните знаци, но кой знае защо, са останали като невидими не само за нас, защото и до днес, няколко месеца след въпросната случка, продължаваме да се разминаваме със заблудени автомобили и камиони. В такива моменти само се споглеждаме усмихвайки се, осъзнавайки, че улиците могат да се превърнат в еднопосочни, но не бива да да допускаме това да се случва със сърцата ни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Руми Всички права запазени
