На пръв поглед, случката която ще се опитам да рзкажа изглежда скучна и незначителна, извадена от очертанията на сивото ежедневие, или, така наречената рутина, в която понякога се изгубваме.
Живея в съвсем обикновено белгийско село, където всичко изглежда спокойно, хората са видимо приветливи, усмихват се и поздравяват, дори и ако не те познават. Улиците са чисти, всички пътни знаци и обозначителни табели са си на мястото и на никой не му минава през ум да ги нарушава. Единствено тесните пътища създават известно неудобство, поради простата причина, че във времето когато е бил изграждан градоустройственият план, автомобилите са били къде-къде по-малко, а сега на фона на цялата тази теснотия се налага да съществува велоалея, място за паркинг на местните и разбира се, тротоар. Всичко това, най-вече паркираните автомобили, налагат изчакване, колегиалност и търпение при разминаващите се водачи на МПС.
До тук с уводите, ето я и моята случка.
Спомням си ясно деня, когато с мъжът ми се прибира ...