В сивата сутрин на късната зима едно перо прехвърчаше  из улиците на нашия не толкова  малък град. Удивителното за това перо беше, че беше бяло, бяло като снега,  който покриваше кирливите тротоари на пустите улици. Да, тротоарите принадлежат на улиците. Това перо си се рееше свободно из  пространството, докато не попадна на една гаражна площадка пред един панелен блок в "Стрелбище".

      В това време нехайно минаващия Петър  се спря. Спря се не заради перото, а заради звук. Едно кротко „ На Елиза” разцепваше сумрака, около девет часа, пред същия този блок. Момчето, в юношеска възраст, не просто спря, а се закова пред отворения прозорец на първия етаж, от който идеха тези звуци, изтръгнати от старо немско пиано ( Бьозендорфер от 1914 година, ако трябва да бъдем точни), и то не просто изтръгнати, а изпросени. Петър закова в позиция „мирно” и се залуша. Огледа се и най-накрая зърна това странстващо перо.

      На  стария му плейър, подарен му от някой  негов по-богат съученик, звучеше песента на „Тангра” – „Дон Кихот”. Но Бетховен успя учудващо бързо да пребори Чочо Владовски и принуди младежа да натисне копчето за пауза. Вцепенено от неочакваната музикална феерия, която предизвикваше това нищо и никакво упражнение по пиано, той стоя с перото в ръка около 15 минути, слушайки около 4 пъти „На Елиза”. В съзнанието му се прокрадна идеята да се изкатери и да види кой, аджеба, му прави този кеф. Петър обаче беше твърд, така както беше името му и обичаше да наслагва мистерии в своя и без това скучен живот. Направи всичко това само наполовина. Наистина, изкачи малкото пространство между сутерена и първия етаж, погледна крадешком през прозореца, видя нещо, което го зарадва и остави перото внимателно от вътрешната страна на перваза.

      * * * 

      Елена се събуди рано тази сутрин. Погледна навън  и видя единствено и само пустотата  на повехналите дървета, необяснимата отврат, предизвиквана от кишата и  красивата белота в снега на отсрещната къща. Беше събота, а в събота тя правеше  онези малки ежедневни неща, които я караха да се чувства щастлива. И така, тя се събуди, сама в апартамента си, въпреки че беше едва на 17 години, родителите ù я бяха оставили на автопилот. Събуди се, но не лесно. Едва–едва пробивайки през вълшебния филм от сънотворен прах, с който я беше приспала плочата с „Оле, затвори очички” предната вечер. Погледна косо и под прав ъгъл тавана. Усмихна му се и поздрави с тази усмивка цялото си обкръжение. Стана, макар и леко мудно, изсурка чехлите си на кафеви кученца към кухнята и се захвана да си прави кафе. Успя, без да предизвика кипене в кафеварката и с чашата, изрисувана с пингвин, се насочи към хола.

        О, да! В хола стоеше нейната  любима вещ. С лака, покриващ вече леко изветряващия махагон,  със силно олющените златни  букви на марката и вече прозиращото дърво през черните клавиши, там стоеше пианото. То като че да ù кимна. Тя му се усмихна, отвори прозореца към улицата и си нагласи удобно табуретката. Сръбна няколко глътки кафе и реши да разкърши пръсти по вече почти вековната клавиатура. Пианото беше идеално настроено, поради което тя си позволи да се полигави, като изсвири няколко пъти „На Елиза” за собствен кеф, така както и за да събуди дремещата в сламена кошница, в ъгъла до радиатора бяла персийска котка.

      Котката все пак стана, протегна се, измяука недоволно няколко пъти и пое по своите котешки задачи в кухнята, където Елена предната вечер ù бе напълнила купичката с храна.

      Когато  изсвири вече за четвърти път „На  Елиза” и реши, че е време да се позабавлява с нещо друго, тя отиде до прозореца, погледна към улицата и видя отдалечаващ се младеж, добре сложен и с огромни слушалки на ушите. Усмихна се, може би на самата себе си, и понечи да потърси нотната си тетрадка, когато погледът ù се прикова към нещо, което стоеше на перваза, сякаш сложено там от някого, специално за нея. Бяло перо, може би от гълъб, може би от жерав, а може би и изкуствено, седеше там, над котешката спалня и се кикотеше, приканвайки я да го взема. Елена не мисли дълго, хвана го внимателно за стеблото и го сложи в кутийката си за редки вещи, която стоеше на самото пиано. 

      * * * 

      Петър все още беше в шок. Надзъртайки  скришом през прозореца, беше видял  освен източника на феерията от звуци  и нещо повече. Беше видял смисъла  на живота си или иначе казано беше се влюбил до уши. Зад старото пиано стоеше красиво младо момиче, около метър и седемдесет високо, с буйни черни коси, бяла кожа и красиви слветли, евентуално, доколкото беше забелязал светли, може би зелени като на котка очи. Това създание, за което беше чел само в приказките, съществуваше там, на първия етаж на сто и осми блок, във вход „А”, в апартамент номер едно. Всичко го теглеше да се върне, да изкачи пак декоративните оранжеви тухли на сутерена, да се прехвърли през перваза и да целуне това момиче. Ала бе обещал да вземе кафе на майка си и приятеля ù и да се върне колкото се може по-скоро. Отиде до лафката на горната пряка – „Нишава”. Едвам промълви: „Две кафета, моля”, като въобще не можеше да си спомни как е платил. Върна се по същата пряка, свалил слушалките и дебнешком, с двете кафета в ръка се приближи до същия блок, до същия сутерен, заслушан много внимателно в онова, което се случваше горе. Този път Бетховен бе изместен от Рей Чарлз с „Hit the road Jack”. Кръвта му започна да пулсира. Остави кафетата на земята и отново изкачи декоративните тухлички, набра се на перваза и се загледа. Тя седеше там, на тапицираното столче с малка ръчка отстрани, загледана в нотите пред нея и свиреше с устрем, устрем, който го впечатли толкова силно, че се отпусна и тупна с лек грохот на земята.  

      * * * 

      Елена започна да свири любимите си хитове, като по традиция отдаде своята чест на Рей, когото обичаше от дъното на душата си. Засвири първите акорди от прощалната песен за Джак и загуби представа за времето, отдаде се на семпла импровизация. Спокойно и уверено плъзгаше ръце по клавиатурата, не натискаше императивно, а работеше в съглашение с пианото. Така, както си свиреше, чу едно проточено „А-а-а!” под прозореца си и рязко прекъсна тризвучието в ла минор, което оформяше с нежните си пръсти. Стана енергично от стола си и отиде до прозореца. Наведе се и попадна на абсурдна гледка. Същото момче, което беше видяла сутринта, младежът с огромните слушалки се беше проснал на цимента под прозореца ù.

•  
  • Добре ли си? – подвикна тя.
  • А-а. Нищо ми няма. – отговори той с леко смущение. Даже се изчерви, както отбеляза тя на ум. Оглеждайки ситуацията, тя забеляза двете кафета, които бяха внимателно поставени настрана. Замисли се за абсурда, на който беше свидетелка, което я накара да се усмихне. Беше облечена в своя обичаен зелен халат, под който леко се подаваше страстоубийствената ù нощница с белгийска бродерия на цветчета. Леко придържайки цепката, която правеше халатът около младата ù гръд, тя се наведе усмихната, като черните ù коси се спуснаха около лицето ù като рамка на портрет, правен от фламандските майстори.
  • Сигурен ли си, че всичко е наред. Като гледам, май си си навехнал лапата. – закачливо попита тя младежа.
  • О, не! Нищо ми няма. – продължи все така смутено и изчервено да отговаря младежът. – Просто се спънах.
  • И преди това си оставил кафетата настрана? – продължи да се закача тя.
  • А-а-а, не, просто исках да си вържа обувките – отговори момчето, което тя оглеждаше много внимателно. Той беше височък, с лека рехава брадица, с много големи сини очи, с малко коса и добре оформени черти на лицето.
  • Добре, следващия път, когато искаш да си връзваш обувките, просто почукай. – каза му тя, все така лъчезарно усмихната и му махна за чао.

      Леко  смутена, тя отново седна на пианото  и започна да импровизира, като усети, че нещо не е наред. Искаше да докара блусарско звучене от 12 такта, а докарваше четиритактов британски поп от шестдесетте. Концепцията ù убягваше, но тя продължи с хъс да милва клавишите и да размишлява над случката. А перото стърчеше от кутийката и наблюдаваше с лек и сподавен кикот развитието на събитията, които беше предизивикало така нехайно, както бе изпаднало от тялото на лебеда в езерото на зоологическата градина. 

      * * * 

      Петър, след като преживя първата си среща  с това невероятно момиче, което може би за него олицетворяваше всичко онова, което търсеше у една жена на неговата възраст, дълго мисли над думите му. Звучеше си като сериозна покана. Прибра се с две изстинали кафета, понесе леката забележка на майка си и влезна в стаята си, където плахо подхвана старата китара, подарък от дядо му за последния му рожден ден. Можеше свободно да дрънка стари шлагери, композираше по някоя странна мелодия от време на време и се стремеше да усвои повече тънкости на занаята с рокендрола. Подхвана грифа и раздвижи пръсти по него. Навън беше студено, а той се бе прибрал преди минути. Пръстите му бяха вкочанени от студения цимент на перваза и минусовите температури навън. Разтри, потри ръце и захвана блусскалата в „Ми”. Все така близка до сърцето му и все така озадачаваща, срещата му с това момиче го принуди да се замисли над това, което свири. Разви упражнението, което беше пред очите му, на монитора на компютъра втора ръка, и той подарък от някой по-богат съученик. Огледа стаята си. Беше пълна с ненужни вещи. Стара аудио-техника, наследство от баща му, счупена електрическа китара, която се надяваше някой ден да поправи и една цигулка без струни и ключове. Продължи да свири по упражнението си, мислейки какво всъщност му се е случило и какво му предстои. Погледът му се прикова на кристала, който стоеше на бюрото му. Бе куб, като във вътрешността му бе гравирана танцуваща двойка. Беше го получил като подарък от братовчед си, когато същият се ожени. Мина му през главата, че и той някой ден иска да се ожени, но не му е дошъл моментът. Засега трябваше да завърши средно образование, да влезне в университет и да даде всичко от себе си на изпита по актьорско майсторство, на който щеше да се яви тайно от родителите си.

      Опря  внимателно китарата на стената, огледа я и се наведе под леглото си. Тършува известно време и извади едно старо окъсано томче. Отвори го на съдържанието. По все още съществуващите корици на книгата се четеше, макар и трудно „Уилям Шекспир – Събрани съчинения”. Той прелисти набързо и попадна на това, което търсеше. Зачете се. Спря се и отново си припомни срещата с момичето. Не знаеше името ù, не знаеше как да я нарича, затова реши да ù даде име, откраднато и наместено в реалността с помощта на Шекспир. Нарече себе си Ромео, а нея - Жулиета. Замисли се. Хвана мишката на компютъра си и небрежно пусна Dire Straits – “Romeo and Juliett”. Не му хареса идеята да умира, защото не виждаше подаваща се заплаха за неговите чувства. Той считаше към този момент, че може никога да не изпита подобно усещане, като това, описано в тази пиеса. Но съдбата реши точно в този миг да се пошегува с него и веднага след британската рок-група на компютъра се пусна „На Елиза”. Петър спря да чете и се зарови в красивия му и млад спомен за първия поглед, който хвърли през прозореца по-рано днес. О, да. Трябваше да почука. Но не сега. Щеше да почака съботата. 

      * * * 

      Елена се насвири някъде по обяд. Осъзна, че е гладна и отново засурка чехлите  си мудно към кухнята. Отвори хладилника с надеждата, че ще намери нещо в  него и естествено, тя – надеждата, реши да ù отвърне с кутия с 6 яйца, пакетче кайма и половин килограм чушки, оставени ù преди няколко дни от грижовната ù аристократична баба.

      Тя  огледа всичко, леко невярващо, но все  пак пое предизвикателството  да си направи миш-маш и да сътвори няколко кюфтета от нищо и никаквите 250 грама кайма. С абсолютна увереност и почти професионален жест тя посипа с олио тигана, взе яйцата и ги счупи в ръба му. Около 2 минути се занимаваше с това да намери място във вече преливащата кофа за боклук, на което да изхвърли черупките. Леко, фино и едва доловимо тя изпсува на ум своята несъобразителност, докато режеше лука с нож, който принципно служи за обезкостяване. За около един час тя сготви сносен обяд, оправи си масата и си сложи прибор и чиния. Погледна голямата кръгла маса и се спря. Закова погледа си в мястото, което беше срещу нейното и се разрева.

      Сълзите потекоха по белите ù бузи и се посипаха като мъниста по пода. Тя хвана лицето си в шепи и зарида с глас. Чувстваше  се сама. Родителите ù бяха в чужбина, приятелките ù на екскурзия в планината, а тя бе сама в този пуст, отвратителен и скучен град – София. Обичаше своята малка столица, макар и покрай родителите си (дипломати) да бе обиколила световните мегаполиси като Париж, Мадрид, Берлин, Барселона, Лондон и много други, които се губеха в спомена на едно динамично детство. Зарида още по-силно, когато през главата ù мина мисълта, че е сама. О, да. О, да. Тя беше сама дотолкова, доколкото най-добрата ù приятелка беше бялата персийка, а съученичките ù от частното училище, в което учеше, лицемереха с нея, въртяха интриги около момчета и въобще не я бръснеха за слива. Учудващо за самата нея, тя си спомни за младежа, който днес доста нескопосано се беше опитал да я гледа как свири, катерейки се по почти гладките стени на блока. Тя започна да си припомня чертите му така ясно, както виждаше старите снимки, закачени с магнити на хладилника. Докато беше малко момиченце, тя беше щастлива, имаше много деца, с които си играеше, имаше много детски приятели, другари в множеството дипломатически училища, които беше обиколила по света, но не успя да запази нито едно познанство от онова време.

      Сложи поставка за горещия тиган върху  евтината мушама на масата и пое  към стаята си с решителна крачка. Бръкна в една чанта, извади лаптоп, бръкна в друг джоб на същата чанта и извади кутия с тежки мъжки цигари – червено Марлборо. Отиде в кухнята, остави лаптопа на една страна, прибра цигарите в джоба на халата си, където се криеше и една малка розова запалка, която ù напомняше, че на този свят има и розови неща, на които да се радва. Сервира си, изяде си всичко чинно, сложи си допълнително и се застави да изпие един валериан, за да се докара в адекватно състояние. Докато ядеше, усещаше солените, почти горчиви капки, които падаха в яденето ù и преглъщаше изключително трудно. Най-накрая, когато приключи с яденето и остави съдовете на малкото възвишение, образуващо се в мивката, извади цигарите и запалката от джоба си, взе си пепелник и запали, дърпайки страстно, като стар пушач, който е отказал цигарите преди години, но сега преоткрива удоволствието от тях. Взе компютъра, който все още лежеше на масата недокоснат, отвори го и включи интернета. Зарови се в Гугъл и намери sofianci. Огледа се в менюто, направи си регистрация, провери фейсбука си и се зарови в профилите на момчетата от квартала. Този странен, срамежлив, но чаровен глупак трябваше да бъде намерен. 

      * * * 

      Петър се отказа да чете някъде към полунощ. Изостави Станиславски и Шекспир  на мира, гледайки в скрийнсейвъра на компютъра си. Стана от двойното си легло, импровизация френски стил – два матрака персон и половина един върху друг – и седна на стола срещу адската машинка. Отвори Фейсбук, провери дали някой му е писал, а когато откри, че никой не се интересува от съществуването му, се примири с положението и влезна в sofianci. Отвори страницата за своя квартал и погледна най–новите членове. Първа страница – познати, втора страница – познати, трета страница – познати... Чакай малко. Долу в ляво, предпоследна стоеше тя. Хубава художествена снимка на същото онова момиче, което днес бе видял по халат и нощница, надничайки през един прозорец и след това падайки от него.

      Разгледа  профила ù много внимателно. На главната снимка беше в зелена рокля  по нея, подхождаща идеално на цвета на очите ù. Тези зелени очи, те май нямаше да дават мира на Петър доста дълго време. Загледа се в това, което беше написала като лична информация – говореше 3 езика, Петър – 4. Слушаше шейсетарски рок, той също, макар и Лед Цепелин да бе любимата му група. Когато приключи с разглежаднето на профила, прикова очи в снимката. Лицето ù беше като на богиня, слезнала от Олимп, само за да му каже „Здрасти!” и да го остави безмълвен за остатъка от живота му. Черните ù коси, на тази снимка оформени в стегнат кок, бяха дотам тъмни, че ако снимката бе черно-бяла, щеше да си помисли, че е плешива. Огледа бутона за писане на съобщения много внимателно. Ама дотолкова внимаваше в думите: „Изпрати съобщение”, че не забеляза как във съседния таб – Фейсбук, получи покана за приятелство. Седя и гледа този зелен квадрат около десет минути, не спирайки да мечтае и да мисли все по-романтични начини да се запознае с нея. О, боже, колко се развихри фантазията му. За тези десет минути той я спаси от група кръвожадни орки, изнесе ù серенада под балкона по никое време, подари ù пръстен с 18-каратов диамант и се събуди до нея поне три пъти. Каквото и да си говорим у Петър бушуваха хормоните.

      Макар и да бе аутсайдер в училище, на Пешо му се случваше да има и някоя  друга приятелка. Когато срещна Кристина, първото момиче с което спа, той не очакваше, че ще прави секс, преди да влезне в университета. Кристина беше леко шавлива, всъщност друг път леко. Беше си абсолютна училищна курва, която експериментираше с всичко и с всички. С нея пуши за пръв път трева, с нея прави секс за пръв път и с нея не успя да го вдигне за пръв път. Петър не можеше да възприеме секса без чувства. Успя да си хване няколко други гаджета, с които също спа, но в един момент осъзна, че това не му е нужно, защото му липсваше мъничкото топлина, която можеше да запълни ежедневието му с нещо повече от порно и омачкани пешкири. Затова и се отказа от идеята за момичета и реши да се отдаде на някакво изкуство. Независимо какво.

      След  като разгледа профила на Елена в sofianci, затвори таба и загледа проклетия си фейсбук. Наричаше го задължителното зло, заради което си губеше времето пред компютъра. Отвори поканите за приятелство.  

      * * * 

      Елена вече се ровеше цял следобед в интернет–сайтове, в които евентуално, както обещаваха рекламите, можеше да намери любовта на живота си. Попадна на двама педофили, един мачо и една лесбийка, след което се отказа, влезна отново в sofianci. Замисли се над възможността пичът да е много тъпо копеле, но реши да рискува скучното си ежедневие. Отвори профила му и разгледа снимките му. Видя го да чете, видя го на сватба, видя го на сцена в някакво странно представление и най-накрая го видя да свири на китара. Зачуди се отново какво правят такива хора в такива сайтове, загледа една от снимките от представление и на един от баджовете успя да разбере името му заедно с фамилията. Петър Кръстев.

      Дали  Елена Кръстева звучи добре, мина ù през главата на шега, докато вписваше името му във търсачката на Фейсбук. Интерактивното общуване принципно я задоволяваше, ако и да ù беше леко противно заради липсата на интонация и абсолютната загуба на мелодичността, която тя откриваше в говора на всеки човек. Каза сбогом на задръжките и му прати покана за приятелство.

      По  дяволите, продължаваше да мисли тя, защо момчетата днес са толкова срамежливи. Спокойно е можел сутринта да ми каже защо е паднал. Лек трясък от хола я извади от унеса на тези мисли и тя се запъти в тази посока. Най-добрата ù приятелка – котката – беше направила любимия си номер и беше съборила всичко, което беше отгоре на пианото – кутийката с безполезни неща, малкия портрет на леля ù и красивата пластмасова (Слава Богу!) фигурка на малкия Буда. Събра всичко, което беше по пода, като се имаше предвид, че всичко от кутийката се беше разпиляло по паркета, а котката гледаше нехайно развоя на събитията от стратегическата си позиция до радиатора. Елена се наведе да събира и погледна нещата по пода – дървен, леко грубоват молив от Октоберфест, здраво истинско швейцарско ножче, първата ù спирала за очи, която тя самата не знаеше защо пази, първото любовно писмо, което получи в шести клас в Бейрут от едно малко поляче, огледалцето от седеф на баба ù, което ù принадлежеше до годежа, след което по традиция трябваше да иде у братовчедка ù и едно бяло перо. Стоп. Перото. То беше сложено много внимателно на перваза днес сутринта, припомни си тя. И след това видях Петър Кръстев да се движи нехайно нагоре по улицата. Хъм, продължи мисловния поток на Елена, този младеж може и да е стойностен, а може и да е абсолютен боклук. В този миг в главата ù изскочиха мислите от обяд и тя реши, че няма какво да губи. Оправи нещата, върна кутийката на пианото, сложи портрета и фигурката на място, като внимателно намести коремчето на малкия Буда на изток, гледайки в компаса, вграден в швейцарското ножче. Върна се в кухнята и седна отново пред компютъра. 

      * * * 

      Петър одобри веднага поканата от Елена  Йорданова, която той познаваше  само като пианистката и вече превъплъщаваше едва ли не във Вирджиния Улф. Спря с негативизма, погледна часовника, видя, че скоро ще бъде полунощ, загледа се в чата и видя, че г-ца Елена Йорданова с цялото си великолепие е на линия. Написа „ Здравей. Извинявай за днес.”; „Няма нищо” - отвърна му безстрастно ситемата от името на въпросната дама. „Може ли да минем на скайп?” - написа той бързо, стискайки незнайно защо палците си, като подсъзнателно вече усещаше, че може. Тя му даде името си в скайп, той веднага ù прати покана. Тя я прие, като през времето, в което тя му пишеш "здрасти", той разгледа мууда ù: “Omnia vincit amori”. Хареса му, така както му харесваше Сенека, когото не разбираше и Платон, когото обожаваше, но за сметка на това съвсем не разбираше.

      „Здравей” - му написа тя, на което той отговори с небрежното: „Hi”. Смяташе леко да си придава важност, въпреки комичните обстоятелства, в които се беше запознал малко или много с нея. „Какво правеше днес под прозореца ми?” - запита тя, добавяйки емотикон за усмивка и див необуздан смях. „Слушах Бетховен лайф” - написа той и зачака реакция. Тя не му отговори веднага. Последва въпрос за мууда му: „Какво значи Quid bonum, padre, quid bonum?”. Латинският ми куца и с двата крака” - закачи го тя. „Кому е нужно, отче, кому е нужно? – перифразирах Цицерон” - изважничи той, усещайки, че май стъпва на мека почва. Очакваше някаква отегчена реакция. „Обичаш антична литература?” -  попита тя, а той отговори с едно положителна „аха”. Тя пусна една иконка за усмивка и написа „и аз”. Той се загледа в монитора и продължи да си върти сценариите от преди малко. „Забелязах, че харесваш класическта музика днес, хаха” - се изписа на екрана пред него, на което той отговори „харесвам да я слушам, да, но не мога да я разбера, поне не всичко, което чуя, предпочитам рока за свободното време, макар че, когато ми е лошо, си пускам Холст”. Тя веднага прекрати темата с въпроса: „ Кой ти е любимият рокизпълнител?”. Той я попита дали може да ù прати една песен. Тя потвърди и той се зарови из папките на неголемия си харддиск. Избра една песен на Джо Кокър, преименува я с три хикса, изпрати я и написа: „Познай кой е!”. Тя не писа в продължение на точно четири минути и четиредесет секунди, след което на екрана се изписаха освен името и изпълнителят, а още и албумът и годината на издаване и лейбълът. Той седя замаян около десет секунди и защрака по клавиатурата: „Как позна?”. Тя му отговори „ Разучавала съм я, за пиано:) „ - след което тя му прати една песен. Изслуша точно 35 секунди от нея и изписа „Mike and The Mechaniks – Another Cup of Coffee”. „Добреее” - отговори тя бързо. Започна да го разпитва къде учи, с какво се занимава в свободното си време, докато той, следейки разговора с нея, небрежно драскаше с лявата си ръка по един бял лист големи заоблени сърца. Стана от компютъра към 4 часа и се замисли, че утре, сиреч днес, е неделя, а в неделя няма нищо за правене. Защо да чака цяла седмица? Още утре щеше да иде в ранния следобед да почука на вратата в сто и осми блок, във входа „А”, на апартамента, над чиято врата пишеше номер едно.  

      * * * 

      Елена си легна към четири часа, напълно  забравила за обедните си мисли, изпълнена  с очакване за утрешния ден. Момчето излезе пич, при това готин, е, да, малко странен, но все пак готин. А и можеше да го моделира, беше податлив на обучение. Щеше да си направи един малък кавалер от това дърво, което разбираше повече от философия, отколкото от математика, въпреки че учеше точно това. А и беше артист. Видя записи от представленията му в интернет, където пичът се раздаваше по сцената, сякаш не е в читалище „Светлина”, а в Народния театър и не се казва Петър Кръстев, а Деян Донков.

      Неделята  завари Елена да дреме до обяд, като тя, необезпокоявана от факта, че е проспала предиобеда, стана и все така уверено, както тя си знаеше приготви кафеварката за сутрешната си доза кофеин, като натрапчивото чувство на очакване не я напускаше. Погледна странния китайски календар в кухнята и, съдейки от това, че преди 4 седмици си е сменила програмата в училище, стигна до извода, че скоро трябва да иде баба Марта, а с нея и първата пролет. О, как обичаше тя цъфтежа на вишните. Когато беше малка, родителите ù имаха мандат в Япония. Беше на 6, когато гувернантката ù я заведе в ботаническата градина на Токио. Пак беше пролет, при това много ранна. Обиколиха всички възможни представители на флората, докато в един момент в кафенето на градината Елена не спря и не мръдна повече от минута. Гувернантката веднага се притесни, че това диване е направило някоя щуротия или замисля поредната такава. Приближи се до Елена – фърфалак, не повече от метър и двадесет висока, и веднага спря императивното слово, което щеше да хвъркне от устата ù. Момиченцето, облечено в хубаво копринено детско кимоно, седеше мирно, ококорило очи и зяпаше невярващо в дървото в средата на кафенето. Елена още помнеше розово-белите отнеъци на цветовете на цъфтящото дърво, още помнеше как обедното слънце караше същите тези цветове да се преливат един в друг и да превръщат гледката, сравнима единствено с тази, голямата любов, която не е срещнала още.

      Докато  все още беше малко момиченце  и родителите ù, заедно с нея естествено, бяха в Токио, Ели ходеше всеки  уикенд до началото на лятото заедно с гувернантката си, горе-долу по обяд, за да наблюдава това явление, което я накара да се влюби във всички цветя, най-вече в тези, които японците използваха за икебана. Когато поотрасна малко и влезна в пубертета, започвайки вече да учи в България, тя сподели този спомен с една своя съученичка, която я изгледа странно и ù каза да иде да се прегледа.

И така в тази неделна сутрин Елена седеше, гледаше странния китайски календар, надяваше се скоро да дойде пролетта и си припомни мита за Дафне. Позамисли се и си обеща един ден, когато не знае какво да прави, да застане като Дафне на брега на някоя река и да се превърне в дърво, по възможност вишна. Седейки и разсъждавайки за тези неща в кухнята си, тя се сети, че е говорила със съседа отгоре, че може да се упражнява само до два часа следобяд в неделя. Погледна часовника и установи, че има около час и половина за да се забавлява със Стария келт, както наричаеш Бьозендорфера от четиринадесета година.

      Отиде в хола, огледа ситуацията – бялата ù котка се бе отдала на изцяло неделни занимания  - правеше някакво си свое тае-бо с една гумена топка. Когато Елена влезна в стаята, въпросната, иначе толкова сладка животинка, я погледна толкова критично, че момичето отвърна със същото и леко изсумтяване. Седна на пианото и засвири. Механично започна да свири парчето, което Петър ù беше пратил вчера. Не беше го правила отдавна. Това бе любовна песен, която разучи заради първото си и единствено гадже – Марсел. Марсел бе авантюра от последния мандат на родителите ù в Париж, когато тя едва навлизаше в пубертета и щеше да се прибира в родината. Той беше типичният французин – с всичките странни за балканските народи привички на тази нация, поради което Елена доста бързо хлътна по него. Беше на 14, а той на 16. Бяха минали три години от последния път, когато беше свирила въпросната песен. В американското посолство организираха маскен бал, на който бяха поканени всички дипломатически мисии, без изключение. Марсел, който беше син на френски дипломат, без проблеми си уреди покана за събитието. Когато тя влезна в залата, не можа да го види при повърхностния оглед, който направи отначало. После обходи всички ъгли, огледа се навсякъде, завря се под всяка маса и се предаде. Отиде до тоалетната, където видя дъщерята на руския посланик да се целува не с кого да е, а с Марсел.

      Марсел  бързо забеляза вече почервеняващата  Елена и се опита да спаси ситуацията. Елена влезна в балната зала, като без да вдига много шум помоли пианиста на бигбенда да ù позволи  да изсвири едно парче заедно с оркестъра, а по възможност и да го изпее. Парчето беше тренирано от оркестъра и Джо Кокър би се гордял с такъв емоционален кавър на „N’oubliez jamais”. Тя изпълни абсолютно професионално песента, като пеейки я със своя алт доста засили въздействието, заради което биде наградена от публиката с бурни аплодисменти.  Веднага след като спря да свири и се поклони, тя излезна от пищната зала стил Краля – Слънце, в която се провеждаше събитието и се заключи в една от тоалетните, ревейки поне един час. Малко след като този час мина, майка ù я намери и я запита, милвайки я нежно, какво се е случило. Тя разказа всичко от А до Я, за целувките, за секса и за всичко, което си е позволила. Майка ù реагира учудващо добре и ù заръча да не се впряга толкова за мъже, тъй като в живота ù щели да бъдат много. Елена я погледна, измърмори под нос, че Марсел бил единственият, но я предал и наду гайдата двойно по-силно. С малко помощ от италианското културно аташе (лична приятелка на майка ù), Елена се добра до българската мисия и си легна във своето легло с балдахин, гушкайки до задушаване същата онази бяла котка, която сега я гледаше критично.

      Неделният  следобед набираше скорост, часът наближаваше  един и половина, а Ели неуморно милваше клавишите, леко надничайки в учебника по история. Спря да свири в два без десет, за което бе наградена приглушените аплодисменти на съседа от горния етаж - възрастен човек с усет към изкуството, но пък със слаби нерви. И тък следобедът вече започна същински, завихряйки в своите нишки повратностите на съдбата и предлагайки множество потенциални възможности за забавление без вдигане на шум. Елена реши, че ще се вземе насериозно с ученето, като за целта си легна, зави се със мастиленосинята кувертюра, като предварително бе свалила халата и се зачете в събитията, довели до съществуването на американската държава. Четейки и изпадайки в лек унес, тя изведнъж подскочи, провокирана от крясъка, който издаде котката. Навлече набързо халата и се понесе към хола. Там завари удивително, до болка познатата ситуация, в която котката беше разпиляла всичко, що бе намерила. Учудена от неадекватната постъпка на домашното си животно, тя започна да събира нещата с лека досада, когато на вратата се позвъни. Тя изостави събирането, завърза халата си и се понесе към входната врата с леко мудното и вече досадно за читателя суркане. 

      * * * 

      От  всички красоти, които може да предложи една неделна утрин, Петър Кръстев  не се реши да види нито една, поради простата  причина, че спа почти до обяд, дрема  до един и в един и десет влезна в банята, за да се изкъпе и да си събере мислите под душа. Там под парата и горещата вода той си припомни нелепостите на вчерашния ден и се замисли за свободата да избираш и правото да отхвърлиш тази си свобода. След като излезна от банята и се преоблече, отиде в кухнята, където завари родителите си – респективно майка му и приятеля ù – да си гукат на тема неговото образование. Майка му усилено твърдеше, че той все пак трябва да може да се изхранва, като за това актьорската професия, към която той се стреми, нямало да му помогне. Приятелят ù, Стефан, от своя страна искаше да даде на Петър свободата да избира. Майката на момчето, все още бясна от своеволието, което си бе позволило да направи нейното гадже, сложи троснато на младежа да яде дроб сърма и се зае да мие чинии, пушейки фас от тънка цигара и мрънкайки закани под нос. В следващия миг Стефан вдигна погледна Петър и му смигна. Той се усмихна неловко, но за сметка на това, направи един карикатурен японски жест за благодарност. Стефан се засмя откровено и викна на майка му, че момчето е родено за актьор. Майката вече излезна от нерви и скочи с крясък към втория баща на момчето с въпроси, които по-скоро отиваха на следовател или на прокурор, отколкото на любящ родител. Тя се разврещя, споменавайки хилядите примери и нейни познати, които били завършили Академията, но ходели гладни или карали такси. Накрая Петър не издържа и понечи да стане. Майка му усети това негово настроение и му каза да си стои на мястото и започна най-неприятното. Майка му заговори за баща му. За истниския, биологичния, този, който е бил режисьор в телевизията, но загива в катастрофа. Бил режисьор в театър, но какво от това, по онова време тя работела в Булгарплод и хранела къщата, докато баща му се развявал по заведенията в центъра. Добре, че поне апартамент имали, та да не са на улицата. Петър почервеня. Иначе меките му черти станаха остри, в очите му се насъбраха сълзи. Стефан погледна момчето, погледна майката, хвърли прибора в ръката си и каза строго : „Силвия, спри!”. Жената, която тамън набираше пара, спря неочаквано за самото момче. Стефан ù нареди да остави чиниите за малко и да седне.

•  
  • Момчето ти на колко години е? – попита той майката, която очевидно сдържаше доста емоции.
  • На 18 – отговори тя. – Но това няма зна...
  • Млък! – повиши пак тон мъжът. – Това значи, че е достатъчно голям според законите на нашата мила татковина, за да взема самостоятелни решения за бъдещето си.
  • Не може така – започна да заеква безпомощно майката, – аз за какво го гледам толкова години с тебе? За да стане същия като баща си ли? Курвар и нищожество?
  • Силве, не говори така. Аз съм го възпитал, това момче, така, както мене са ме възпитали едно време. Досега не съм го хванал в лъжа, доколкото ми споделя, няма голям успех по тънката част, така че не виждам причина да се притесняваш от това, че момчето има талант, който иска да развива. Аз няма да му преча, а мисля, че е редно вече да му позволиш сам да взема някой решения за себе си, освен това какво ще носи днес и какво ще се готви в четвъртък.
  • Не смятам за редно едно момче без опит да взема такива решения за себе си. - продължи на ниски обороти Силвия, подхващайки нова техника. – Вярно е, че е голям, вярно е, че е пълнолетен, но докато ми живее в къщата, не виждам причина да му оставям място да взема решения, които само ще го натоварят излишно.
  • Тогава, Силве, да го изгоним освен, за да му станат мечтите реалност, а? - лекичко се заяде Стефан, усмихвайки се ехидно и ровейки в устата си с клечка за зъби.
  • Нямам нищо против да го пратим на тавана да живее, да си го направи, да си го аранжира, там да си бъде артист, тук, в тази къща, за такива хора място няма.
  • Силве, има какво още да си кажем, но нека да не разваляме свободния ден на момчето. Пешо, ставай и върви където ти видят очите, довечера за новините да си тука. – рече мило Стефан, продължавайки да си бърка в устата.
  • Благодаря за обяда, майко. – каза Петър на свой ред и излезна от кухнята. Отиде в стаята си, като по пътя вече чуваше по-високите обороти на майката, която не спираше да се кара вече четвърти месец с дългогодишния си приятел – единственият човек, на когото му пукаше какво иска момчето.

Момчето  огледа стаята си за пореден път през този живот, решавайки, че може и още, и  седна на стола пред екрана на компютъра. Размърда мишката нехайно и видя отворения скайп – прозорец от вчера. Видя с кого си беше писал и се сети защо денят трябваще да му е толкова важен. Стана бързо, събра си слушалките, сложи си ги, след което си сложи трудно намерената чиста тениска, отвори вратата и влезна в антрето. Избра с кои кецове ще излезе, като избора не беше особено труден, тъй като имаше два чифта – здрави зимни, любими стари скъсани, и нови и лъскави. Той избра стари скъсани и любими. Защо имаше това момче любими стари кецове, с които не можеше да се раздели вече пета година, кецове, които на нищо не приличаха, но той харесваше и би харесвал, дори и да останеше само подметката от тях. А ако това се случеше, той би взел подметките и с връвчици би ги превърнал в сандали. Тези кецове имаха история за него. Една вечер, когато се обади на майка си, че няма да се прибира и тя като по чудо не му се развика, тези кецове направиха вечерта много специална. Той застана пред входа, затвори очи и си каза на ум: „ Мили мои кецки, много сте ми фетски, ново място вий ми покажете и на купон ме заведете!”. Това детинско заклинание накара телефона му да звънне, с което той се озова за по-малко от 40 минути на щур купон в центъра на София, където се напи като животно, не можеше да си каже заглавието и се целува с най-красивото момиче в училище, загуби девствеността си и пуши джойнт.

      Интересното при неговата загуба на девствеността  бяха обстоятелствата. На това парти  беше почти цялото училище. Някой  имаше почти празен мезонет в  центъра, в който някак си се бяха появили около 5-6 надуваеми легла, които бяха надути в по-малките стаи, а в големия хол (наистина голям – около шестдесет квадрата) се беше настанил един негов съученик с много озвучителна техника, пускайки всичко от чалга до дет метъл. Мотаейки се безцелно с бутилчица водка в ръка, леко залитайки вече, Петър се оказа в центъра на събитията. Излизайки на балкона и палейки позьорски цигара, той видя, че има хора, които са доста по-напред с материала от него. На тази въпросна тераса се въртеше вече трети джойнт, а момчето досега не беше и помирисвало трева. Отиде, набута се в кръга, като докато тревата стигна до него, той чу множество обяснения как се пуши, като почти нищо не разбра, защото всичко говореха на придихания. Свитата цигара стигна до него и той си дръпна два пъти късо, задържайки тежкия дим в белите си дробове. Тогава изведнъж нещо като парен чук може би го удари, кръвното му падна, разкашля се и седна. След малко се освести и продължи да обикаля. Започна да вижда нещата изкривено. Отиде до псевдо-диджея и си пожела една песен на караоке, сети се за първото момиче, което му се изпречи пред очите и направи голяма грешка. Избра си фаталната жена на випуска, заради което и след това си понесе последствията. Изпя Blue на 10 Years After без нито веднъж да му се разтрепери гласа или да сбърка тоналността. Всички спряха да танцуват загледаха се в него, а въпросното девойче, вече решило, че щом Петър е достатъчно смел, за да си го поиска пред всички, ще си го получи. Когато той слезна от импровизирания стол и аплодисмените стихнаха, тя се приближи до него и му прошепна на ухото да я последва.

      Така  кецовете му бяха донесли доста житейски опит, а и бяха наистина късметлийски. Обувайки тези кецове, Петър се застраховаше за това, което щеше да сътвори след малко. Излезна от апартамента, заслиза бавно по стълбите, гледайки опърпаните върхове на тези си обувки и подсвирквайки си някаква мелодийка, напусна блока. Пресече паркинга, спря се до знака „СТОП”, след което го погледна и му се изсмя. Пое с лека и танцувална крачка към сто и осми блок. Стигна в късния следобед, имайки предвид, че излезна към три, той реши, че ако към четири и нещо звънне на вратата няма да е невъзпитано. Но уви, търпението не беше една от силните му страни, заради което в три и петнадесет той звънна на електронния звънец с камера на апартамент първи във вход „А” на сто и осми блок. Позвъни веднъж, след което чу лек трополене вътре. Позвъни втори път, след което чу котешко мяукане, изразяващо нещо от рода на: „Кой, за бога, ми разваля следобедната дрямка?”. Никаква реакция. Знаеше от самата Ели, както я наричаше в мислите си, че ще си е вкъщи цял ден. Извади цигара и деликатно си запали, очаквайки нещо да се случи. Не си позволяваше да пуши вкъщи, но не му пречеше да го прави в квартала.

      Седеше  вече пет минути, когато се реши да позвъни отново и да се пробва за последно. Тръгна да звъни, след което спря ръката си на половината път към бутона. Излезна бързо от входа, огледа се и се опита да си припомни къде точно по пътя насам бе видял ранни кокичета. Обиколи малко, след което намери няколко не много красиви, но за сметка на това чаровни кокичета, които набързо обра, предизвиквайки спонтанна реакция от един старец на балкон, от който Петър спокойно можеше да чуе всяка дума, казана по негов адрес и този на майка му. Момчето не се двоуми и показа красноречив и интернационален жест с двете си ръце и на бегом се върна във входа „А” на сто и осми блок, заставайки, този път според него, напълно подготвен да звънне на звънеца на първи апартамент. Седя около десет секунди и звънна. Тогава тя му отвори. Той ù подаде кокичетата и се усмихна, стискайки цигара между зъбите си. 

      * * * 

      Елена се учуди доста, когато видя симпатягата, с когото си беше писала предната нощ  пред входната си врата, особено след като преди въобще да го познава, беше разбрала, че седи под прозореца ù и я слуша как свири. Възприемаше този жест като един вид наглост, по-скоро проява на излишна самоувереност, която повечето момчета на тази възраст притежаваха. Това я издразни първоначално, но като видя кокичетата придоби по-меко изражение. Нали ще го правя джентълмен, каза си дипломатската щерка, усмихвайки се лъчезарно на брадатия тийнейджър срещу нея, който излъчваше достатъчно феромони, за да разбере тя, че вече присъства във всичките му сънища. Прокле се, че майка ù я е родила красива, но все пак преодоля първоначалното си раздразнение, като съвсем спокойно и светски го покани  да влезне в хола. Той свали странната шапка, която носеше и която тя намираше за прекалено екстравагантна, но все пак чаровна. Застана в средата на хола, а тя се чудеше какво да го прави. Принципно знаеше, че комшийката отсреща комуникира директно с баба ù, така че трябваше да се погрижи присъствието му да не привлече излишно внимание,  за да няма после за какво да се обяснява.

      Покани  го да седне, преди да осъзнае, че котката бе разпиляла достатъчно вещи, за да прозвучи това глупаво. Той се усмихна, както тя си помисли, от сърце и я попита има ли нужда от помощ. Тя го увери, че няма, но въпреки това Петър започна да събира нещата от пода. Тя издърпа почти насила шапката от ръцете му и я сложи на закачалката. Застана строго на „Ф” 

•  
  • Момче, ти маниери имаш ли? – запита строго 17-годишното момиче.
  • Ъ-ъ-ъ! Да кажем, че ми се намират, но не в този панталон. – отговори Петър без следа от усмивка.

•  

  Елена нямаше как да не се засмее, с което успя да го изкара от образ на каменното лице.

•  
  • Отивам да направя кафе в кухнята, мога ли да разчитам, че няма да предизвикаш конфликт между себе си и котката? – попита тя закачливо, чудейки се кой пие кафе в неделя следобед и откога има чувство за хумор.
  • Можеш да разчиташ на мен. - отговори напълно сериозно момчето, без следа от шега в погледа му или по лицето.

Докато приготвяше кафето, Елена остави няколко пръста от кухненската врата отворени,  за да наблюдава госта си, който очевидно не го свърташе на едно място. Докато тя наливаше вода в кафемашината, Петър стана и се загледа в книгите. Тя си отбеляза на ум, че може би този момък е начетен, което не е гаранция, че ще е скучен. Замисли се за каква литература би могла да си говори с този младеж, когато осъзна, че вече легенчето на машината прелива. Оправи набързо бъркотията, сложи всичко на мястото му, включи машината, сипа кафе в две домашни порцеланови чаши, без чинийки. Подхвана ги в едната ръка, а с другата взе един пепелник и влезна отново в хола. Докато тя се е оправяла с кафето, Петър се беше настанил на едно кресло, забил нос в един албум на Ермитажа. Тя сложи деликатно на масичката пепелника, така че да се чуе и постави двете чаши със същия патос, като леко разля от своята. Момчето се сепна, обърна се и се усмихна.

•  
  • Ти пушиш ли? – попита Петър.
  • От време на време, когато не съм на кеф. Общо взето припалвам. – отговори небрежно Елена, оглеждайки младежа като под лупа. Веднага забеляза скъсаните кецове. Видя, че някога са били маркови, дънките можеха да минат за хубави, макар и купени от пазара „Иван Вазов”, а не от Витошка, ризата му е много хубава, макар и да ми се струва леко малка, цвета на якето, което по дяволите, защо не сваля, ме озадачава, а шала – нямам думи – всичко това мина през главата ù в рамките на една минута, след което се реши да пробва нещо.
  • Защо си с тези скъсани кецове? – попита го тя.

Петър се усмихна, опитвайки се да си придаде загадъчен вид, но когато видя, че няма да успее, възвърна нормалната си лицева структура.

•  
  • Това са кецове с история – заяви гордо той,  - смея да твърдя, че може и да ме надживеят, ако продължават така. Скоро майка ми ще ми ги скрие, след което ще намери начина да ги изхвърли, без да разбера, така че в момента се възползвам от последните ми мигове с тези исторически патъци.
  • Ясно, и аз имам една кутийка със спомени, в която за моя радост не съм си сложила първите обувки или нещо такова. – тя стана и с лека небрежност, но все пак с много стил се направи, че търси тази кутия, въпреки че прекрасно знаеше къде е. Най-накрая се направи на учудена затова, че я е намерила и я подаде на Петър. – Заповядай, няма нищо, което да крия и за което да правя странни физиономии.  – тя държеше да го издразни. Имаше да си връща за преди малко, а и без това той не ù бе отговорил на въпроса. Тя предполагаше, съдейки по останалите дрехи по него, че всъщност тези кецове може наистина да са си някакъв негов артефакт.
  • Ха, спирала! – усмихна се Петър, зашото това беше първото нещо, което се подаваше, когато се отвореше кутията, чиито панти отдавна бяха сдали багажа заради котешките интервенции. – И това тук – огледалце, а това – ха – писмо.
  • Да, писмо. На френски е. Надали можеш да го прочетеш. – Елена все още си мислеше, че може да го яде по някой параграфи.
  • Той ти пише, че те обича, че иска да седи в стола на обяд до теб, че иска да тичате по двойки в час по физкултура, че иска да сте заедно на седалката на автобуса сутрин и следобед, като също така заявява една доста сериозна сума камили, които е готово да предложи на баща ти за да те има за жена. – каза без следа от ирония Петър.
  • Виж ти! Неочаквано, но да, това е първото любовно писмо, което получих в живота си и все още го пазя.
  • За да не си капо – той започна да бърка в якето, извади портфейл, голям и хубав, почти като чанта, но не съвсем, отвори го и ù подаде един сгънат лист, доста семпъл и очевидно доста поливан с разни течности.
  • Това е първото любовно писмо, което написах през живота си – започна да обяснява плахо младежът, леко изчервявайки се. Личеше си, че макар и да го беше извадил бързо, сигурно е обмислял дали да ù го даде, още когато Елена му подаде кутията си със спомени. – Така и не го дадох на човека, на когото трябва, ше да го дам, защото когато можех да ù го дам нямах смелост.
  • Немски, ха, добре. Удари ме. Този не го знам – засмя се тя, макар да говореше идеално и без никакъв акцент.
  • Помисли си пак, дали ще ме излъжеш така. – закачливо вметна Петър опитвайки се да отбегне темата за писмото. Елена си помисли, че това писмо е било доста важно и усещаше, че се измъчва, когато трябва да говори за себе си. Явно беше от онези, които не търсят съжаление, а се самосъжаляват.
  • Ти вчера ме излъга – ядоса се тя, макар и на шега.
  • Е, да, ама беше благородна лъжа. В момента ама въобще не се оправдавам – усмихна се той и пак се изчерви.
  • Ок, сега да направим литературен разбор на твоето писмо. Очевидно е, че си бил влюбен в това момиче, въпреки че в тия стихове става ясно, че си нямаш и понятие от любов. Не че и аз съм голям експерт.
  • М-м-м...! Чакай, чакай, къде тръгна? От вратата за краката... Кротко, госпожице, че може да ви излезне име – пошегува се той, макар да му личеше, че усеща че стъпва по тънък лед.
  • Извинете, господине, ама вие сте човекът, който петни доброто име на този дом, като идва неканен в неделя следобяд, при това във време, в което само слугините и войниците си уреждат срещи – Елена кокетничеше, но този път се усети, че е казала нещо грешно. И то доста.
  • Бих желал да си тръгвам... – лицето на Петър се вкамени. Той постепенно се наежи вътрешно, макар и да не се беше засегнал истински.

      * * * 

      „Тонът  ù, по дяволите, какво като има  зелени очи, хубава черна коса и тяло на богиня? Та тя индиректно ме нарече слуга. Доста си позволява, а на всичкото отгоре като ме обижда, го прави с  усмивка, без лоши чувства. Мамка й!” – всичко това мина през главата на младежа, който вече закопчаваше ципа на якето си  и стягаше шала около врата си, като не си даваше сметка, че е толкова нервен, че ако стегне още малко, ще сложи край на земния си път. Макар и да се стараеше да сдържа емоциите си пред тази жена (а той наистина я възприемаше за такава, изхождайки от позицията, че според самия него, той си е още момче, макар и със шофьорска книжка и правото да се жени), той не можа да овладее лицето си, на което се изписа болка и гняв. Петър очакваше реакция от нея, без да осъзнава, че тази възпитаничка на кусур френски лицеи, лицейчета и колежи, вече чете лицето му като отворена книга. Тя бръкна в якето си и извади пакет червено Марлборо. Незнайно защо, ръцете ù се разтрепераха, а пръстите ù трудно успяха да отворят кутията. Тя сведе поглед, извади, макар и трудно една цигара, бръкна в другия си джоб и извади розова запалка.

      Петър принципно нямаше вяра на жени, които  имат нещо общо с розовото, камо ли с  лилавото, а притежавах ли аксесоар в тази гама, той вече заставаше на нокти като подплашена котка. Наистина стойката му изведнъж се промени, гърбът му се изправи от само себе си, а малкото косми по ръцете му, които Елена можеше да види под ръкавите на якето и ризата, настръхнаха, като температурата в стаята да е паднала с няколко десетки градуса. А той бе сигурен, че в тази къща не се пести парното. Тя продължи да държи главата си сведена, като все още не се решаваше да си запали. Петър стоеше в отбранително – нападателна позиция, очаквайки какво ли не, но не и това, което последва. Тя запали цигарата, дръпна страстно, сякаш от тази дръпка зависеше целият ù останал живот и трябваше да я направи дотолкова страстно, че освен себе си трябваше да убеди и някого другиго.

      Тя  вдигна поглед и очите ù срещнаха неговите. Петър леко се разстрои, макар и да разбра, че това беше някакъв вид борба на характери. Той се загледа дълбоко в нейните зелени очи, като пусна асоциативното си мислене да вилнее. Там му беше грешката. Той прочете в очите разкаяние – нещо, което не бе срещал друг път – човек, готов да признае грешката си пред него. Той блокира за около минута, а тя продължаваше да го гледа. Изглежда минаваше някакъв тест. 

      * * * 

      Елена все още гледаше Петър в  очите, когато буцата заседнала в  гърлото ù потегли бавно нагоре и ù върна дар словото. Когато отвори уста, тя си спомняше, че казва само това: 
 - Мислиш ли, че си способен да ме търпиш, ако винаги говоря така?

•  
  • Мислиш ли, че го искам?
  • Не зная. Защо си тук тогава?
  • Защо говорим като в сапунен сериал, познаваме се от няма и два дни, дай по-кротко и може и да станем дружки.
  • Сигурен ли си, че може да се случи?
  • Аз съм убеден за себе си, че мога да понеса и някоя друга доза горчив сарказъм, но границите на търпението ми не са особено големи, така че много неща в момента зависят само от теб.

Елена отиде  до пианото и отвори капака. Петър  осъзнаваше, че става нещо важно. Тя беше особена, той беше особен, но нещо не вървеше... 

Не  ме гледай така, момче... 

Не знаеше защо го прави, но вярваше, че това би бил един добър начин да се извини. Все пак старият германец беше поводът да се запознаят. Тя продължи да удря клавишите и лека – полека видя, че ситуацията се отпуска, а заедно с нея и Петър. Когато започна да пее, той се засмя, огледа се и видя китарата на баща ù, висяща на стената, свали я, погледна струните, като за по-малко от минута я настрои. Загледа се в ръцете ù, като не гледа повече от един такт, след което подхвана същата мелодия на китарата. Получи се онова, което Елена не беше изпитвала от вълшебните нощи с Марсел насам. Не беше секс, но беше близко като усещане. Защо се чувстваше като бабичка? Започна да си задава твърде много въпроси, заради което реши, че трябва да прекрати свирнята, а и съседът отгоре вече тропаше.

      Той я погледна, остави китарата на мястото, от което я взе и седна отново на същото кресло, като най-накрая свали якето си. 

      * * * 

      Когато  спря да свири, Петър реши, че напрежението би трябвало да е спаднало, заради което  и реши да се откаже от отбранителния  език на тялото, който си мислеше, че владее. Седна на креслото, но не на крайчеца както преди малко, а направо си се разплу – като че да си беше вкъщи. Мислите му потекоха по друг начин. Очевидно момичето е красиво, но това, което му убягваше, не беше това, беше нещо в миналото, което нямаше начина да разбере, без тя да му го разкаже. Реши, че след като се е натресъл на гости, вдигал е шум и евентуално е предизвикал скандал със съседа от горе, не бива да прекалява. Трябваше да подхване някаква неутрална тема, за да не стане нещо, за което да съжалява. Наведе се леко напред и започна да кърши ръце, гледайки в догарящата цигара на момичето.

•  
  • Е, очевидно не си сериозен пушач – половината ти цигара вече изгоря, а си си дръпнала два пъти.
  • Ха! Не ме говори така, момче! – пошегува се тя и все пак си дръпна.

Макар и пушач  от пет години, макар опитвайки  се да бъде тактичен, Петър трудно можеше да опише отношението си към това момиче в момента. Вчера, когато се качи на перваза и остави перото, видя само една кукла, кукла на конци, която  спокойно и без много да се напряга удряше клавишите, като след това по нета беше разбрал някакви нормални неща. Все пак я познаваше от вчера, но едно натрапчиво чувство не го напускаше – срещу себе си имаше много самотен човек, който освен това беше и леко самовлюбен. Комбинацията не беше от най-добрите, но не подлежеше на коментар в дадената ситуация. Той ù беше на гости, като по-вероятно е да  натрапник, отколкото гост. Интересуваше го следващата стъпка. Какво щеше да каже тя? От кой ръкав щеше да извади поредното си женско изпитание за силата на характера? Сигурно от левия, пошегува се Пепи и хвана чашата с кафе, която беше пред него и засърба, вече студено, кафето.  

      * * * 

      Елена имаше хиляда и една причини да се ядосва на себе си в този момент, но трябваше да се владее. Пак се появиха мислите от вчера на обяд, което я караше да зацикля. Разговорът никак, ама никак не вървеше. А тя искаше да върви и предполагайки, че и той има същото желание започна да тършува из мозъка си за евентуални теми за разговор. Вече харесваше все повече виртуалните средства за комуникация. Можеше да не гледа това добродушно, макар и малко мнително лице, което ù беше дошло на гости с букет кокичета... А! Кокичетата!

-Откъде намери  кокичета в това време, до  март месец има още 20 дни  поне – запита с интерес тя.

- Ами, поразходих  се тук-там, разтършувах градинки  и кооперацийки и ги намерих.  Ако трябва да съм честен,  а май трябва, мисля, че в  съседния блок има един дядо, който като ме види и вика  милиция. 

- Ей, гамен! Да  не си посмял – каза тя през смях. Напрежението, което ужким спадаше, я караше да настръхва. Не знаеше защо се караха и защо ù трябваше да го обижда, но все си мислеше, че трябва да се намери някакво средство, с което да комуникира с него, някакъв универсален начин. Императивът не действаше, неглитивът не можеше да си го позволи, но поне можеше да запази достойнство.  

* * * 

      „Мога ли да разправям такива тъпотии, наистина мога ли?” - се въртеше през главата  на Пепи, а вътрешно някак си ликуваше, макар и да намираше начина, по който забавлява тази музикална фея за някак пошъл. Убедителността ù харесва, извади си той като заключение. В този момент получи SMS и реши да го използва като повод да си тръгне. Извади телефона си, отвори съобщението и видя, че майка му го юрка да се прибира. Той се опита да обясни:

•  
  • Виж, аз наистина трябва да си ходя, защото майка ме юрка да върша някаква работа вкъщи, а и не е редно да се задържам толкова дълго в дома на една млада госпожица. Етикетът не би го позволил.
  • Както кажеш, само ми кажи дали ще влизаш тази вечер в скайп? – попита тя с един откровен интерес, който на него не му говореше за нищо хубаво. На нея започваше да ù пука, а той не знаеше как да реагира. Супер.
  • Ами да, със сигурност. Обаче няма да стоя до късно. Утре съм от седем и половина на училище, а за да съм навреме трябва да стана в шест. Мога ли да разчитам на теб да ме потърсиш тази вечер, за да не забравя – „По дяволите това за какво ти беше?” - наруга се Петър, но все пак продължи, макар и малко дървено. – Смисъл, у нас тая вечер се води филмова и се събираме цялата тайфа в хола да гледаме КАНАЛ 1. Голяма глупост, но традицията си е традиция.
  • Ами добре. Знаеш къде е вратата, аз мисля да почистя малко.

Петър облече якето, което бе посмял да свали преди  няколко минути, взе шапката, реши да се престарае, като се поклони леко, което предизвика единствено и само бурен смях от страна на Елена. Той мина през антрето и излезна от първи апартамент на сто и осми блок, вход „А”.

Веднага след като излезна се загледа в кецовете си и се замисли, че повече никакви изненадващи гостувания, поне не и на този етап, защото все пак имаше чувството, че леко ù се натрапи, а това не му се нравеше дотолкова, че да го повтори. 

      * * * 

      Когато  чу как входната врата се затваря, Елена си отдъхна. Не знаеше защо е  напрегната, а не виждаше причина да се впряга. В момента тя за себе си можеше да избира между две основни линии на поведение. Първата от тях, която евентуално нямаше да практикува, беше такава, че на Петър му се доказва, че е говедо и се разкарва от живота ù. Но само при мисълта, че остава сама с котката и хахавата си баба през вторниците, я караше да стиска зъби и погледът ù се навлажняваше. Очевидното за нея беше, че не може да има приятели, а беше едва на 17. Трябваше сама за себе си да осъзнае къде е нейната грешка. Петър щеше да бъде опитното зайче, като за тази цел ще трябва да предвиди доколко може да си позволи да го допусне до себе си. Все пак не е шега работа. Не бяха много нещата, в които беше сигурна за себе си; знаеше, че е красива; знаеше, че е умна, но знаеше, че има хюбрис вповече. Наистина се е била изолирала. Училище, съученичките, които са същите като нея,  вкъщи, стария германец и синьокосата ми баба във вторник. Някои неща не бива да продължават, а еднообразието води единствено и само до затъпяване. А тя не искаше това. Искаше да може да разказва за някакви юношески години, а не за режима на пансионерката, както започна да нарича по-късно живота си преди срещата си с Петър. Да, Петър щеше да е нейна опора, като чрез него нямаше да ù се налага да живее в онези части на миналото, които досега представляваха някакъв извор на положителна енергия. Странно. Тя самата не се разбираше, но усещаше, че прави нещо, което всъщност не е много редно. Използването на хора, за да живееш живота си чрез тях, ù се стори идея, която, ако не друго, не изискваше много усилия, които да ù навредят на някоя от целите . А тук идваше спънката. Елена нямаше цели. Това я притесняваше. Щеше да завърши колежа, ала не знаеше какво да иска от себе си след това. Всъщност на седемнадесет трябваше ли да мисли за тези неща? Надали.