Но с общо начало

Тя затвори очи. Не можеше да гледа ясно, беше прекалено бяло, беше прекалено светло. Снегът покриваше уличните лампи и те бяха като чадърчета, готови да приютят измръзналите от студа.
Беше тихо, нищо не се осмели да наруши този покой. Тя тръгна бавно по затрупаната със сняг пътека... Опитваше се да стъпва по-леко, за да прави по-малки стъпки и да остане непроследена. Но това беше трудно, не можеше да ские себе си и следите, които оставяше. Колкото и да не искаше, тя развали част от съвършеността на снега и с всяка стъпка смачкваше все повече и повече мъничките снежинки. А те, многобройните, се губеха някъде, разтапяха се и изчезваха съвсем. Тя се почувства виновна за тяхното разпадане, но не можеше да ги спаси. Дори докоснеше ли ги, ги погубваше безмълвно.
Като стигна до спирката се качи на автобуса. Беше изолирана от шума около нея, в ушите и свистеше онази тишина. Онази, тайнствената тишина, с която свързваше толкова много спомени, толкова хиляди неща, моменти и хора. Този покой я изтръгна от настоящето и я отведе някъде далеч от всичко и всички. През прозореца забеляаза едно дърво - самотно и ценно, единствено и тъжно. Имаше само два клона, останалите бяха отрязани. Двата сочеха в различни посоки - оголени и мокри, но с общо начало, единствени и различни един от друг, но с общо начало, тънки и крехки, но с общо начало. Общо начало - силно и стабилно, неповторимо и идеално, чисто и уникално, но в същия момент толкова естествено и логично. Тя си помисли: колко ли им е било лесно, когато са били заедно тези клони. Били са неразделни, споделяли са си всичко, копняли са един за друг, нуждаели са се един от друг, грижели са се един за друг, както братът защитава по-мъничката си сестричка и както сестрата се грижи за брат си, смяли са се един на друг, плака ли са, търсили са, намирали са, мечтали са, борели са се, говорели са си, мълчали са си... Всичко е било толкова истинско и неосъзнато хубаво. Общото начало, но само то ли ги е държало заедно, само благодарение на него ли са усещали сигурността един у друг?
Тя слезна от автобуса и се озова в онзи двор, в който преди осем години бяха само те двете. Дворът беше същия, но по-студен, дворът беше същия, но по-потаен, същия, но по-мълчалив, по-далечен, по-скрит, дворът беше същия, но по-различен.
Неволно тя погледна нагоре и забеляза, че всички дървета бяха еднакви - имаха само по два клона, също като онези с общото начало...

15.11.2006