Но с общо начало
Тя затвори очи. Не можеше да гледа ясно, беше прекалено бяло, беше прекалено светло. Снегът покриваше уличните лампи и те бяха като чадърчета, готови да приютят измръзналите от студа.
Беше тихо, нищо не се осмели да наруши този покой. Тя тръгна бавно по затрупаната със сняг пътека... Опитваше се да стъпва по-леко, за да прави по-малки стъпки и да остане непроследена. Но това беше трудно, не можеше да ские себе си и следите, които оставяше. Колкото и да не искаше, тя развали част от съвършеността на снега и с всяка стъпка смачкваше все повече и повече мъничките снежинки. А те, многобройните, се губеха някъде, разтапяха се и изчезваха съвсем. Тя се почувства виновна за тяхното разпадане, но не можеше да ги спаси. Дори докоснеше ли ги, ги погубваше безмълвно.
Като стигна до спирката се качи на автобуса. Беше изолирана от шума около нея, в ушите и свистеше онази тишина. Онази, тайнствената тишина, с която свързваше толкова много спомени, толкова хиляди неща, моменти и хора ...