Ноември в мен

Меката мъгла попи топлия ми дъх. За миг се сляхме в едно. И кой да знае, че зад пелената на мъглата стои друга низвергната душа. Студена. Забравена. Пулсираща от злост към пронизващите мрака смехове от близките апартаменти.

Треперя. Не от студ, а от страх, пробуден от незримите вълни на мрачното присъствие. Спирам. Дива боязън бушува в моето стремглаво препускащо сърце. Дишам учестено, но не кислород, а плътна маса мъгла. Бавно губя себе си или …

Пробуждам се. Отново тъма, влажни улици и приглушени гласове. Сама съм. Ограбена. Без тяло, само облак от кондензирана вода.Свободна от болката, от хилядите маски на вечно весело момиче. Но докога? Нима не е кръговрат прокобата – да захвърлиш смъртната обвивка в замяна на покой?… Поне до следващият потънал в скръб самотник, отдаващ себе си със всеки дъх.