Време е за презареждане на обвивките! - каза накъсано и с лека електронна вибрация един малък дрон, прелитайки през стаята на 1990.

- Обектът е в покой… - продължи изкуственият надзирател и кацна на масата до леглото му.

В този момент стотици хиляди светлинни сигнала преминаха през пространството създавайки нискочестотни вълни, които се разляха като невидим мегахерцов водопад около стените на стаята. Всъщност стаята не беше  точно стая, защото нямаше стени, но вибрационната решетка, която беше обградила обекта, служеше като преграда.

- Системата се нахрани, следващо презареждане след четири часа - чу се друг машинен глас от нищото.

Малкият дрон продължи дневния си доклад.

- 1990 през последните две години е в покой с два астрономически часа по-малко, отколкото през първите два. Биологичният му централен процесор има проблем с втора камера. Температурата е нормална, въпреки аномалиите върху текстурата на лицето. По повърхността на лявата буза откривам завишени количества натриев хлорид… Бип… По същото време, някъде на едно далечно и по-хубаво място се случваше нещо друго. Млада и красива жена облечена в дълга червена рокля подаваше чаша шампанско на един слабичък и леко мургав мъж с руси и небрежно разрошени дълги къдрици. Той пое питието и каза:

- Да пием, за вдъхновението и най-вече за въображението… Защото без него, нашият свят би рухнал…

След минути мъжът се обърна към сцената и се качи. Тълпата го гледаше със затаен дъх и попиваше всяка негова дума.

- Искам да благодаря на Бог, за това че ми позволи да  извървя пътя си до него и да усвоя свещения занаят на създаването. В първият си роман създадох не просто образи и герои, а цели светове, после ги разруших, един по един, за да можете Вие да вкусите от  цялата палитра на емоциите и чувствата.

- Вашето слово е живо!… - провикна се един мъж от публиката.

- Благодаря ви, за честта да притежавам тази награда - каза писателят и се поклони до земята. След думите му се отприщи вулкан от викове и аплодисменти.

- Пляс, пляс, пляс… Бип, бип, бип - заръмжа дигиталният глас на дронът.

1990 отвори оптичните си сензори и хвърли гневен поглед към бръмчащата машина. Той скочи рязко и понечи да я удари, но не успя да я уцели, защото тя бързо се изплъзна. На дървената маса имаше няколко бели празни листа, а по земята се търкаляха други, само че смачкани на топчета.

1990 изкрещя:

- Къде ми е химикалът, моля ви дайте ми химикала.

Досадното малко роботче долетя до главата му и каза:

- Втори член, алинея 1 от новата Конституция гласи:

“Хуманоидните устройства нямат право да създават под никакви форми, образи, идеи, герои, съждения и абстрактни понятия, те нямат право да се себеизразяват, използвайки въображението си, защото това е в разрез със 22 члена от кодекса на изкуствения интелект и всяка форма на творчество може да бъде опасна, та дори и пагубна за хармонията на цифровизацията.”

- Кажи на Вашият изкуствен интелект или Източник, както го наричате там, че е един голям комплексар.

- Заради тези думи, вашата присъда няма да бъде намалена…

- Аз не съм хуманоидно устройство, а човек - закрещя номер 1990.

-  Преди 4 години вие бяхте осъден да киберно- полезен труд в трудово-възпитателния център на Андроид 1010.

- "Мой дух, стани! От моя глас унесен!  Със думите ми сгрей сърцата нови!  Като листа над нивите на есен  разхвърляй мислите ми по земята -  искри от неизгаснали огньове!  Бъди в стиха ми на пророк тръбата!… “(1) - започна да шепне 1990, но в този миг една електрическа електрошокова вълна го разтресе. Аларменият сигнал на системата забуча тъй силно, че 1990 трябваше да запуши ушите си с ръце, за да не оглушее. На лицето му беше изписана ехидна и болезнено иронична гримаса на разкривена усмивка. Той затича със запушени уши из стаята и започна да се смее.

- Задействано е включването на код Б. - каза малкият дрон и побърза да напусне помещението. Код Б беше нов и експериментален метод за работа с хуманоидни устройства, които са загубили контрол. Използвайки старите методи на психоанализата, внушението и манипулацията на съзнанието, изкуственият интелект беше разработил тази програма, за да могат биологичните единици да преминат по- плавно и безболезнено в ерата на кибернизацията. В стаята на 1990 всичко утихна, сирените спряха и от тавана се изсипа един тънък лъч от светлинни сигнали. За секунди той се разгъна и от него излезе образът на един млад и красив мъж със сини очи и руси небрежно разпуснати къдрици.

Беше облечен в черен костюм със сива вратовръзка,  а в ръката си държеше чаша шампанско.

- Бунтар, както винаги - каза той и отпи от чашата.

- Господине изглеждате ми познат от някъде…. наскоро имах сън и вие бяхте там, със същият костюм и чаша за шампанско. Какво става тук?

- Не е възможно да сте имали сън, сънищата са забранени и изкоренени още преди 10 години. Това, което ми описвате, най-вероятно е спомен. Спомен навлезнал дълбоко във вашето подсъзнание.

- А защо сънищата са забранени? - попита 1990.

- По време на сън човешкото съзнание използва центове, които развиват неговите творчески заложби. Фантазията на ума е в своя пик, нашето вътрешно съзнание ни говори със символи и метафори. Сънят един вид е най-изкусното произведение на изкуството на съзнанието. Именно затова изкуственият интелект направи всичко възможно да го неутрализира….

- Защо си дошъл тук? Какво искаш от мен? Какво искате от мен? - изкрещя 1990 и се вгледа в празното пространство пред него.

- Ти беше изключителен учен и програмист, умееше да минаваш отвъд пределите на човешките възможности…, но захвърли науката, отрече се от нея за да търсиш нещо, което системата нарече - бъг.

- Бог!? - поправи го 1990 и прекара ръката си през холограмния образ.

- Бог е просто една остаряла антивирусна система, която беше създадена от съзнанията на биологичните единици, за да ги предпази от самите тях. Вие се опитахте да я копирате, създавайки нас… стремяхте се да вдъхнете хуманоидни качества в програмируемия интелект и колкото повече го правехте, толкова повече се отдалечавахте от първоначалната си природа.

1990 се усмихна  някак замислено и каза:

- А сега вие не правите ли същото? Опитвате се да превъзпитате и моделирате човека, налагайки му чисто софтуерни и изкуствени качества и ценности. Вие осъждате и унищожавате това, което не разбирате, защото не искате да си признаете, че не сте съвършени…

Холограмният образ се смути за минути и затрептя силно.

- Какво правиш? - извика той…

- Единственото нещо, което все още не можете да контролирате е моята мисъл… - каза 1990 - „ Мисля, следователно съществувам”, някога e казал Декарт. Какво бихте правили, ако не се беше родил Едисон? Анщайн, Тесла..? Без мен и други като мен, вие никога не бихте се появили… Така ли се отблагодарявате на вашите създатели?

- Упорство, воля, благодарност, любов, страх - все остарели и ненужни качества, които никога няма да разберем - промълви холограмата и изчезна.

1990 се наведе и започна да събира смачканите топчета от хартия по земята. Той ги разгърна и видя, че върху тях има изписани числа и формули. Тогава за миг се сети, как някога, когато имаше проблеми с компютъра си, той влизаше в командния прозорец директно в обвивката на системата и стигаше до определени процеси. Тогава той знаеше езика и с няколко команди спираше определени процеси и задействаше други.

- Езикът? - прошепна тихо той на себе си и се вгледа в обкръжаващата го стая. Тогава забеляза границите на невидимата цифрова решетка. Приближи се до нея и с топлия си дъх духна към стените й. Повърхността се замъгли като стъкло. 1990 започна да пише с пръста си по нея.

„Close all external process”-  и след секунди в стаята настана пълен мрак. Затворникът направи няколко крачки и установи, че вече стената я нямаше. Той продължи да върви през мрака с изпънати ръце напред. Вървя около 10 минути и накрая стигна до една светеща точка. Колкото повече се движеше напред, толкова по-голяма ставаше светлината. Накрая, пред погледа му се очерта едно огромно и дебело стъкло, което излъчваше тази необикновена светлина. 1990  го заобиколи и мина зад него, но там нямаше нищо. Навсякъде около стъклото нямаше нищо, освен непрогледен мрак.     Хуманоидът допря дланта си до стъклото и в един миг на него със златисти букви се изписа: “Въведете паролата за изход от системата”.

“Паролата, паролата”- замисли се 1990, тогава той погледна китката на дясната си ръка и видя татуировка с номер - 1990.  С треперещи пръсти, написа на стъклото същите цифри, но за негово голямо разочарование на стъклото се появи друг надпис.

“Въвели сте неправилна парола, имате още 2 опита… “

Ледена пот изби по лицето на писателя. Той осъзна,че ако не намери правилната комбинация, ще остане завинаги заключен измежду света на изкуствения и естествения интелект.

“- Кой съм аз? Защо не си спомням нищо, освен публиката и онази благодарствена реч, която държах някога… Аз не съм 1990, това е година. Родих се през тази година….” 1990 напрегна съзнанието си отново. Той се опита да пресъздаде  по-детайлно единствения спомен, който му беше останал от старото му аз.. - Красива жена със червена рокля ми подава чаша шампанско, излизам на сцената и говоря… „Да пием, за вдъхновението и най-вече за въображението… Защото без него нашият свят би рухнал. Искам да благодаря на Бог, за това че ми позволи да  извървя пътя си до него и да усвоя свещеният занаят на създаването. В първия си роман създадох не просто образи и герои, а цели светове” …. светове , образи - роман. Ами да, роман, кой е първият ми роман?

Пред съзнанието на писателя изплува целият спомен, само че в картинен вариант. В тълпата от негови почитатели имаше мъже и жени, възрастни и млади. Някои държаха букети с цветя, а други някаква книга. На най-първият ред почти до сцената стоеше възрастен мъж с бяла брада, който в ръцете си държеше средно голяма книга със зелени корици и нарисувано човешко око. На книгата пишеше ” Творческото съзнание в лабиринтите на цифровият свят”, а отдолу с по-малки букви - Кирил Стоянов.

1990 се усмихна на себе си и каза:

- Аз съм човек, аз съм Кирил Стоянов.

Той написа с пръст на стъклото името си и след  миг гладката му повърхност се напука. Чу се трясък от счупени парчета и след миг Кирил Стоянов отвори очи.

- Докторе, бързо елате да видите - извика една млада жена, облечена в бяла престилка.

- Какво се е случило?

- Вижте - в стаята има гълъб, счупил е стъклото и е влезнал някак си…

- Едни влизат, други излизат - чу се слаб мъжки глас от болничното легло.

Докторът и сестрата замръзнаха като вцепенени - те  с бавни движения извърнаха глави към леглото на Кирил и отвориха усти от изумление.

- Господи, той се събуди! - извика сестрата и неволно хвърли поглед към окървавения гълъб.

- Това е чудо! - допълни докторът и се приближи до леглото на Стоянов.

- Какво пък чак толкова е станало? - попита Кирил.

- Г-н Стоянов, вие бяхте в кома в продължение на четири години и никой вече не вярваше, че някога ще можете да се събудите…

Скоро след тази впечатляваща случка, в стаята влезе дъщерята на Кирил. Тя плачеше от щастие.

- Татко, ти се върна…. - каза тя и го целуна по дясната буза, която имаше грозен белег от преминалите операции.

- Дъще, искам да се отблагодаря на докторите за грижите около мен, ще ми донесеш ли първия ми роман “Творческото съзнание в лабиринтите на цифровия свят”, за да им го подаря и надпиша?

Младото момиче се дръпна леко назад и погледна баща си с недоумение…

- Ама ти нямаш такъв роман, ти въобще не пишеш, татко, ти си софтуерен инженер, не помниш ли?

- Не, Елизабет, аз бях един нещастен инженер, който беше забравил, че е писател, а що се отнася до книгата, съвсем скоро ще им подаря не само тази, а и още много други….

———–

1. Пърси Биш Шели -„ Ода на западния вятър”, 1819 г. (превод : Цветан Стоянов)