17.04.2018 г., 8:14 ч.  

 Нощ в апартамента -2. 

  Проза » Повести и романи
556 1 6
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

19,30 – 20,00 часа

На площадката са три апартамента. Другите две врати са затворени, но виждаме как през малките прозорчета перденцата мърдат. Кооперацията е стара – строена е нейде през 60-те години. Малки апартаменти – водят се двустайни, с площ нейде 40 квадрата. Най-нужното – две спалнички, кухничка, баня – само с душ, място за вана няма…

Представям си как тоя човек се е справял с хигиената – а е трябвало да мие жена си, да пере, да оправя вилици и лъжици, чинии и чаши…

-Нещо за двамата? – питам, а Каменов веднага започва.

-Семейство Дипчеви. Тя на 85, той на 86 години. Пенсионери са отдавна – над тридесет години…

Ясно… Забелязал съм, че хората, пенсионирани отдавна, са много, много по-свежи и жизнени от тия, които сега излизат в заслужил отдих. Друго време ли е било, други настроения ли – но, въпреки малките пенсийки, тия хора са някак си постепенно свикнали с мизерията и успяват да оцеляват, че и да живеят. Пак въпреки ставащото наоколо. По-малко ли ядат, свиват нуждите ли, някога новите ли дрехи износват – но успяват да побеждават мрака в душите…

Сегашните пенсионери са като метнати в леден басейн. И са мрачни, някак си реалистично песимистични. Трудно свикват с нямането, трудно се вписват в сивия пенсионерски живот…

Мнозина имат някакви земи – градини, лозя. Помагат си, помагат и на децата и внуците си. И, въпреки това – разбират временността на оцеляването. Събират се, говорят си, обикалят центъра на града… Като сенките в Аид, за които разказва Одисей…

-Имат син и дъщеря. Синът е заминал за Германия. Там работи, там живее, май е взел и гражданство. Понякога си идвал за малко – така, на две – три години веднъж. Жена му е в града, занимавала се с децата.  Дъщерята на старците е в столицата. Намерила си е важна служба и хич няма време за майка си и баща си. Гледа ги снахата им – тя им пазарува и понякога води на прегледи. Това е било преди бабата да падне на легло – вече повече от година. Старецът се опитвал сам да се справя, ама май…

-Гледам, че беше поподредено – един мъж не чисти така – казва Василев…

Каменов кима:

-Да, но един пенсионер го прави… Няма кой друг да му помага…

От вратата бавно, с извиване, изнасят носилките. Телата са покрити с одеяла, но краката са отвън. Към тях поглежда немладият мъж, който излиза от асансьора…

-Баба Кира? И дядо Трифон ли? – не толкова пита, колкото констатира. Ние не отговаряме, а той влиза в насрещната врата…

Носилките се понасят по стълбището – в асансьора няма място. Докторът минава край нас, стиска ми ръка и промърморва нещо. Със сигурност набива в канчето ми да не звъня, а да изчакам. Тръгват си тримата експерти, обещавайки да ми се обадят лично, когато са готови…

Познаваме се, знаем си спатиите, няма да са изненадани, когато след час или максимум час и половина, видят името ми са се изписва на дисплея на телефоните им…

Излизат и мъжът с жената. Униформен ги следва и остава пред вратата. Другият се подпира на перилата…

Ние влизаме обратно в апартамента…

 

 

20,00 – 21,00 часа

Отиваме, разбира се, в кухничката. Каменов се промъква зад масата и сяда на дивана. Василев се подпира на малкия хладилник, Здравчев се намества до прозореца – любимо негово място винаги, аз вземам обикновен дървен стол и сядам.

-Е? – задавам доста неуместен въпрос. Но колегите ми не са за пръв път с мен и знаят – приканвам за мнения…

-Какво може да се каже така рано? – поглежда ме Здравчев, после пак вперва взор през отворения прозорец – Бабата е убита. Това ясно. Дядото, по всяка вероятност, също…

-По всяка вероятност? – казвам. Но Здравчев е свикнал с маниера ми да го играя адвокат на дявола и спокойно продължава:

-Да, мъртъв е. Да, има удар. Но – кой? Кой го е нанесъл? С какво? Докторът намекна нещо, но не иска да каже какво мисли преди аутопсията…

-Прав е – обажда се Василев – И аз си мисля някои неща, но без доказателства…

Каменов е нетърпелив:

-Какво толкова? Аз смятам, че е някой близък на семейството. Ключалката не е насилвана, вратата не е разбивана, дядото явно не е бил разтревожен… - и, ме поглежда – Видях лицето му. Не личи да е бил в стрес, изненадан…

-И кого предвиждаш за убиец? – пита Здравчев…

-Нямам представа. Близък… Познат… Комшия…

Така…

Оглеждам се. Зад остъклената витринка на вградения шкаф има някаква тетрадка. Отварям я. Почти празна, листа не личи да са късани, на първата страница е записана рецепта за баница. Разтварям я и късам двата листа от средата. После ги деля на четири.

-Ето – подавам всекиму по едно – Пишете предположенията си, накрая ще видим…

Колегите ровят по джобовете за химикалки. С тия компютри и телефони отвикнахме да пишем. Но вадят по нещо и набързо надраскват по няколко реда. Събирам хартийките, сгъвам, слагам в задния джоб…

А сега…

-Каменов, оставаш тук. Огледай пак всичко. Експертите претърсваха, снимаха, но… Всичко! Дори кошчето в тоалетната…

Каменов кимва. Не му е първица. И добре разбира – необходимост е. Веднъж в подобно кошче сред… Добре, няма да казвам какво беше хвърляла жената, обаче именно там намерихме писмо, което ни отведе до убиеца…

А ние тръгваме по апартаментите. Седем етажа с апартаменти са, както каза домоуправителят. Първи и втори поема Здравчев, четвърти и пети Василев, на шестия има само един апартамент с хора – Каменов ще отиде там след огледа, аз ще съм в тия двата тук, на третия, после ще се кача до  седмия, там в два живеели хора…

И се понасяме. Което звучи палаво и небрежно, но крие много, много черна работа…

Човек по човек, реплика след реплика – запознаваме се с живущите в кооперацията. Съвременни хора – излизат сутрин, понякога се прибират по обяд, най-често привечер, затварят се в апартаментите си. Там, където е другият им свят – истинският, със семействата. Дори един самотник от седмия етаж, който е изгубил жена си, дори той рядко излиза вечер. Там, зад желязната врата, е истинският живот. Спокойствие, любими занимания, любим живот. Дали ще дремят или ще се веселят – хората са в друг свят. Някои от тях гледат телевизия, други дори следят новините – обаче, повечето не щат и да чуят какво става в държавата или по света…

Защо?

Напрежението, мизерията на битието и духа, грозната реалност, фанфаронщината на политикани и чиновници, всеобщият официален фалш на обявеното за демокрация…

Оставят света пред входната врата, превърната в желязна завеса. И минават в своя свят – лош, добър, но свой…

 

21,00 – 22,00 часа

Отсреща живеят пенсионери – мъж и жена. Посрещат ме полузаспали. Мъжът е по пижама, отгоре й е метнал сако – въпреки горещата вечер. Явно това е своеобразна граница – той си е у дома, но е готов да посрещне представителя на властта. Сядаме в хола – задушен, миришещ на нафталин. Жената сваля калъфи от мебелите, мъжът вади шишенце с ракия. От пръв поглед разпознавам питието на Плюшкин, пазено за гости – само не съм убеден дали видях в него мушички. Жената носи кекс. Който видимо е пресен и страшно вкусен така, на мраморни филийки…

Разговаряме доста. Типично съвременно пенсионерско семейство. Цял ден не се виждат – той обикаля по центъра, тя седи в парка. Познатите им са от там – познати, макар той да ги нарича „приятели“, а тя на няколко пъти да споменава какво й казали „приятелките“. На тия години приятелства трудно се завързват, а старите са вече в небитието. Където са и приятелите. Но нуждата от близки хора ги кара да преувеличават и се самозалъгват…

Вечер се срещат, разговарят – по-скоро се карат, уточнява той, а тя го прекъсва с остра бележка, след което… Едвам ги спирам… Хора, които са си омръзнали, на път са да се намразят, но предпочитат своите скандали, вместо държавните и обществените… Ако имат късмет – ще се разделят в различни светове, докато децата им ги дават като пример за задружно семейство…

Баба Кира и дядо Трифон са минали тая граница. А пред комшиите им…

Мъглява, мрачна картина, лъхаща на безнадеждност и безперспективност. Дори хоризонт липсва – колкото и да се отдалечава от очите на човек, тая измислена линия поне очертава нещо в далечна перспектива…

Другото семейство, което посещавам, е от четирима души. Мъж, жена, две момчета – на около 10 и 12 години. Сравнително млади хора, деца на „демокрацията“. Той е бил доскоро безработен, тя е в някаква шивашка фирма. Говори мъжът. Жена му е плащаща данъци робиня – шестдневна работна седмица, сутрин излизала в пет и половина, прибирала се към седем вечерта. Налагало се – фабричката им е в стария индустриален квартал /една смесица от заводски останки и превърнати в нещо като помещения за труд халета/, а до него пътят отнема малко над половин час. Има градски автобус – но малък. Направо казано – микробус. Който при това пътува с празни места. Левче натам, левче насам… При минимална заплата и две деца, а доскоро и безработен мъж…

Но този мъж е бил у дома си нейде около два месеца, преди да намери работа като нощен пазач. И е видял туй-онуй, та насочвам вниманието си повече към него…

На седмия етаж ме посреща немлад мъж, леко пълничък, с интелигентен вид. Както се оказва – учител. Поне още месец. Защото бил в някакво село, чието училище щели да закриват. И се чудеше де да търси работа…

-Разбирате ли, ние сме приходящи в това село. Пет години работя там. На 15 юни директорът ни уволнява, на 15 септември назначава. Така пести пари…

Поглеждам го. Не се лъжа. Познат ми е, но… Внезапно нещо изплува в съзнанието ми:

-Костадин Пенев?

Учителят кимва и поглежда жена си. Явно се радва, че го познах…

-Съученици бяхме – стиска ръката ми – Чудех се дали ще ме познаеш…

-Ами… Годините… И животът…

Разказва ми натам. През лятото заплата нямал, та си търсел временна работа. Ама къде? По курортите вземали млади момчета – хем по-малко им плащат, хем повече ги изстискват. А директорът на училището от време на време ги викал. Уж да помогнат – макар често да работели на лозето му. И нямало как – нали чакат да ги назначи на 15 септември. Знаели нрава му – все отлагал, все отклонявал разговорите… От 1 септември ги викал – да подготвят стаите, да стягат тържеството, но нищо съществено не казвал. Така работели половин месец – срещу надежда за още една година. И чак на 15, след празненството, процеждал през зъби да си вземат програмата и да започват…

Унижение? Стомахът морал няма…

Минаваме на темата за убитите. Коцьо, както му викахме, ми разказва интересни неща, намесва се жена му…

Докато разговорът е прекъснат от крясъци. Носещи се от втория етаж, както установявам, преди да се втурна натам…

 

» следваща част...

© Георги Коновски Всички права запазени

Историите са истински, героите са реални - малки промени в имената...

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Радвам се. И благодаря!
  • Крими от реалността!Следя!
  • Хубаво пишеш,Георги!Образно!Така трябва!Да не измъчваш читателя с пряка реч,а да го водиш!Да събуждаш въображението му!Поздравление!
  • Да, аз пиша като в сценарий - оставям читателя да си представи всичко, елемент по елемент. Опитвам се, де...
    Благодаря, Мариана, Надя!
  • Много, много ми харесва. Умееш го, все едно не чета, а гледам филм.
  • Казано на пловдивски - тайна, майна... Поживем, увидим...
    Благодаря, Ани!
Предложения
: ??:??