20,30 – 21,00 часа.

Страшно и странно убийство...

Хващам се, че някак си смъртта на малката ме потиска повече от смъртта на четиримата. Да, вярно, че всеки човек е ценен. Но децата...

Добре, бе възрастни, като си имате проблеми – решавайте ги помежду си... Трепете се, мъчете се, гадории си правете – ще намерим начин да ви се противопоставим... Но – защо децата?

Кой ли е имал зъб на майката? Нещо във фирмата? Някаква любовна връзка навън? Случайност? Искали са да убият единия студент, а са прекъснали още четири живота? И тая камериерка... Кой ще се засили да премахва така една обикновена слугиня, както са ги наричали преди? Обаче – на... Петима мъртви...

В главата ми се сглобяват няколко хипотези. Пейчева като център на атентата... Някой ревнивец, застрелял студент-любовчия... Средновековен мъж, гръмнал жена си и компанията? Случайност? Или опит за дискредитация на курорта и собственика?

Не, много бързам... Няма факти...

Освен един – пет трупа на третия етаж...

Където ме посрещат Каменов и Милчев. Единият наблюдава дейността на експертите, другият охранява местопроизшествието...

Каменов ме забелязва и идва насреща ми:

-    Тринадесет гилзи... Направо Сталинград... Докторът иска да тръгва с труповете, едва го убедих да ви изчака...

Влизам и веднага докторът се изправя насреща ми:

-   Хайде, бе момче младо. Трябва да тръгвам, ако искаш резултатите по-бързо...

-  Докторе, ти си печен спец... Ти знаеш и можеш... Ти...

-  Стига се мазни... Натам ми е известно – колкото се може по-скоро да ти се обадя...

Кимам и той мрачно се засмива:

-   Пет трупа... Имаш ли представа колко време ще отнеме? Плюс поне час и нещо за пренасянето...

Пак кимам...

-   Докторе, ще ти се обадя след полунощ...

-   Абе, ти чувал ли си за Кодекс на труда? – после се смилява – Хубаво, обади се... Но не разчитай на много. Огнестрелни рани – вижда се с просто око, не забелязвам някакви особености... Обаче... Нали знаеш...

Разбирам го... Пет тела на масата за аутопсията... И едното – детско... Бил съм няколко пъти при свещенодействията му. Някак си не ми се иска пак да съм...

А като си представя телцето на малкото момиченце – нарязано, лежащо на металната маса...

Поглеждам към останалите експерти. Нанков вдига глава – тъкмо оглежда отпечатъците, свалени от стаята...

-    Много са... Но повечето са на малката и майка й. Ей тук има на студентите, в банята намерих на камериерката. Всичко е подредено, групирано, в управлението ще направя подробен анализ...

Кимам. Повече не може да искам  Хората си знаят работата, специалисти са... И аз съм специалист. Та затова все пак напомням:

-   И, нали разбирате...

Всички въздишат в един глас. Познато им е това нервно състояние на разследващите... Но и те са хора, и те имат нерви...

Важното е, че се разбрахме...

Влизат санитарите. И започва товаренето и изнасянето на труповете... Два женски, два мъжки и малкото трупче на петгодишното дете...

Ще го намеря тоя гад... Или гадина...

 21,00 – 22, 00 часа.

Картината е запечатана в главата ми. Фотосите, които разглеждам на лаптопа, са само за потвърждение…

Вратата… Върху прага е паднала камериерката. Нейде над 40-те, с къса коса, лицето е закрито от метнатите върху му кичури. Две рани – в гърба. Явно е влизала и някой отзад е стрелял…

В коридора?

Това означава, че изстрелите са отекнали навред и убиецът е имал само минута – две за престъплението. Тогава – защо я е убил тук, защо не е изчакал да влезе? А може би тя го е познала и той е премахнал излишен свидетел?

По всяка вероятност…

Стаята – нещо като антре, после вляво диванче, вдясно леглото. Голямо, двойно. До него е паднала Пейчева. Изкривена, с ужас в отворените очи, закриваща под себе си момиченцето. И, въпреки това, стрелецът не е спрял – отблизо, както ми каза докторът, е пронизал с три куршума майката. Два от тях са засегнали детето…

Върху дивана седи Ангел. Само един куршум – право в устата. И го е приковал на място…

До краката му е Тодор. Гърдите му са бухнали от кръв – седем куршума…

Защо толкова много? Стрелецът е натискал спусъка, сменил е пълнителя, пак е стрелял във вече мъртвия… Целенасочена омраза? Необуздана ярост? Амок?

По какви причини?

Трябва да обърна внимание на Тодор. И звъня на шефа – с молба да ме информират за всичко, което знаят. Не само за Тодор, но и за останалите…

След което отивам в ресторанта. Пълен е с народ. Наистина – нейде стотина човека седят покрай масите. Но върху плотовете има само чаши и бутилки, почти никакво ядене. То – как ли се яде, когато си научил, че няколко от групата са убити… И то тук, наблизо…

А можеше да си ти…

Алкохол не сервират, но бира дават. И, както забелязвам, сервитьорите разнасят, но бележки не дават. Явно пак предвидливият Перлов е разпоредил. По-евтино му излиза от вълнения, а и събира точки като добрия шеф…

Вдясно са сепаретата. Отделени са от залата с балюстради, а зад тях има плътни завеси. Този път са дръпнати. Виждам Здравчев в едното сепаре, Василев е в другото. Каменов чака пред третото.

-   Ти ще извикваш хората, ще водиш списъци кой при кого е, ще наблюдаваш залата… - Забелязвам леко облаче по лицето му – И най-важното – наблюдавай! Наблюдавай какво става, кой в какво настроение идва и излиза от сепаретата. Нямаме повече хора, ще гледаш на четири…

Лицето му просветва. Значи няма да е статист, а на важен пост – наблюдател…

Надниквам при Здравчев. Поглежда ме:

-   Господин Карастефанов, главен счетоводител. Началник на Пейчева…

Кимвам. Този съсухрен, свит човечец е на много важна позиция във фирмата. И е бил всеки ден с мъртвата. Трябва да каже нещо важно, трябва…

При Василев е пълничка дама.

-    Костова – представя се тя – от „Човешки ресурси“…

Така наричат бившия „Личен състав“. И тази госпожа знае много. А като жена – и неща, които в документите не се пишат…

Оставям ги, влизам в свободното сепаре. И Каменов веднага ми води човек…