22,00 – 23,30 часа.

Час и половина – разговори, разпити, беседи… С когото – каквото трябва. Някои са стреснати, други са наострени – що да ги разпитват тия ченгета, трети са готови всичко да кажат, само и само да помогнат за разкриване на престъплението. Или да бъдат оставени на мира, не им се занимава с полицията…

Нямаме време, никакво… Близо сто човека, на трима по 33, за всеки само няколко минути… Половин час след започване на разпитите викам Каменов и нареждам да започне и той. Няма как – поток хора…

Към десет и половина спирам за малко. Минавам по сепаретата. Колегите са изморени, очите им вече са подути, а главите… Съдя по моята – претоварена е от информация. Просто няма къде „да слагам“ още и още научени сведения, данни, клюки, лични мнения и оценки…

Шефът ми е изпратил сбит преразказ на наученото от кварталните – които, естествено, нищо съществено не знаят, от най-близките роднини на убитите. За Зейнеб сведения няма – мъжът й, както споменах, беше в комплекса. Разговарях с него. Говори отлично български, някак си мрачен човек ми се видя…

-              Не знам, началник, не знам кой може да мрази така мойто Зейнеб… Камериерка си е тя и нищо повече. Тук сме цял ден – в пет заранта почваме. Даже тук спим, началството даде едно апартаментче за нас и за Мюмюн с жена му. Няма смисъл да си ходим – на непрекъснат режим сме. Плащат добре, повече, отколкото лятото. Тогава сме на смени, ходим си на село, живинки гледаме. Сега синът се грижи за тях, ама той е още ученик, в главата му бръмбари хвърчат. Но не пуши и не пие, прибира се следобед от града, храни добитъка, чисти им…

-              Нещо интересно да е споделила Зейнеб с теб тия дни?

-              Ма кога, бе началник? Те оня ден дойдоха… Каза ми, че много хубаво детето било, ходело подире й, помагало да сменят чаршафите и калъфките, викаше и „Лельо Зейби“, та се смяхме, щото малко неприлично излиза…

И тук човекът се разрева. Ей така – беше стегнат, сериозен и… Та го предадох на Милчев – да се разходят на чист въздух, да му попремине…

Главният счетоводител също не казва нещо съществено:

-              Трудолюбива беше. Не бавеше отчетите, работеше понякога до късно – нищо, че дете я чака. Разрешавах й да го води в управлението, ама тя рядко го правеше. Развела се беше още преди да постъпи при нас. Май детето го родила след развода. Нищо не съм чувал за мъжа й, даже не го споменаваше…

Твърде често бившият съпруг преследва, понякога наранява и дори убива някогашната си любима. Но – щом не се е обадил пет години… За всеки случай се свързвам с шефа. Оня изпъшква, обаче обещава да изпрати сведенията веднага, щом ги открият…

Всъщност, не само шефът стои в службата. Поне петима е оставил и сега всички ровят в масивите с данни, разговарят с наши колеги по областните и градски управления – студентите не бяха от града ни, Пейчева беше се върнала при майка си от морския град…

Казвам на върналия се Милчев:

-              Мини по сепаретата. Като приключат с тия, дето са там, да се съберем нейде…

И се замислям. После забелязвам светещия надпис над стъклена врата:

-              Ей там, в лоби бара…

23,30 – 24,00 часа.

През залата минава ниският младеж, секретарят на Перлов… Михайлов, да – Михайлов беше…

-              Кажете, господин Михайлов – подканям го и през рамото му виждам как колегите отиват към лоби бара…

-              Имам една молба – казва той – Така… Не точно моя, но… Налага се, разбирате ли… Вальо… Синът на господин Перлов… Като разбра за станалото, много се разстрои. Бих казал дори – изпадна в истерия… Сега се свести… Извинете, но му дадох и едно шотче коняк – така, за стягане…

Разбирам. И аз навремето, когато видях първия труп… Абе, не искам да се разпростирам, но на място глътнах един малък коняк, а през нощта след огледа… Направо се напих. Бях нейде на двайсетина години, млад полицай…

-              Да, и?

-              Ако може да го разпитате сега. Та да го предам на годеницата му и сестрата, да го приспят, да го успокоят…

Да, добра идея. Макар че още поне трийсетина човека да са в това състояние…Петорно убийство, едно малко дете… И на кино не е лесно за забравяне, а тъй…Реално…

-              Виж, - казвам му – доведи го в лоби бара, ще поговорим и ще го пусна…

То и какво толкова да каже студентът… Не е част от тийм билдинга, отделна компания били, хайлайф, дето му викат в старите книги…

Мисля си ги тия неща, докато отивам към лоби бара. Който не е голям – пет маси, един диван под прозореца с продълговата масичка пред него. Там са се настанили колегите. Оглеждам се и зървам фотьойл в ъгъла към бара. Бутвам го към масата и се изненадвам от тежестта му…

Барманът все още е тук и отбелязва:

-              Това е креслото на господин Перлов. Не го мести, седи си там, в ъгъла и почива…

Ега ти почивката в бар… Да, де – барче, ама… Но, изглежда, има нужда от спускане на невидима завеса откъм другите. Пък и барчето е компактно, за избрани хора…

Стърженето по плочките спира. Отпускам се в креслото…

-              Младежи, ей сега ще дойде младият Перлов. Трябва да поговорим с него, че нещо психически… Абе, разбирате… Моля ви само – ако някой се сети за важни неща, да ми даде знак, ще му кажа кога да пита…

-              Абе, и от него информация, колкото от другите – прави с небрежно изречение обобщение на досегашните разговори Здравчев – Повечето дремали по стаите, други били на вечеря…

На вратата се почуква. Кимвам на бармана, той отваря, поглежда ме, разбира, че засега не е нужен и предпочита да изчезне. Влизат Михайлов и висок, много слаб, видимо бледен млад човек. Така – на 22-25 години. В небрежно облекло – дънки, блуза, яке. Но си личи, че са маркови… Син на Перлов е, я…

-              Заповядайте – кимам им – Господин Михайлов, благодаря ви, ще ви извикаме по-късно. Господин Перлов, моля… - и посочвам стола от другата страна на масичката…

После поглеждам четиримата насреща:

-              Милчев, като най-младши донеси по нещо безалкохолно. Вие, господин Перлов?

-              Аз съм Вальо – казва младежът тихичко – Благодаря, нищо не искам…

Изчаквам Милчев да донесе бутилчиците, слагам една минерална вода пред младия Перлов и питам:

-              Та, какво има да ни разкажете за днешния ден? И изобщо – за жертвите…

Перлов преглъща видимо нервно, въпреки първоначалното намерение, отваря минералната вода…

-              Дойдохме вчера. Осем човека – може да се каже цялата ни компания. Аз, Лили – годеницата ми, Марко, Джузепе, Красьо, Ванчето, Маринка и Весето. Настаниха ни в четири стаи. И отидохме на плажа…

Изненадан съм:

-              На плажа?

-              Да, времето е спокойно, няма слънце, но е светло, тихо… Играхме карти, момичетата въртяха телефоните, снимахме се… Цяла сутрин… И снощи бяхме на плажа… Красиво е – лунна пътека, тих морски шум…

-              Вие сте поет… - отбелязвам…

Колегите слушат, а Каменов дори си води бележки…

-              Има нещо такова – поглежда ме Перлов – Писах стихове, но не ме харесаха в списанията, а да използвам парите на баща си, та да издам книжка… Не желая!

-              Романтик – отбелязвам пак. И звуча сериозно, без ирония или подигравка…

Вальо – ако мога да го нарека така – ме поглежда дръзко.

-              Да, романтик съм… В тоя гаден, мръсен, материален свят… Трябва да има романтици. И не съм само аз. Ето – Лили. Момиче като от любовен филм. Чиста, светла, весела, жизнена. Вие знаете ли – тя спи в една стая с Маринка… Не бързаме. И двамата искаме всичко да е след сватбата. Компанията ни също е такава – без оргии, без напивания, за наркотици въобще да не говорим…

Поглеждам към Здравчев над главата на младежа. Оня кимва – наистина компанията е била много, много различна от други младежки групи… Ха стига де… В новия век на пазарната демокрация и материалните удоволствия – синът на Перлов да е романтичен отшелник? Намерил си подходящо честно момиче? Я виж ти, я виж ти… Невероятно, но възможно…

-              А днес как мина денят ви?

-              Станахме рано. Искахме да видим изгрева на слънцето. Успяхме – точно преди да падне мъгла. После играхме билярд в залата долу, обядвахме, сетне ние с Лили се разходихме по плажа, а останалите се пръснаха по стаите да спят. Срещнахме се в Големия бар малко преди вечеря, значи към 18 часа. Пихме по едно разхладително… А, Джузепе и Красьо удариха по един аперитив, та и Ванчето се присъедини към тях. После изведнъж настана бъркотия. Тичаха, викаха… Разбрахме какво е станало, искахме да отидем горе, но тате беше сложил вече хора и ни върнаха от стълбите. А асансьорите бяха блокирани…

-              Нещо особено да сте забелязал?

Младият Перлов като че се поколеба, после твърдо отсече:

-              Не, нищо особено… Освен убийството, разбира се…

Поклатих глава…

-              Благодаря ви! Можете да отиде да почивате. Ако стане нужда – само спешна нужда – възможно е да ви потърсим…

-              Естествено – казва младият човек и излиза…

-              Е, младежи – обръщам се към колегите – Да поговорим, а?