- Скъпи, довечера ще пътувам до Ница, трябва да придружавам пратката с картини за тамошната изложба. Натоварена съм с организирането и охраната.  Докато трае изложбата, ще останат колегите, а аз ще се върна утре вечер с другата стрела. Другия месец ще пътувам отново да ги приберем.

        - Значи да те чакам чак утре вече, разбрах - отговори Пиер, докато я целуваше в антрето и ѝ подаваше голямата пътна чанта.

Денят ѝ премина спокойно, всичко беше опаковано и подготвено, трябваше само да се закарат до гарата и се качат на влака.

        Лили разгледа отново обстойно всички нагледни материали, макар че вече знаеше наизуст всяко кътче от двореца "Масена", който щеше да е домакин на Международния фестивал на изкуствата, и вече виждаше как и къде ще бъдат накачени картините.

        Лили се настани удобно на седалката, отпусна се и затвори очи, искаше ѝ се да се освободи от цялото напрежение и в хотелската стая само да спи, за да бъде сутринта свежа и спокойна и се прибере вечерта благополучно у дома.

        Изведнъж се усети останала без дъх и лека като перце. Опита се да отвори очи и вдиша въздух, но нещо като че ли притискаше клепачите ѝ. След малко запъхтяна успя да отвори очи, понадигна се и огледа вагона: необичайна синкава светлина, никъде не виждаше багаж и други пътници - всички седалки бяха празни. Освен нейната.

Докато се кокореше с широко отворени очи, ушите ѝ заглъхнаха, усети съвсем леко поклащане, синята светлина изчезна и всичко беше залято от неземно красиви розови нацъфтели дървета, чак въздухът беше розов, а уханието на череши беше най-хубавият парфюм, който беше помирисвала досега в живота си.

        Лили стоеше като изтукана с двете чанти в ръце, а поне двайсетина японци и японки и се усмихваха и един по един се покланяха и протягаха ръце към нея. Жените бяха облечени в кимона на същите розови цветчета и закичени в коковете с цветовете, а мъжете до един бяха като извадени от филма "Шогун".

       Широките им усмихнати лица я накараха и тя да се усмихне, сложи свободната ръка на гърдите и се поклони бавно като тях. Някой се пресегна и взе чантите от другата ѝ ръка.

       - Добре дошла, Лил, баща  ти те очаква! - един напевен глас, подвиквайки и натъртвайки на  всяка сричка, я извади от унеса и съзерцанието.

       - Баща ми? - машинално отговори с въпрос и тогава разбра, че говори японски.

Да. Лил,  наблизо е пикникът, идвай, там ще научиш всичко. А под тези дървета насядалите са се отдали на "Ханами" - литературен празник - четат стихове, оди и поеми, съзерцавайки цветовете.

       "Аз съм в Япония и вишните цъфтят, отивам при баща си... къде ме изстреля влакът-стрела?"

Още толкова японци ядяха, пиеха, танцуваха и се надвикваха на крещящия си език, а на един двойно по-висок стол с висока облегалка като трон седеше над всички стар японец с бели коса и брада, и с кротка усмивка наблюдаваше.

       Една ръка заведе Лили до трона, тя се опита да сложи ръка отново на гърдите и да се поклони, ходещата вишна-кимоно дръпна ръката ѝ:

        - Това е баща ти, Лил, днес едновременно празнуваме Сакура и отпътуването на Фумайо в другия свят.

        - Кой друг, отвъдният ли?

        - За вас е отвъден, за нас е "другият", за това празнуваме и се радваме за избралия пътя към него, а не плачем и не страдаме като вас, ако за вас е смърт, за нас е пътуване.

        - Но моят баща не е той!? - повиши тон Лили;

        - Фумайо е биологичният ти баща, на 92 години е, и избра този ден, съчетан със Сакура, за последното си пътуване.

        - Как така, на деветдесет и две, къде съм аз, коя съм, коя година сме?

        - Лил, на остров Ишигаки сме, 2061 година. Приближи се до трона, подай ръцете на баща ти да те докосне, това беше едно от последните му желания, и ела после с мен да ти разкажа цялата история, заради която си тука. Той не чува, но  вижда идеално и без очила, само не показвай тъга и учудване, усмихвай се, опитай се!

         Лили направи каквото ѝ беше казано, и тръгна след вишневото кимоно към края на предългата маса, по-далече от шумните празнуващи.

        - Всички тука сме роднини на стария Фумайо, аз съм негова внучка. Не ме гледай така, чиста японка съм си. Но ти не си чиста французойка. Ще започна от по-далеч. Най-дълбокият ни корен на родословната вишна, до която сме се добрали, е от времето на епохата Едо - с установяването на Токугава Иеясу за шогун и обявяването от него на Едо, днешно Токио, за столица. Един от приближените му и доверени хора е бил прапрадядо ни Фумайо, на когото е кръстен баща ти, означава ученолюбив, литературен човек. Отдавал се е на писането на дневник, искал е да остави своята история за поколенията, и самият шогун Токугава Иеясу забелязал дарбата му да пише,  и му дал това име. Така се е подписвал навсякъде и е останал в историята, друго за него не знаем.   След падането на Шогуната Токугава около 1870 година родът ни е напуснал Едо и се е преселил тука на острова с изключение на един от братята.

         Баща ти като и останалите деца е израснал под вишните и на брега на океана, но от малък се е проявявал като ученолюбиво, самовглъбено и прилежно дете, и често са го чували как принася химни и поеми на птиците, дърветата, океана.

        - Заслужи си името, момчето ми,  името е твоята същност така, както ти придаваш неговата същност! - радвал се баща му, че има и такъв човек в рода. Когато станал на 13 години, го завел в Токио при роднините, там да продължи да учи, явно и в него склонността към историята надделявала над литературния му талант. Там бил забелязан от преподавателите и те няколко години го подготвяли за по-високото ниво, което според тях било Сорбоната. Така след години със стипендия се озовал в Центъра на света да учи реставрация. 

         Завършил успешно, специализирал няколко години в Берлин и Ротердам, със завръщането си в Япония се озовал направо в храм-гробницата на принцеса Коно-Хана-Сакуя-Химе "На върха на планината" Фуджи. Тя е нашата Принцеса на дърветата-цветя. Легендата разказва, че е паднала от небето върху вишна, когато един шогун минавал от там, видял я на дървото, свалил я, ѝ бил омагьосан до толкова от аромата ѝ, че я завел в двореца си и я направил своята Принцеса. А когато Принцесата отпътувала от този свят, построил гробницата-храм, за да е по-близо до небето, от където дошла, и едновременно до вишните, където я намерил.  Всяка година по време на Сакура хиляди поклонници се изкачват до храма и го обсипват с вишнев цвят така, че от далече той заприличва на огромно цъфнало дърво и макар и за няколко дена, е най-красивият храм в света, както и Принцесата е била най-красивата жена за шогуна.

        - Яж, Лил, ти се замая. Наздраве, това е нашата вишнева ракия, отпивай малки глътки, защото, нали знаеш - омайните питиета най-бързо опияняват. А трябва да си трезва, за да чуеш историята на твоя живот до край - подсети я домакинята.

        - В едно от лабиринтовите отделения на храма, където баща ти се занимавал с откриването и реставрирането на летописи, баща ти се натъкнал на цяла стая с хиляди свитъци, натежали от прах и паяжини, започнали леко да се разпадат от времето. На реставрирането им свитък по свитък, йероглиф по йероглиф, той отдал повече от десетина години от живота си. Четейки ги, се натъкнал на странен факт - уж под формата на митове и легенди, но в някои от тях имало и години, които още не са се случили. Всеки свитък бил родово дърво на някоя фамилия от Шогуната Токугава.         

        След няколко години работа попаднал на свитъка на Фумайо, започващ с историята на прапрадядо му, и от него научил, че има дъщеря Лили. Един забравен факт го върнал към нея: като студент в Париж колкото и да бил ученолюбив и прилежен, и той като другите си колеги се отпускал на партита, а една нощ с обиколка по баровете пропиляла всичките му пари. Състудент го подучил да дадат кръв и сперма срещу пари, бързо да вземат по някоя пара. Без да се замисли за последствията, го послушал. След като си получил парите, години наред забравил за този факт.

        Лили слушаше в захлас, като че ли ѝ разказваха приказки от хилада и една нощ;

        - Майка ти и баща ти се оказало, че не могат да имат деца, тъй като баща ти като малък боледувал от лека форма на заушка, която се оказало, че оставила пагубен отпечатък на детеродната му функция. Майка ти била здрава, и за това се решили на изкуствено оплождане. Без изисквания за раса и други претенции, само да е здрав физически без наследствени обременености донорът. Така си се появила ти, а във свитъка друго дете не открил, може би защото е било единственото му донорство, кой знае.

Научил и нещо трагично от тоя свитък, което щяло да се случи няколко години след женитбата ти с Пиер, рабрал. че още не се е случило, и мобилизирал всичките си връзки, ресурси и познанства, за да оцелееш, намирайки формула за промяна на ДНК на свитъците, която се пази на две места - едното е този пръстен - вишната бръкна в пазвата на кимоното и подаде на Лили пръстен с голям бледорозов камък. Другото е Световният сейф, до който достъп имат само оторизирани лица, свързани с историята на Шогуната от Епохата Едо. Единственото условие е да не го сваляш никога от себе си. Дали ще го носиш на ръката, на врата или като обеца, но винаги да е на теб!

          Лили се замисли. Като дете все се гледаше в огледалото и не можеше да се нарадва на малкото си фино носле и широките скули, мама и татко я наричаха "нашата луничка" заради кръглото и бяло личице и широката усмивка.  Като поотрасна, съученичките се шегуваха с нея че ѝ завиждат, защото е  перфектна и нямала нужда от лицеви пластични корекции. Не са се шегували, ето от къде е финият малък нос. Лили не беше кой знае колко изненада от откритието за произхода ѝ, защото никога не ѝ беше липсвала родителската любов и закрила.

          - Лил, за това и говориш свободно японски, заложено ти е в ДНК-то, пак с формула и намеса от баща ти. И, да, знам какво ще питаш, имаш двама братя и една сестра. Още докато е работел в храма, баща ти се е оженил за своя колежка-реставраторка. Заедно са се завърнали в Токио, от където е тя.

Силни викове ги прекъснаха.

          - Почакай да видя какво става - Вишната като цветен облак се затича към пътя, от където се зададоха още няколко човека, които носеха на рамене ти малка скована дървена къщурка. Около тях се струпаха всички и започнаха да ги засипват с кошници вишневи клонки и да кичат къщичката.

          Домакинята се върна на масата при Лили.

          - След малко ще идем на брега да изпратим баща ти, това е къщата му за другия свят, а ще пътува с лодка, всичко е готово вече. Имаш много роднини, Лил, баща ти заръча да се запознаеш с всички, и да знаеш, че всички те обичаме, защото в тебе тече и от нашата кръв. Години наред е крил тайната си, но когато реши, че предостатъчно е живял на тази Земя, свършил е своята мисия, опазил те е от най-лошото и всичките му деца сте живи, здрави, поели живота в свои ръце, а годините са му твърде много, реши да вземе най-големият избор в своя живот - пътуването до другия свят, като преди това те докосне наживо и посвети всички в тайната си, , и тръгне от там, от където е дошъл - от острова. Защото тя е свързана с други хора и не си струва да я отнесе със себе си.

         Лили се загледа в пръстена на ръката си - той оживя! Диаметрални кръгове, преливащи от бяло до тъмно розово, се отваряха в периферията на камъка и пътуваха и се стопяваха в центъра му...

         - Хайде, Лил, отиваме на брега, време е!

         Цялото шествие, без да прекъсва танците, виковете и песните, заслиза от баира към брега на океана, предвождано то групата, която  носеше стария Фумайо в къщичката му, с отворена врата, от която той гледаше все така усмихнато и махаше с ръка.

Като стигнаха брега, бавно положиха къщичката в една от лодките, затвориха вратата и я заковаха.  От нея извадиха въжета и ги привързаха към други три лодки,  акостирали в плиткото, мъжете се качиха в тях и почти едновременно включиха моторите и се понесоха навътре в океана, влачейки лодката-къща.

         Танците на брега станаха още по-шумни и възторжени, всичко наоколо беше във вишнев цвят.

Минути. след като лодките се бяха превърнали в малки точки, започнаха да се увеличават и завръщат, но без да влачат лодката-къща.

         Сега всички тръгнаха по брега и се запътиха към една къща малко по-навътре над скалите.

Къщата имаше огромна веранда с красиво обкичен с розови гирлянди, застлана цялата с рогозки, а по краищата ѝ подноси с ядене и пиене. Всеки си взимаше по нещо от подносите и сядаше на пода, а в средата най-буйните продължиха танца си.

Изведнъж притъмня, засвятка и загърмя, след минути вече започна да се изсипва порой като из ведро.

         - Тъкмо навреме - чу до себе си гласът на своята домакина-екскурзоводка, натоварена с мисията да я посвети в пътуването ѝ към себе си. От края на верандата наставаха и се придвижиха по-навътре, някои влязоха и вътре.

         Както притъмня, така  и просветна, дъждът спираше докато слънцето вече разпръсваше лъчите си.

         Всички наскачаха на крака и се обърнаха в една посока - към пътя, за първи път всичко замлъкна. А от там, целият вир-вода, с вечната усмивка на лицето, ръкомахайки с две ръце, идваше старият Фумайо!

          - Ха! Не му е дошло времето, Лил, бягай да го поздравиш, че след малко стрелата ти тръгва, нека знае, че и ти знаеш, че е още сред нас! За това времето се разгневи и океанът е върнал лодката му отново на брега, сега ще трябва да пренаписва свитъка си нашият Фумайо! - засмяно се провикна цъфналата вишна.

         Докато Лили слизаше на перона в Ница, розовият камък на ръката ѝ присветна, и тя сама си се усмихна и намигна към...

         Денят мина по план, следобед Лили хвана влака за Париж, а вечерта Пиер я посрещна преди да е докоснала вратата още, като че ли я е дебнел и чакал зад вратата. Пое чантите ѝ, Лили се отпусна уморено върху шкафа в антрето и Пиер се наведе да я събуе. На масата в кухнята до бутилката с вино се мъдреше някакъв пощенски плик.

         - Поща? - учуди се Лили;

         - Преди да дойдеш ти, се позвъни на вратата, отворих и само този плик беше пред вратата. Както прочетох, от Япония, до теб. Командировка?

         - О, не, едва ли! - хитро се усмихна Лили докато го отваряше.

         - А този пръстен, от Ница ли го купи?

Лили развя два самолетни билета на нейно име и на името на Пиер:

         - Моите роднини ни канят двамата да им гостуваме в Япония! Колкото до пръстена - сипвай вино и сядай да ти разказвам! и още нещо, за по-накратко може да ме наричаш Лил!

Шогунатът Токугава (1603 - 1868) - Епохата ЕДО

След смъртта на Тойотоми Хидейоши оставеният от него за регент на сина му даймио Токугава Иеясу взема властта в свои ръце. След като побеждава съперниците си в битката при Секигахара (1600), през 1603 година той е назначен за шогун, установява столицата си в Едо (днес Токио) и поставя началото на Шогуната Токугава. Новото правителство предприема решителни мерки и поставя под контрол полусамостоятелните даймио, стабилизирайки режима, който остава на власт до 1868 година.

Пикникът като част от тържествата по време на Сакура - цъфтенето на японската вишна, води началото си от Епохата Едо.

Ханами - съзерцаване на цветовете, от  епохата Хейан (794 - 1185)- литературен празник: съзерцавайки цветовете, да се водят литературни четения на оди, поеми, стихове и др.

https://otkrovenia.com/bg/proza/noshtta-na-lili
https://otkrovenia.com/bg/proza/noshtta-na-lili-2