Ако знаех,  че гласът на изгрева ще пресипне в мен – щях да нотирам съня си… и дългия път на събуждане щях да нотирам… После щях да изсвиря на слънцето безкръвната топлина по ръцете си…  като за последно… за да не се завърне никога вече и да изтече по жилите ми към земята… Да се слее със стремежа ми към непреходното, за да покълна в съня ти...

Ако знаех, че лятото ще презрее по дърветата, щях да поливам мечтите си всеки ден… да не пресъхват, да не окапват по пътя ми, да не преплитат напуканите недра на нечия друга вселена с моите избрулени очаквания… и тях щях да нотирам… в огледалото, за да ги чувам с поглед…

Има едни пухчета, дето летят в пространството… казват, че ако уловиш едно такова и си пожелаеш нещо, то се сбъдвало, защото отивало при Дядо Боже, а той виждал всичко… и сбъдвал желания… поне така казват… Не помня колко такива съм му пратила… не вярвай на това, което казват… не е вярно, защото не те виждам… А ако знаех това, сигурно щях и теб да нотирам по клавишите на заглъхналото ми пиано…

Днес небето е песенно, затова нотирам облаците и бродирам себе си по стъклото… излизам навън и стеля уморено коси по паважа… Някъде там просяк дотътря измършавели телеса и проси милостиня от тълпата… после получава целувка по пресъхналите си очи – пращам му я мислено,  трие припряно виталните измерения на уродливата ми себедостатъчност и потегля към следващия ъгъл… за да бленува собствената си слабост.

Гледам го дълго. Погледите ни почти се срещат… Почти го усещам… почти разговаряме… Като целунати от провидението деца…

Днес съм петолиние, по което ще напиша тъгата си… за да се проектирам върху лицата на отминаващите мигове… за да не заглъхна…