Беше навечерието на 31 декември. Сред покритите с дебел сняг борове и елхи се бе сгушила една малка хижа и плахо осветяваше снега около себе си с двете си прозорчета.
Отвътре хижата не се различаваше от останалите малки хижи пръснати из горите и все пак беше различна. Тя бе осветявана от игривите пламъци на една малка, каменна камина и един малък свещник с три пожълтели от лой свещи, поставен на грубо скована дървена маса. Останалата мебел се състоеше от едно криво, дървено легло, люлеещ се стол и голям часовник с махало, който отброяваше с тежки удари последните минути. В стаята имаше две жени. Една млада и една вече в залеза на староста. По-старата стоеше на люлеещия се стол близо до камината, облечена в захабена сива рокля, носена сякаш цяла година, загледана в танца на пламъците, сякаш там виждаше нещо, което бе загубила отдавна.
Другата жена изглеждаше твърде млада, за да бъде наречена така. От нея струеше жизненост и свежест. Тялото и бе изваяно и изкусително като на весталка. Косата и с цвят на слънце се спускаше около нея, обвивайки я като божествено сияние. Беше облечена в обикновенна бяла рокля, спускаща се като лебедов пух по нежното и тяло. Тя бе зипълнена с енергия и танцуваше весела и грациозна като ангел около масата. Старата жена извърна за малко поглед от огъня и се загледа в танцуващото момиче и от израза на лицето и личеше, че си е спомнила нещо познато, случило се преди много време. След малко тя сякаш се пробуди от спомена и отново се загледа в огъня. Момичето се спря до нея, сякаш едва сега забелязваше, че не е само в стаята и клекна до възрастната жена.
- Какво ти е? - попита я. Гласът и звучеше нежно и леко като песен на пролетен вятър. - Зле ли ти е?
- Нищо ми няма! - отвърна възрастната жена. - Остава още малко мила. Готова ли си?
- Мисля, че да! - несигурно каза момичето. - Отдавна чакам този миг. Най-после ще изляза от тук.
Престои ми да видя толкова нови неща и да направя толкова много.
- Не се главозамайвай много - предупредително каза възрастната жена. - Когато излезеш навън, не всичко ще е толкова розово, колкото ти се струва сега.
- Но те ще ме харесат, нали? - наивно попита момичето. - Аз съм толкова красива и добра.
- И аз бях такава някога - промълви старицата замислено. -Наивна и убедена, че всички ще ме харесат и ще ме хвалят. Че ще ме обичат и ще ми кават, че съм добра. И след това започваха упреците, недоволството, хулите и всичките оплаквания. Щом нещо лошо станеше, обвинявахе мен, защото така им беше по-лесно, отколкото да приемат собствените си грешки. Затова е по-добре да си подготвена отсега мила. Не очаквай всички да те харесват, но очаквай да те обвиняват за всичко.
- Но това е несправедливо - възпротиви се момичето. За миг лицето на старицата възвърна спомена за младоста с усмивката изгряла налицето й. - Разбира се, че е несправедливо мила, но ти нямаш право на мнение.
Момичето рязко се изправи и тръсна глава, разлюлююявайки водопада от слънчеви лъчи в косата си и с решително изражение каза:
- Няма да им позволя да се отнасят така с мен! Аз ще им покажа! - тежък звън накара и двете да извърнат глави към часовника, който с тръбен звън започна да отброява последните мигове на старата година. Щом заглъхна и последният удар, старата жена затвори очи полу примирено, полуотдъхнала си, сякаш се бе отървала от тежко бреме, към което обаче бе привикнала.
- Времето ти дойде! - каза тя на младото момиче. - Тръгвай Нова Годино! Хората те чакат.
Момичето си пое дъх, отиде до вратата, отвори я и се обърна към Старата Година.
- Аз ще бъда различна-каза тя уверено-те ще ме харесат.
След това пристъпи навън и затвори вратата. Старата година се загледа отново в огъня.
- Всяка една от нас казва тези думи, когато тръгва и след като се върне тук да посрещне заместничката си разбира, че единственото нещо, което се е променило е тя.
След това затвори очи и се отпусна на облегалката на стола.