Мартин Браун бавно се отправи към столовата. Чуваха се гласове, подрънкване на посуда и по носа го удари миризмата на пържен лук и месо. Беше гладен, но не очакваше яденето да е вкусно. Тук, в пандиза никога нямаше хубава храна. Както в болничен лазарет е - набързо приготвена храна, гадна и еднообразна, блудкава на вкус,или ще е недовряла или прегоряла, ще е без сол и подправки. Застана зад опашката от хора и зачака търпеливо. За никъде не бързаше. Търпение му е майката…Минутите се нижеха в часове, часовете в дни, дните в месеци, месеците в…години… Беше влязъл на 30 години, сега беше на 45… Седна на масата, зарови калаената лъжица в яхнията с грах и загреба. Ядеше бавно и се оглеждаше настрани – внимателно като орлово око. Понякога за една паница храна ставаха сбивания, млади и буйни мъже налитаха един на друг като петли, невъздържани и примитивни, докато охраната гледаха сеир отстрани и ги оставяха да се бият и осакатяват. Ченгетата се смееха и пулеха, умираха от кеф…
Мартин не си поп ...