Тя крачеше спокойно в нощта. Оловно-сивите облаци, които връхлетяха над града по-рано изливаха пороен и студен дъжд. Появил се беше и поривист вятър, който развяваше кожената пелерина около тялото на жената. Сетивата й бяха изострени и улавяха и най-малкия шум наоколо. Нищо не беше в състояние да я изненада. Тя спря до входа на катедралата и за миг се заслуша във вятъра навела глава, след това бутна тежката врата и навлезе в мрака. Сенките я обгърнаха от всички страни и ù дадоха сигурността и удоволствието, които търсеше.
        Жената спря в подножието на стълбите водещи към камбанарията. В катедралата цареше пълен покой и не се чуваше никакъв звук. Тя започна да се изкачва заслушана в шума издаван от тежките ù, подковани ботуши. Когато стигна камбанарията, облаците се разкъсаха за миг и бледата луна надникна иззад тях, осветявайки лицето на среднощната посетителка. Ако в този момент някой я зърнеше от някъде би затаил дъх пред красотата ù - лицето ù беше леко издължено с нежна, гладка и безупречно чиста кожа. Чувствените ù бледорозови устни леко контрастираха с бледия тен на лицето ù и изглеждаха влажни и подканящи на лунната светлина. Носът ù беше толкова правилен, че чак изглеждаше нереален. Смарагдово зелените ù очи бяха така магнетични, че човек преспокойно можеше да пропадне в тях и да пада вечно, ако не срещнеше някакво препятствие. Дългите ù, извити мигли пърхаха бавно, пръскайки миниатюрни капчици от дъжда. Веждите ù с елегантни чупки в края, подчертаваха гладкото ù правилно чело. Гарваново черната ù коса свободно се спускаше по гърба ù чак до кръста. Тялото на младата жена беше атлетично, стегнато и гъвкаво. Облечена изцяло в черна кожа фигурата ù изглеждаше фантастична. Всичко в това същество бе съвършено.
        Вятърът отново закри луната, потапяйки камбанарията в мрак. Момичето безшумно се отправи към предната част, покачи се върху издадения високо над големия булевард балкон и приклекна. Дъждът се усили, но това като че ли изобщо не ù правеше впечатление. Тя сведе глава и започна да следи движещите се превозни средства в нощта. Студеният ù поглед се плъзна по тротоара. Долавяше емоциите на всяко живо същество, но успяваше да се изолира от тях и да ги ползва само тогава, когато беше нужно. Тълпата пъплеше в двете посоки.
        И тогава ги видя. Двама набити мъже забързано крачещи след беззащитно момиче, което ги оглеждаше през рамо. Нямаше никакво съмнение какво щеше да се случи съвсем скоро, освен ако някой не се намесеше, но такива изгледи нямаше. В този момент момичето направи най-голямата грешка - свърна в една слабо осветена пряка. Типовете я последваха. Пелерината изшумоля от вятъра и се развя назад. Младата жена леко свъси вежди и присви очи. Съзнанието й се насочи към двамата мъже, които току що изчезнаха от погледа ù. Ясно разчете мислите им  - изнасилване… грабеж… болка… смърт. Изведнъж тя рязко се изправи на балкона и направи крачка напред в нищото. Земното притегляне пое тялото ù и го насочи към улицата която бързо приближаваше. Ръцете ù бяха разперени встрани за баланс, левият ù крак беше свит в коляното, пелерината ù плющеше подхваната от въздушното течение. Малко преди да достигне повърхността, кракът й се изпъна и тя се стовари на улицата сред капки дъждовна вода, които се разпръснаха навсякъде около нея. Прекоси булеварда със светкавична бързина и се насочи към малката пряка, която гледаше само допреди секунди от балкона. Вече усещаше мириса на страх, паника и чуваше гърления смях на двамата мъже. До слуха ù достигна хленча на момичето.
        - Моля ви, оставете ме… Ще направя всичко, само не ме наранявайте.
       Никога не казвай това, помисли си жената в черно и навлезе в уличката. Картината която завари не я изненада изобщо. Пряката беше задънена от всевъзможни боклуци и нямаше изход. Жертвата се беше подпряла на купчина мръсни чували за смет и плачеше. Сълзите се стичаха по страните ù, размазвайки грима. Мъжете стояха срещу нея на известна дистанция един от друг, за да не ù дадат възможност да се измъкне, в случай че  помислеше за нещо подобно. Бяха брадати и не особено чистоплътни - новодошлата усети това много бързо сякаш амонячен разтвор подразни обонянието ù. Единият от двамата леко се извърна и погледна през рамо. Очите му се присвиха, сетне се ококориха следейки извивките на другата жена, появила се в края на уличката. Устните му се разтегнаха в злорада гримаса, разкривайки пожълтелите му зъби. Малките му свински очички се присвиха.
        - Хей, малката – провикна се той. – Омитай се оттук! Или пък си дошла, за да си получиш и твоя дял?
        Мъжът красноречиво се хвана за чатала. Другият също се извърна по посока на момичето. Жертвата временно беше извън опасност, тъй като вниманието и на двамата беше отклонено. Тя беше до такава степен вцепенена от случващото се, че дори не помръдна. И тогава пред ужасения й поглед се случи нещо надхвърлящо нормалните човешки възможности. Момичето, стоящо до преди секунда в края на мръсната уличка изчезна! Или не… по-скоро някак си се размаза във въздуха. В следващия момент мъжът, който се беше хванал за чатала изрева от болка. Една нежна женска ръка хвана неговата, която още беше между краката му и изтръгна половите му органи. Кръвта започна да облива краката му. Другият дори нямаше време да реагира, успя само широко да отвори очи от изненада. Момичето в кожените дрехи изникна между двамата, като че ли появило се от нищото! Още преди уплашената девойка, стояща в края на пряката улица, да успее да мигне, главите на двамата нападатели се пръснаха като презрели дини, удряйки се една о друга. Безжизнените трупове се свлякоха на мръсния асфалт. Цялата тази сцена се разви за по-малко от пет секунди. Сега уплахата на момичето започна да прераства в ужас. Каква беше тази луда? Как можеше да убива с така лекота, без да й мигне окото? Каква беше тази нейна сила? А как успяваше да се движи по такъв начин? Какво изобщо беше тя? Непознатата пристъпи към нея. Изплашената девойка се сви върху чувалите за смет и тихичко изскимтя. Непознатата приближаваше, почти се беше надвесила над нея!
         - Моля те, не! – Момичето се сви в чувалите и закри лицето си с ръце. – Уби тях, за да разкъсаш и мен ли? О, Господи!
        Чу как тежките кожени ботуши на „освободителката” й докоснаха крака й. Потръпна и изхлипа леко. Усещаше, че ще умре по някакъв ужасяващ начин, може би като онези двамата или далеч по-зле. Постоя свита няколко секунди. Нищо не се случваше. Напрегна слуха си, но не долови нищо друго освен шумовете от движението по булеварда. Само че продължаваше да усеща присъствието на другата, която стоеше над нея. Очакваща. Тя леко свали ръце от лицето си и вдигна поглед нагоре. Над нея се беше надвесило същото онова момиче, което уби мъжете и искаше да убие нея. Или пък не искаше? Беше видяла същата тази луда в края на уличката, но тогава не можа да я огледа добре. Сега вече имаше тази възможност. Лицето й беше бледо и безизразно. Нито мускулче не трепваше по него. Зелените очи искряха. Порази я почти неземната красота на тази жена. Изпадналата в беда девойка, задържа дъха си и го изпусна леко. Сърцето й блъскаше в гърдите, цялата се потеше. Самозалъгваше се, че не изпитва страх, но страхът направо струеше от нея. Трябваше да направи нещо. Другата може би се канеше да й откъсне главата всеки момент. Осъзна, че всяка секунда може да се окаже безценна. Облиза пресъхналите си устни и тихо промълви :
         - Може би, трябва да ти кажа благодаря… - следеше за реакция, но такава не последва. – Коя си ти? Какво искаш от мен?
        Последните въпроси, като че ли дадоха ефект. Нещо припламна в очите на момичето, ръката й се стрелна и хвана ръката на другото над китката. Изправи я за секунда и двете се погледнаха очи в очи. Доскорошната жертва за пръв път чу гласа на жената.
         - Не искам нищо от теб – звънна мелодичният й глас и се понесе над уличката, като звън на камбанки. За момент главата й се наклони на една страна и погледа й помръкна, сетне пак се избистри и проблесна. – Що се отнася до това коя съм… Наистина ли искаш да узнаеш?
         - Да, мисля че наистина искам – отговори момичето. – Дължа ти живота си, ти ме спаси от Бог знае какво. Нямам ли право на това?
         - Така ли мислиш, че имаш право? Може би си права…
         - Аз съм Ани, а ти?
         Двете продължаваха да стоят една срещу друга под вече отслабващия дъжд. Ани още усещаше ръката на другата върху китката си. Бе студена. Сигурно е от дъжда, помисли си тя. Вгледа се в очите на събеседницата си, очаквайки отговор. Вече не знаеше какво да мисли, не знаеше на какво да се надява. Без да има избор беше посрещнала съдбата си и сега тя стоеше пред нея. За добро или зло. Наблизо се търкаляха труповете на двамата изнасилвачи, потънали в кръв и това не убегна от периферното зрение на Ани. Локвите кръв и нечовешкото разкъсване на телата я ужасяваше, но и изпитваше облекчение от факта, че поне за настоящия момент бе спасена.
         - Лидия – чу отговора на младата жена. - Щом искаш да знаеш коя съм, така да бъде. Ще ти предложа пътуване каквото не си виждала досега в живота си и никога няма да забравиш.
        Какво пътуване, за Бога? Къде? Лидия повлече момичето покрай чувалите с боклук, като небрежно ги разрита напосоки. Продължи още навътре в уличката където уличните осветления нямаха достъп и цареше мрак. Там тя се облегна на тухлената стена и придърпа Ани към себе си. Ако някой ги видеше в този момент би си помислил, че са влюбена лесбийска двойка. Ани погледна към лицето на Лидия с притеснение. Мракът изобщо не й вдъхваше доверие, нима беше нужно да я домъква тук? Защо не я заведе някъде другаде? Докато тези мисли се въртяха в главата й, тя видя как другата жена свали ципа на коженото си облекло и разкри без всякакъв свян пищните си гърди пред нея. В главата й забушуваха какви ли не мисли. Ами, ако тази се окажеше някаква секс маниачка? Или още по-лошо – секс маниачка и серийна убийца със свръхестествени способности? Господи, не позволявай да умра!, изкрещя Ани в главата си. Междувременно не можеше да откъсне очи от великолепния бюст на Лидия. Принципно не си падаше по жени, но понякога й се случваше да се заглежда. Усети топлата тръпка на възбудата по тялото си и тъкмо когато се канеше да попита какво става, другата направи нещо толкова странно и гадно, че възбудата й се изпари на мига. Тя просто посегна с лявата си ръка и острите й като елмаз нокти разкъсаха нежната плът. Кръвта бликна веднага по гърдите й.
         - Какво, по дяволите правиш? – изстена Ани и се опита да се отдръпне назад. Веднага обаче усети стоманения захват на Лидия около кръста си. Не можеше да помръдне и милиметър. – Лидия, спри не е смешно. Не знам какво си въобразяваш, но определено ме плашиш!
         - Плаша те? Чак сега ли го осъзна? – отвърна Лидия и се усмихна. Едва тогава Ани успя да забележи снежнобелите й зъби. Дали беше от играта на сенките или намалената видимост, но като че ли кучешките бяха издължени. – Нали искаше да узнаеш коя съм? Не се страхувай, ако исках отдавна щях да съм приключила с теб. Нека сега ти покажа коя съм.
        Преди Ани да успее да отговори, силната ръка  на Лидия се премести зад врата, притискайки  главата й в разреза на гърдите. Тя замята глава, като се опитваше да се освободи. Усети в ноздрите си мирис на цинк й и се повдигна. Устните й се търкаха в кръвта. В този момент тя ясно разбра какво искаше Лидия от нея. Да отпие от кръвта й. Ани не биваше да позволява! Това беше лудост! Замята се още по-силно издавайки мучащи нечленоразделни звуци. Безмилостната ръка на Лидия увеличи натиска и я притисна плътно към себе си. Ани усети как започва да се задушава. Сега имаше два варианта - единият беше да се задуши в гърдите на Лидия, а вторият да отпие от кръвта й. Тя опита да се бори още малко, но без резултат - губеше сили все повече и повече. Точно тогава, останала на ръба на волята си, Ани се предаде - отвори уста и отпи от кръвта на Лидия…


                                                                             I

        Слънцето вече се издигаше високо в ясното небе, когато Лидия се събуди. Лъчите падаха косо през прозореца й и тя леко примижа. Пресегна се и придърпа телефона си от нощното шкафче. Натисна копчето, за да светне дисплея и го погледна - в тази прекрасна лятна петъчна утрин часът беше 10:22. Тя леко се усмихна. Хвърли поглед към горната част на дисплея и видя иконката за получено ново съобщение. „Събуди ли се вече? Обичам те, миличка” пишеше в него. Това подобри настроението й още повече. С Джеймс бяха заедно вече около година и се очертаваше да остане така още дълги години. Обичаше я, както и тя него. Побърза да отговори подобаващо преди да се измъкне от леглото. Спусна босите си крака на хладния под и разтри раменете си. Имаше навика да спи само по бельо или гола и понякога се схващаше от течението причинено от отворения прозорец. Стана бавно и се отправи към банята. Изми лицето си със студена вода, навлажни гарваново черната си коса и я разреса. След това се погледна в огледалото. Да, беше красива, много красива. Бе осъзнала този факт още преди години. Докато съученичките й злословеха по неин адрес и се опитваха всячески да лицемерничат, тя с лекота сваляше всяко момче. Дори момчетата сами й се навираха, което понякога я задушаваше и дразнеше. Постепенно тя си изгради фатален образ в малката гимназия без дори да се старае. Това вече беше в миналото и нямаше причина да се тревожи-като всеки тийнейджър бе преминала границата на съзряването. Излезе от банята и се отправи към кухнята. Отвори най-горното шкафче над мивката и извади бурканче кафе. Нямаше нищо по-приятно от това сутрин да изпие чаша силно, черно кафе с портокалов сок. Приготви кафето и си наля сок от хладилника. Взе двете чаши и се разположи на малкия остъклен балкон. Пресегна се през масата и придърпа цигарите си. Извади една, запали я и жадно вдъхна дима. Отпи от кафето и примижа. Животът е хубав понякога, помисли си тя и се усмихна.
        Включи лаптопа си, който послушно чакаше на масата. Тъй като имаше навик да заспива с него в скута си, а това криеше риск той да падне и да се повреди, Лидия се стараеше да не го взима в леглото. Стартира го и изчака операционната система да зареди. Свърза се с рутиращото устройство в стаята и влезе в пощата си. Очакваше там да няма нищо, но най-отгоре се мъдреше писмо от Марк. По дяволите!, - мисълта мина като светкавица през главата й.
        Марк бе бившeто й гадже. Ходиха около шест месеца и се разделиха. Причината бе в него. Лидия беше едва второто му момиче, но от много по-висока категория. Тя не беше от типа „божи кравички”, които бяха готови на всичко, за да си получат порцията секс или каквото там искаха. За нейно голямо разочарование, Марк беше точно такъв и поради тази причина връзката им много бързо беше започнала да се разпада. Той беше хлътнал много по нея и вършеше всичко което тя пожелае, само и само да се пъхне в бикините й. Когато Лидия осъзна този стряскащ факт от страна на Марк, побърза да сложи край на връзката. Притесняваше я факта, че Марк се вманиачаваше по нея, а това нямаше да доведе до добър финал. Не бяха правили секс, защото тя не искаше и така май беше най-добре. Малко след раздялата Лидия, срещна Джеймс и двамата се влюбиха от пръв поглед. Всичко вървеше нормално допреди три месеца. Тогава Лидия получи първият имейл от многото такива. Естествено авторът им бе Марк, който я заплашваше, че ако не се върне при него ще я сполети нещастие. В началото не обърна внимание на глупостите му, но след време се обезпокои. Сподели с приятеля си за притесненията си, но той я увери, че това са само драсканици на отхвърлен мъж. По ирония на съдбата по това време писмата престанаха да идват.
         До днес.
        Седнала в безопасност зад стените на солидното си жилището тя се почувства уязвима. С нежелание отвори писмото и се зачете. То съдържаше две изречения, които я накараха да настръхне. „Ще се пържиш в Ада! Никой не остава ненаказан!” Лидия усети, че се изпотява. Ето че заплахата вече беше съвсем директна.
        Тя остави чашата с кафето и бързо отиде в спалнята си. Грабна телефона и започна да набира номера на Джеймс. Почувства, че трепери. Той вдигна след второто позвъняване.
         - Хей, миличка, наспа ли се? – чу тя гласа му от другата страна.
         - Джеймс, има нещо, което трябва да ти кажа – отвърна тя.
         - Какво има? Какво се е случило?
         - Марк. Нов имейл, но този път е много по-директен, направо ме заплашва. Притеснена съм. Не искам да съм сама точно сега. Можеш ли да дойдеш?
         - По дяволите! Пак ли този? Кълна се ще го намеря и ще му сменя фасона. Виж, мила, в момента съм малко зает. Току що излязох от банята. Защо не вземеш компютъра си и не дойдеш ти при мен. Искам да видя за какво става дума, ако се наложи ще се обадим в полицията.
         - Добре. Тръгвам веднага, до двайсет минути съм при теб. Целувам те.
         - И аз теб. Чакам те.
         Лидия затвори и се облече бързо. Обу любимия си бял анцуг и нахлузи върху себе си черна тениска. Пусна телефона в джоба си и върза косата си на опашка преди да излезе на балкона. Отпи от кафето и сока, запали нова цигара, сложи лаптопа в чантичката му и напусна апартамента. Спусна се бързо по стълбите и излезе на пред блока. Закрачи бързо по добре познатата посока към дома на приятеля си. Ако се беше огледала само за миг щеше да забележи черния ван, който се отдели от тротоара и тръгна след нея. Лидия вървеше бързо. Искаше час по-скоро да пристигне и да се почувства в безопасност. В главата й мислите се нареждаха по най-различен начин. Най-много се страхуваше да не бъде изнасилена. Това я побъркваше. Светофарът пред очите й светна червено и тя спря. Непосредствено до нея спря и черният ван. Лидия извърна глава към него, но не можа да различи нищо, тъй като стъклата бяха затъмнени. Ставаше все по нервна. Тя видя зелената светлина и пресече. Малко преди да стигне до апартамента на Джеймс се досети, че ако мине през градинките ще скъси разстоянието с около десет минути. Тази мисъл я ободри малко и тя пое натам. Слънцето приятно припичаше и уханието на цветя се носеше навсякъде около нея. Вярно, че през градинките не се виждаха други хора както и по тротоара, но какво толкова. Нищо не можеше да й се случи посред бял ден. Или пък можеше?
        Изведнъж Лидия спря. Вътрешният й глас изкрещя, че прави грешка минавайки оттук. Върни се, върни се!, гърмеше гласът в главата й. Тя се завъртя на пети и понечи да хукне към улицата. Изведнъж черният ван, който беше видяла на светофара се изпречи пред нея и спря. Лидия изпищя и се вцепени. Чу как врата се отваря и някой слиза. Тя се извъртя и побягана. Уви, вече беше много късно за това. Нещо тежко я удари отзад по главата, болката експлодира в тила й. Тя политна напред и преди да се стовари на земята всичко потъна в мрак. Съзнанието й се проясни след няколко минути, явно ударът не бе смъртоносен. Усети как нечии силни ръце подхващат тялото й и го вдигат от земята.       Някой я носеше.
        Отваряне на врата!... Черният ван!... Похитителят грубо я хвърли във вана и затръшна вратите. Тялото на Лидия пое по голяма част от удара и тя се сви болезнено. Опита се да извика, но гласът й излезе някак слаб и като че ли се отразяваше в пространството. Тя протегна ръка и опипа стените на товарния отсек. Под пръстите си усети облицовка. Някой беше монтирал допълнителна шумоизолираща облицовка! Отвличат ме,! мисълта ясно изплува в съзнанието й, Марк! Лидия се извъртя по гръб и опита да се надигне. Усещаше, че се движат с голяма скорост в неизвестна посока. Тя направи второ усилие. Глава й болезнено пулсираше, ръката я болеше от удара в пода. Болката в главата й се засили и тя се отпусна назад, затвори очи с надеждата да отмине. Вместо това изгуби съзнание.


                                                                    *****


        Бавно идваше на себе си. Изплува от мрака, който отказваше да я пусне. Очите й леко се отвориха. Погледът й бе замъглен. Затвори ги. След малко отново ги отвори. Беше по-добре. Но нещо определено не бе наред. Ръцете й бяха извити зад гърба и вързани на китките с грубо, сухо въже. Пространството около нея бе някак тясно. Главата все още я болеше, но поносимо. Лидия примижа и фокусира погледа си. Огледа се. Намираше се в клетка! Тя панически разтвори очи. Беше в голяма стая, подобна на гостна или хол. Нямаше абсолютно никакви мебели. Подът бе мръсен и прашен. Стените бяха осеяни с пукнатини, които пълзяха по тях, като бръшлян. Тапетите бяха разкъсани на ивици. Гол очукан полюлей висеше в средата на тавана, но не светеше. Оскъдната светлина проникваше през пролуките на високите затъмнени прозорци. По всичко личеше, че тази стая е пригодена точно за отвличане. Но къде беше? Всичко изглеждаше непознато. Лидия усети тежкия мирис на прах и забеляза следи по пода, които водеха към голямата тежка врата. Някой бе идвал до клетката няколко пъти съдейки по тях. Бе стоял и я бе наблюдавал, след това си беше тръгнал. Тя напрегна слух, но не чу никакъв звук. Размърда се леко и въжето болезнено се впи в китките й. Изстена. Паниката я обземаше бавно, но сигурно. Скоро щеше да се разкрещи и да крещи докато припадне.
         В един момент долови някакъв шум. Много тих. Шумът идваше някъде от дясно и тя извъртя главата си в тази посока. Не различи нищо.
         - Хей, има ли някой там? – извика Лидия.
        Звукът секна веднага, все едно някой го преряза с нож. След малко пак се чу. Нервите й се изпънаха до краен предел. Психиката й вече едва издържаше на цялото напрежение. Канеше се да извика отново, но долови движение в сумрака. Към нея бавно се приближи черна котка.
         - О, мамка му! – изруга тя и се отпусна тежко назад.
        Котката се приближи на безопасно разстояние и седна пред клетката, вглеждайки се в младата жена. Наклони глава на една страна и продължи любопитно да се взира. Лидия се наклони напред и опря чело на масивните метални пръчки. Усмихна се на котката, все пак тя бе единственото живо същество тук с нея. Прочисти гърлото си и тихо проговори :
         - Хей, коте. Надявам се ти поне да си добре днес…, защото аз не мисля, че съм в най-добрата си форма. Знаеш ли къде се намираме, а? Или сме изгубени сред нищото?
        Черната котка се изправи и лениво протегна гръбнака си. Ушите и се размърдаха и се прилепиха към малката й глава. Тя се обърна към вратата и очите й се присвиха. Погледна към Лидия, сетне пак към вратата. И Лидия разбра. Някой идваше. Похитителят?! Наистина ли котката общуваше с нея? В момента в който голямата тежка врата се отвори и вехтите панти изскърцаха зловещо, животинката се обърна и се изгуби в мрака. Тежки стъпки отекнаха в стаята. Лидия стисна очи и безпомощно наведе глава. Сълзите потекоха по страните й. Стъпките се приближиха и спряха точно до клетката. Тя не смееше да отвори очи. Не искаше. Не искаше да вижда, да чува, да усеща.
         - Добро утро – чу тя познат глас над себе си. – Ето, че принцесата се събуди.


                                                                         II

        Наистина е той!, тази бе първата й мисъл преди да вдигне глава и да погледне през пръчките. Да, нямаше съмнение, че това бе Марк. Същият онзи смотаняк, когото бе зарязала най-безцеремонно. Не че в живота на всеки не се случваха такива неща, но явно на някои индивиди не им понасяше добре. Момчето изглеждаше някак състарено и прегърбено. Лицето му излъчваше злорадство и умора. Беше пуснал косата си, която стоеше мазна и обрамчваше лицето му. Напоследък не се бе и бръснал, защото брадата му бе доста израснала. Само очите му остава все така сини, но сега бяха някак помътнели и отнесени. Лидия разбра и друго, този човек не беше онзи, когото бе оставила, този човек имаше изражение на лунатик. Тя го наблюдаваше с примряло сърце. Не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи, затова просто продължи да гледа втренчено. Марк се ухили идиотски и излая:
         - Яооо, Лиди! Да не си глътна езика? Или подмокри малките си гащички? Бас ловя, че са точно такива. Съвсем подходящи за уличница като теб. – Той погледна към далечния ъгъл и пак се обърна към нея. – Нека сега ти обясня как стоят нещата. Ти си тук с мен и никой не знае това. Абсолютно никой. Сигурно изгаряш от любопитство да разбереш къде сме нали? Сигурен съм, че е така. Е, след като ти си вътре в клетката, а аз отвън спокойно мога да ти кажа. Спомняш ли си гората? А старата запустяла хижа? – Марк погледна лицето й и видя, че очите й се присвиха леко. Беше си спомнила. - Точно така. Намираме се в хижата. Доста време ми беше нужно, за да подготвя всичко тук за теб. Харесва ли ти клетката? Нова е, купих я с личните си спестявания.
        Лидия не можеше да помръдне. Как бе възможно? Този човек бе планирал това отвличане. Бе се подготвял за него. Облицовката във вана, прозорците, клетката… Тя реши най-после да проговори и без това нямаше особено голям избор, можеше поне да опита да разбере какво е наумил бившият й приятел.
         - Какво искаш от мен, Марк? – попита тя и го прониза с поглед. – Защо правиш това? Нима си мислиш, че ще ти се размине, че никой няма да разбере че съм изчезнала? Въобразяваш си, че няма да те търсят ли? Или, че си някакъв супер човек?
        Той помълча известно време, но гаднярската усмивка не слизаше от лицето му. Изведнъж стисна зъби и изрита силно клетката, която се разтресе. Започна да крещи без изобщо да подтиска обзелата го ярост.
        - За каква се мислиш ти? Коя си ти? Принцесата на бала? Или някоя кралица? Ти си едно нищо! Нищо! Без мен ти си нищо! И ето какво ще ти кажа малка нафукана госпожичке. Помислил съм за всичко, прикрил съм всички следи, ясно ли ти е? Няма да хукнат да те търсят веднага, първо ще опитат да разберат какво е станало. До тогава ти ще си тук с мен и аз ще те пречупя. Ти ще бъдеш моя! Разбираш ли, нещастнице? Или ще си моя или ще пукнеш!
        Марк се наведе и се изплю през решетките в лицето на Лидия. Тя се сви назад от отвращение и погнуса и започна да търка лицето си в дясното рамо. Когато успя да се избърше или поне мислеше, че е успяла се обърна към него с пламтящ поглед.
         - Ти си луд! – изкрещя. – Смахнат! Ако си въобразяваш, че ще бъда с теб, като си ме затворил тук жестоко се лъжеш! Ще те намерят, копеле мръсно и ще ти пръснат черепа, аз ще съм там и ще се смея!
         - Така ли? – отвърна той. – Добре, помечтай си. Човек с мечти живее, хубаво нещо са. Аз мечтаех за теб цял живот и ще те имам на всяка цена. След ден-два сама ще го желаеш. Това е и целта ми.
         - По-добре да пукна, отколкото да се доближа до теб! – изстреля Лидия в отговор. – Не мога да те гледам, не мога да те понасям!
         - Лидия, недей с лошо. Ако толкова искаш да умреш може да се уреди. Всъщност или ще си моя или ничия. Ти избираш. Сега те оставям да си помислиш. Хубаво помисли, защото имаш само един шанс!
        Марк се изправи и тръгна към вратата. Стъпките му глухо отекваха в празния салон. Точно преди да излезе чу гласа на Лидия зад себе си.
         - Никога! По-добре да съм мъртва.


                                                                      *****
 

        Детективът стоеше в градинката и оглеждаше следите от гуми. Бяха пресни и ясно се открояваха в меката пръст. Бе пристигнал веднага след обаждането на разтревоженото момче, представило се като Джеймс Уилсън, придружаван само от партньорката си. Още не бе уведомил отдела по криминология. Въпросното момче стоеше близо до тях с отчаян и сломен вид. Детективът съчувстваше на младия мъж - много добре можеше да си представи какво преживява в момента, тя приятелката му бе изчезнала преди часове. Искаше да му даде някаква надежда, да излъже ако трябва, но това не бе в стила на детектива. Той се изправи бавно и се приближи към младежа.
         - Вие трябва да сте г-н Уилсън – започна следователят. – Аз съм Джон Макинтайър, а това е партньорката ми Сидни Слоусън, – кимна с глава към нея и продължи. – Много съжалявам за случилото се с приятелката ви, но за момента не мога да кажа нищо конкретно. Ще направим всичко по силите си, за да открием момичето. Можете ли да ни дадете нейна снимка, ако е удобно?
        Джеймс предположи, че детективите може да му поискат такава и предвидливо бе взел със себе си. Бавно бръкна в джоба си и извади лъскавата фотография, изобразяваща Лидия с разпусната коса и сияещи очи. Погледна изображението и сърцето му се сви. Обичаше я повече от себе си, повече от живота си, а ето че сега тя беше изчезнала безследно. Протегна ръка към детектив Макинтайър, който пое снимката, вгледа се в нея и сви устни, след това вдигна очи към Джеймс с думите :
         - Хубаво момиче, няма спор. Г-н Уилсън...
         - Джеймс, моля ви – прекъсна го момчето.
         - Добре, Джеймс. Имаш ли и най-малка представа кой може да е отговорен за това? Някакви врагове? Някой да й е имал зъб за нещо? Всичко за което се сетиш може да ни помогне.
         - Всъщност се сещам за човек, който може и да знае нещо по въпроса детектив Макинтайър. Казва се Марк Смит, нейн бивш приятел. Лидия получаваше различни имейли от този тип, които напоследък бяха прераснали в заплахи. Първо се обадих на вас, след като тя закъсня. Замислям се дали не допуснах грешка, дали не трябваше да отида направо при него.
        Момчето наведе глава и една сълза се търкулна по бузата му. Джон и Сидни се спогледаха. Детективката се приближи към момчето и сложи ръка на рамото му. Сетне тихо промълви :
         - Знаеш, че това не е начина Джеймс. Постъпил си правилно. В случай, че си прав е много важно извършителят да не знае, че имаме информация за него, за да е спокоен. Не бива да се будят подозренията му, трябва да чакаме той да направи грешка. Лошото е, че и лаптопът на приятелката ти е изчезнал заедно с нея. От следите установихме, че е отвлечена с ван Форд. Този Марк, имал ли е такъв ван?
         - Не знам, детектив. Знам само това, което вече ви казах.
         Докато двамата разговаряха, Джон извади телефона си и се обади в отдела по криминология да изпратят екип. Междувременно поиска запис от камерите на кръстовищата, който колегите му го увериха че ще бъде доставен в офиса му до половин час. Изпрати и патрулна кола, която да огледа жилището на Смит. Обзе го ярост. Избягваше да взима случаите присърце, но в момента изглежда точно това се получаваше. Не можеше да понесе страданието на мъжа пред себе си, а още по-малко постъпката на извършителя. Ненавиждаше подобен вид престъпления, защото често те завършваха най-малкото с изнасилване, а много често и с фатален край. Той ядно затвори капачето на мобилния и се извъртя към Джеймс и Сидни.
         - След малко ще дойдат криминалисти, за да разберем точния модел на вана, а може да открият и още нещо при огледа. – Той погледна към измъчения млад човек. – Дадох необходимите разпореждания ще пипнем копелето до двадесет и четири часа, давам ти дума. От теб искам да се прибереш вкъщи и ако похитиелят се обади, незабавно да се свържеш с нас. Става ли?
         Джеймс изправи рамене и отговори :
         - Разбира се, детектив. Обещавам да не правя глупости, ако той се свърже с мен, ще ви уведомя незабавно.
         - Добре, момче, може да тръгваш. След малко тук ще гъмжи от полиция, не се натоварвай повече, мисля че и това е достатъчно. – Макинтайр бръкна в джоба си и подаде визитка на Джеймс. – На визитката е записан и домашния ми номер. Не се колебай да се обадиш по всяко време. Ще го пипнем!
         - Разчитам на вас, детективи. Намерете я, Лидия е всичко за мен!
         Джеймс се обърна и закрачи бавно през градинката към дома си, а малко след това криминалистите пристигнаха, опънаха полицейска лента и започнаха огледа. Екипът не си губи времето, защото може би такова нямаше. Бързо огледаха околността и намериха наблизо изпочупения лаптоп на момичето с липсващ хард диск. Около час по-късно ванът на извършителя беше идентифициран от записите на камерите - черен форд със затъмнени стъкла и временен регистрационен номер. Снимка на същия незабавно беше разпратена до всички патрули, но никой не го беше забелязвал. Когато около полунощ детектив Макинтайр най-после си легна в главата му беше каша. Затвори очи и се отпусна до жена си, прегърна я и силно я притисна към себе си. Тъкмо бе затворил очи и телефонът на нощното шкафче иззвъня. Той се пресегна и вдигна :
        - Детектив Макинтайр – изрече в слушалката.
        - Арнълд от криминологията – чу се от другата страна. - Казахте, че ако има развитие по случая с отвлеченото момиче тази сутрин да ви се обадим веднага.
        - Да, слушам ви, открихте ли я?
        - Не, но открихме вана.
        - Къде е? Празен ли е?
        - Открит е от въздушен патрул преди минути в планинско дере-изгорял.
        - По дяволите! Тръгвам веднага, изпратете екип на мястото!


                                                                        III


        Лидия се стресна и подскочи в клетката, удряйки главата си. Бе задрямала, но шумът я събуди. Котката. Тя се подпря на страничните пръчки и се взря в мрака. Беше се свечерило и почти нищо не се различаваше в стаята. Напрегна слух и долови лекия шум от меките лапи на животното. Не след дълго котката се появи от тъмното и дойде до самия ръб на клетката. В изтерзаната си душа, Лидия усети лека топлина и почувства обич към това същество. Тя се усмихна и тихо промълви :
        - Ето те отново. Благодаря ти че не си ме забравила или забравил. Май само ти ме свързваш с нормалния свят в момента.
        Котката измяука и се отърка в пръчките до свитите крака на момичето. Козината й погали пръстите му. Обърна се демонстративно с вдигната опашка, доказвайки, че е котка, а не котарак. Лидия искрено се засмя.
        - Не исках да те обидя, малка топчице, но благодаря за доказателството. Жалко, че съм в такова положение и не мога да те погаля.
         Животинчето се обърна и смело пристъпи напред. Промуши глава през прътите, пристъпи в клетката и седна до момичето. Потърка тялото си около кръста на Лидия и се навря във вързаните й ръце. Мустачките я погъделичкаха и тя опита да се извърти, като с това си причини още по-голямо неудобство. Коремът й се сви болезнено – пишкаше й се. Ами сега? Имаше две възможности – първата бе просто да се напишка, а втората да започне да крещи и да чака Марк, за да му каже да я заведе до тоалетната или поне да й донесе някаква кофа в която да се облекчи. Паренето в слабините й се засили и тя стегна мускулите си. Котката обиколи пак отпред, скочи в скута й и притисна и без това болезнено издутият й корем. Лидия не очакваше това, за миг вниманието й се отклони от мускулатурата и урината свободно потече по пода на клетката.
        - О, мамка му мръсна! – ядно изруга тя и стисна зъби, предавайки се на облекчението. Животното в скута й ясно усети отрицателната енергия, която заструя от нея, скочи и побягна в тъмнината. – Точно така, бягай! Сега вече можеш да избягаш, след като ме накара да се напикая. Сигурно се гордееш, нали, коте?
        Лидия отново се разрида. Ако в този момент някой я питаше дали е плакала толкова за последната една година щеше да му отговори отрицателно. Усещаше много ясно, че психиката й започва да се пропуква, нямаше да издържи още много време по този начин. Душата й агонизираше от мъка, гняв, болка и безсилие. Мислите й бяха насочени само и единствено към Джеймс, нейния любим, но дори това в момента не й носеше утеха, а напрежение. Запита се дали пък няма да полудее накрая-точно, като Марк - загубенякът с когото се бе занасяла, човекът, за който никога не би предположила, че е способен на такова нещо. Ето че сега случилото се бе факт. Лидия усети, че дупето й подгизна от локвата под нея и към купищата други чувства се появи още едно – чувството на унижение. Досещаше се, че мъчителят й много добре е знаел, че в един момент ще й се наложи да задоволи естествените си нужди и умишлено не бе взел никакви мерки относно този факт. Унижението беше голям удар за Лидия, нещо в в нея сякаш се разби и тя почувства сгромолясването в главата си.
        Божичко, ще полудея!, помисли тя и мисълта започна да се удря в главата й, като яростна река в скалист бряг след порой. Мирисът на собствената й урина проникна в носа й и я накара да закрещи с цяло гърло. Звуци идващи от дъното на изтерзаната й и унижена душа, писъкът на цялото й същество. Останала без сили, Лидия се строполи на една страна, красивата й черна коса се прилепи по мръсния под на клетката, зелените й очи помътняха, нежните й плътни устни се изкривиха в гримаса, тялото й потрепери, гласът й угасна. В този момент, Лидия разбра кристално ясно, че с нея ще се случи нещо ужасно, защото не можеше да принадлежи на друг освен на себе си и на Джеймс.


                                                                           *****


        Вратата се отвори с трясък и Марк нахлу в стаята. Още отдалеч видя свитата фигура на Лидия в клетката и течността, която попиваше в прашните дъски на пода. Лицето му се озари от усмивка и той пристъпи напред с тежките си обувки. Носеше игли за плетене в едната си ръка, а в другата стискаше плоски юстировъчни клещи. На ревера му имаше забита игла за шиене и няколко карфици. Лидия, видя всички тези неща на бледата лунна светлина и изтръпна. За какво му бяха нужни? Марк приближи клетката, извади голяма лоена свещ от джоба си, сложи я в чинийка и я запали. Придърпа някакво малко столче и седна, слагайки крак върху покрива на правоъгълната метална конструкция. Помещението се озари от яркият пламък и позволи на съсипаната девойка да вижда още по-добре целия ужас около себе си. Похитителят се вгледа изпитателно в нея и проговори:
        - Добър вечер, мило ангелче. Как си? Виждам, че си намерила начин да задоволяваш нуждите си, макар че никога не съм мислел да ти предлагам такъв. Съгласи се, че свиня като теб, точно както и другите ти роднини свине се въргалят и спят в собствената си мръсотия. Смея да твърдя, че това им харесва. Обожават го направо. И на теб ти харесва нали? Хайде кажи нещо, не се прави, че не ме чуваш, много добре знам, че в момента ти се иска да ме стиснеш за гърлото. Така ли е, мила Лидия?
        Лидия не реагира веднага на сарказма му, но когато той млъкна, тя леко надигна глава. Кичур коса падна върху лицето й и тя нетърпеливо го отметна назад, доскоро угасналият поглед изведнъж се проясни, стана пронизващ. Лидия процеди през зъби :
        - Прави каквото искаш, извратен изрод, но аз няма да бъда никога твоя! Не мога да те гледам, а още по-малко да те понасям! Как изобщо подобна мисъл е могла да се зароди в главата ти? Или това се дължи на болния ти мозък?
        - Млъкни, кучко! – изкрещя Марк срещу нея, ръсейки слюнки. – Ти си тази с болният мозък, госпожица Коя съм аз! Ти караш хората да се влюбват до лудост, а след това им биеш шута за собствено удоволствие. Само, че не си познала, никой не може да се подиграва с мен! Дори не ми даде друг шанс и сега наглостта ти е огромна, но ще видим до кога.
        - Марк, ти си болен човек – отвърна Лидия. – Не виждаш ли сам докъде си се докарал? Защо искаш мен, нима няма и други момичета? Обвиняваш ме, че съм съсипвала някой си, а в същото време ме искаш за себе си. Къде е логиката, защото не я виждам? Или чакай малко..., логиката е в извратения ти мозък! Да точно така! Каквото и да правиш, аз няма да бъда твоя!
        - Имаш остър език и раздвоен, като на змия. На ръба си да рухнеш, а се опитваш да хапеш. Спести си го, не е нужно. Думите ти вече нямат този ефект върху мен, който имаха някога. Спомням си как се свивах при всеки твой жест, за да бъдеш щастлива и да бъде волята ти. Но вече не е така. Сега е време за изкупление, време да платиш за стореното от теб. Дадох ти право на избор, винаги го правя, ти се изплю на него. Мога да сложа край на мъките ти само с една твоя дума. За последен път те питам – ще бъдеш ли моя?
        Тишината натежа в стаята, докато Лидия се взираше в отблъскващото лице на Марк. Той чакаше отговора й, като започна да барабани силно с иглите за плетене по решетките.
        Младата жена не се съмяваше, че правеше това, за да изпъне нервите й и да дразни наранената й психика. Лидия събра малкото гъста слюнка останала в устата й, повдигна глава и се изплю в лицето му, точно когато той се навеждаше към нея.
        - Върви по дяволите! – изсъска тя.
        Марк се дръпна назад и мръсно изруга, размахвайки ръце. Без повече да пророни и звук, той ядно стисна зъби и замахна с дясната си ръка в която държеше едната игла. Тя се провря между решетките и потъна в стомаха на Лидия. Момичето изкрещя силно, блъскайки се в другата стена на клетката и свивайки крака да се предпази. Болката беше силна, остра и пареща. Тя усети как затъпеният връх за миг спря в тениската, но веднага след това продължи пробождайки меката плът. Кръвта се просмука в плата на тениската и обагри пода на тясната кутия.
        - Ще умреш! – викаше Марк, замахвайки с другата ръка и забивайки иглата в крака на момичето. – Така и не повярва в думите ми, но сега ще се убедиш!
        Писъците на Лидия преминаха в кресчендо и огласиха тихата нощ. Мяташе се като обезумяла и се опитваше да се предпазва от ударите с иглите за плетене. Извергът я промуши още два пъти – в рамото и гърдите. Локвичката кръв под нея бързо растеше и заплашваше да стане още по-голяма, отнасяйки със себе си жизнените сили на тялото. Скрита в мрака, котката наблюдаваше цялата ужасна сцена със светнали очи.


                                                                         IV


         Детектив Макинтайър гледаше надолу в стръмната урва, където бяха открити останките на изгорелия ван. Чакаше кранът да го измъкне за по-подробен оглед, но от досегашният стана ясно, че не са открити следи от тела. Пътувайки насам, тайно в себе си се бе надявал да не намерят труповете на издирваното момиче и нейният похитител, макар че задачата сега се усложняваше. Единствената следа, която имаха до момента бе разкрита и изведнъж разследването се оказа в задънена улица. Къде да търсят сега? От наблюдението над дома на Марк Смит нямаше резултати, никой не беше влизал или излизал оттам, което автоматично го правеше заподозрян номер едно. Размишлявайки, Макинтайър чу как близо до него спря автомобил, изгаси двигателя и една врата се затръшна. Леки стъпки се приближиха от дясната му страна и само след миг Сидни стоеше до него.
        - Как си, Джон? – запита тя, - Изглеждаш уморен. Какво имаме тук?
        - Имаме един изгорял ван Форд, никакви следи от трупове и разследване в задънена улица – отвърна детективът. – Как ти звучи? Надявах се поне извергът да е загинал, а тя да е скочила в движение и да е някъде в околността, но фактите са други, Сидни. Работата е обмислена и планирана внимателно, не е професионална, но няма и преки следи, които да ни насочат. Имаш ли предложения?
        Младата детективка подпираше брадичката си с ръка и мислеше. Джон почти можеше да чуе как механизмите прещракват в главата й. Пътят на Сидни Слоусън до звание детектив бе доста дълъг и осеян с успехи, не случайно Макинтайър я бе поискал за партньор и й имаше пълно доверие. Често, макар и да не го споменаваше, Сидни разплиташе случаите. Не че той не беше добър, но тя мислеше някак напред във времето, предугаждаше ходовете на престъпниците. Точно така преди две години заловиха много опасен сериен убиец и от тогава доверието му към нея бе нараснало неимоверно. Тогава съвсем сама разбра коя ще е следващата жертва на изверга, залепи се за нея и не след дълго го пипна с голи ръце. Надяваше се и сега да стане нещо подобно. След секунди очите на колежката му се присвиха и тя въпросително погледна към него.
        - Само не ми казвай, че не си се досетил Джон!
        - Сид, давай направо, толкова съм скапан, че едва стоя на краката си. Да съм се сетил какво?
        - Ето какво – този ван е бутнат тук, не е скочил сам. Не мислиш ли, че те са точно в околността? Сам го каза преди малко! Не може да подпалиш и бутнеш един ван в урвата и едновременно с това да изчезнеш на двеста километра. Психопатът трябва да е някъде тук.
        - Наистина си права, май мозъкът ми не работи на пълни обороти. Мислех само за телата, докато гледах изгорялата купчина желязо. Щях да се сетя, но по-късно, а всяка секунда е ценна. Дано момичето е още живо.
        Двамата огледаха околността. Шосето се виеше между урвата от ляво и иглолистна гора от дясно. Малко по-нагоре участъкът ставаше равен и продължаваше към магистралата, но там нямаше къде да се скрие похитителят. Единственият вариант оставаше гората. Вятърът шумеше в игличките на близките дървета и донасяше приятния мирис на смола. От планински върхове, които се намираха недалеч се стелеше мъгла и бавно пълзеше към града. Небето се беше свъсило и обещаваше да излее проливен дъжд съвсем скоро. Виждаха се първите проблясващи светкавици и във въздуха се носеше мирис на озон.
        - Сид, направо се отчайвам – каза Джон и погледна колежката си с прискърбие. - Израстнал съм тук, а точно този участък не ми е добре познат. Нямам представа къде може да се е дянал проклетият мръсник. Всъщност може сега да ни гледа от някъде и да се присмива!
        - Джон, успокой се! – Тя сложи ръка на рамото му и го стисна. – Двама сме, забрави ли? Нали затова сме екип. Аз познавам много добре тази част на града, по-точно тази гориста местност.
        - Така ли? И от къде?
        - Преди да се запиша в академията прекарвах всеки ден тук. Баба ми работеше, като камериерка в една хижа наблизо и й помагах. Бяхме бедни и...
        Думите на Сидни се загубиха сред скърцането на метал и Макинтайър не чу какво изрече тя накрая. Фордът беше измъкнат близо до тях и двамата се обърнаха натам. Предницата беше станала на хармоника от удара в камънаците. Нямаше съмнение, че палежът бе умишлен, тъй като ясно личеше, че пламъците са тръгнали от вътрешността на товарния отсек. Екип от криминалната лаборатория веднага се зае с огледа на останките с надеждата да открият нова следа или улика. Детективите трябваше да изчакат поне десет минути, за да приключи предварителният оглед. А време нямаше. Джон се обърна към партньорката си:
        - Извинявай, но този шум не ми позволи да чуя какво каза. Би ли повторила, моля те?
        - Казвах, че тогава хижите бяха три, но сега е останала само една, тази в която работеше баба ми.  Не е далеч, на около десет минути нагоре по шосето, след това отбивката в дясно и още пет до самата сграда. Мисля, че са там, Джон.
        - Щом така мислиш, така да бъде. Да проверим, ако не са там ще мислим за други места.
         Докато отиваха към автомобила на Сидни, една патрулка спря пред тях. Синьо-червените сигнални светлини на покрива раздираха гъстия мрак. Макинтайр тъкмо се канеше да се разкрещи, когато двамата патрулиращи полицаи излязоха и се насочиха към него.
        - Търся детективи Макинтайър и Слоусън – каза единият от тях.
        - Аз съм Макинтайър, това е Слоусън – Джон кимна с глава към жената до него. 
        - Радвам се, че ви открих толкова бързо – полицаят си пое дъх. – Преди по-малко от пет минути е получен сигнал в диспечерската служба от един ловец, който се прибирал към къщи. Твърди, че чул писъци и крясъци от една стара хижа и тръгнахме да проверим сигнала. Помислихме, че може да има отношение с вашия случай на отвличане днес и затова се отбихме.
        - Тръгвайте незабавно! – извика детективът. – Ще караме след вас. Сидни?
        - Вече съм сигурна, те са там.
        Полицейските коли се носеха в нощта, огласяйки я с мощният вой на сирена. Светлините прорязваха мрака и се приближаваха бързо към хижата. Навлязоха в отбивката и се отправиха с бясна скорост по тесния, запустял път. Ръждясала табела, надупчена с куршуми им показа, че са на прав път. Макинтайър се свърза с диспечерите и поиска подкрепление от специалните части, защото рискове не трябваше да има. „На крачка сме да те пипнем!”, помисли си детективът и стисна зъби. Пътят не беше използван отдавна и състоянието му не им помагаше. Имаше паднали големи клони, налагаше се да ги преместват, а това допълнително водеше до загуба на време. Петте минути навътре в гората, които бе предвидила Сидни, станаха близо петнадесет. Когато двата автомобила най-накрая излязоха на отъпканата поляна пред хижата, нервите на Джон бяха изпънати, като корабни въжета. Патрулът включи мощния прожектор, монтиран на дясната врата и светлината се плъзна по стените. Детективът хвърли поглед към голямото, мрачно здание и изскочи от колата. Сидни също излезе от другата страна и се вгледа по тъмните прозорци. Не се чуваше нищо. Точно когато погледът й попадна на голям прозорец от който се процеждаше болнава жълта светлина откъм два-три вертикални процепа по стъклото, до слуха им достигна ужасяващ крясък, последван от тежко тупване. Сидни много ясно разбра, че звукът беше издаден от мъж! Какво става тук, по дяволите?, запита себе си. Завъртя се на дясно, но не видя колегата си там. Той вече тичаше към входа на хижата, стиснал в ръце служебната пушка от колата. Тя извади нейната берета, провери пълнителя, спусна предпазителя и тръгна след него.


                                                                      *****


        Болката бе толкова невероятна и всеобхватна. Тя усети, че скоро ще изгуби съзнание. Иглите бяха изчезнали, но той още бе тук, което означаваше, че нищо не бе свършило. Бе ударила главата си от решетките, разкъсвайки кожата над веждата и сега цялото й лице бе обляно в кръв. Той мина зад клетката – Лидия го чу да прикляка. Грубо хвана ръцете й и ги издърпа през един от процепите. Острата болка дойде веднага и даде тласък на вече прегракналите й писъци. Марк заби една карфица под нокътя на момичето и започна да я върти бързо. Лидия опита да се отскубне напред, но той я държеше здраво и тя нямаше шанс. И тогава стана още по-ужасно. Гнусният изверг взе малките клещи, подхвана нокътя на момичето и бавно с наслада го обърна нагоре, изтръгвайки го от пръста й. Ръката пламна до рамото, зави й се свят. Крясъците съвсем пресипнаха, когато от голямото напрежение гласните струни на Лидия се скъсаха.
       Гърлото й започна да се пълни с кръв, която покапа от устата й.
       - Харесва ли ти, пачавро? – нареждаше изродът. – Не можеш да говориш ли вече? Лошо ли ти е?
        Лидия вяло клатеше глава и вече усещаше, че краят е близо. Марк се изправи и с бързи крачки прекоси помещението. Излезе през вратата. Нима ще ме остави така, проблесна мисъл в съзнанието на младото момиче. Нямаше повече сили за нищо. Не можеше да се бори. Умираше. Мозъкът й започна да прекъсва. В един момент нямаше нищо, само чернота, а в следващия видя котката как приклекнала до клетката ближе кръвта й. Или не видя това? Виждаше ли изобщо или това беше вътрешното око? Стомахът й сви и стомашната киселина се смеси с кръвта в устата, капейки върху бедрата й. Нямаше какво да повърне. Тялото на Лидия се разтресе в предсмъртни конвулсии. Силната, влудяваща болка не й позволяваше дори да умре! Марк се върна в стаята, носейки други неща - ловен нож и голям безоткатен чук. Замаяното съзнание на девойката констатира, че той я измъкваше от клетката и я хвърляше на пода. Почти не усети стоварването на тялото върху твърдата повърхност. Започваше да става безчувствена, усещаше само изтръпване и остро парене навсякъде. Ръцете й бяха освободени, а малко след това до слуха й стигна свистене и лявата ръка се изкриви под неестествен ъгъл. Заля я болка, но само за секунди. Мозъкът на Лидия продължаваше да работи сякаш извън тялото й. И тогава тя видя Джеймс. Видя го толкова ясно, че от очите й рукнаха сълзи. Сцената, която никога нямаше да забрави, сцена точно в началото на връзката им. Слънчево е, тя върви към жилището му и се чувства все едно не стъпва, а лети. Завива по уличката, слънцето за миг я заслепява. Ето го! Там е на пейката, чака я. Призвъня му, така се бяха разбрали. Той гледа телефона си, цялата му поза издава нетърпение и вълнение. О, повдига глава, поглежда към нея... Чукът описва дъги из въздуха и се стоварва по тялото на младото момиче, превръщайки го в безформена маса. Ребрата от едната страна хлътват навътре. Краката й, са изпочупени дотолкова, че от плътта се подават бели, блестящи кости. Чукът отново разцепва въздуха... Лидия се усмихва леко, гледайки към пейката. Джеймс най-после я вижда, лицето му светва. Блести хиляди пъти по-силно от слънцето, заслепява я. Очите му искрят от щастие. Размахва ръце към нея, става и бързо пъха телефона в джоба си. Тя толкова много иска да го прегърне и да отпусне глава на рамото му, но се виждат едва за втори път. Усеща, че сърцето й вече е негово и никога не е принадлежало на друг. Иска да усети устните му върху своите, да усети онзи изпепеляващ огън от първата целувка, ала все още не смее да го стори. Пристъпват един към друг, сърцето й ще изхвръкне от гърдите, докосва ръката му, потъва в очите му... Вече знаеше в себе си, че го обича. Обичаше го от първия път, в който се видяха и леко се прегърнаха. Дори и от преди това. Обичаше го и сега, докато умираше, обичаше го завинаги. Това беше последната ясна картина в мозъка на Лидия. Чукът се спусна за последен път и разби черепа й. Всичко потъна в мрак...
        Марк отпусна ръце и се вгледа в тялото пред себе си, което само наподобяваше такова. Беше го обзела безумна ярост и смътно си спомняше какво бе направил в последните минути, след като извади Лидия от клетката. Бе я налагал безмилостно, докато не спря да мърда. Подът под тялото бе подгизнал от кръвта на момичето и представляваше ужасна гледка, а трупът още повече. Почти всички кости бяха натрошени и кожата стоеше като игленик, черепът отзад бе хлътнал навътре, изцъклените очи леко бяха излезли от орбитите от отворената уста още се процеждаше гъста кръв. Лунатикът протегна крак и обърна тялото по гръб. Захвърли безоткатния чук в страни и извади ножа. Приведе се над мъртвата и разряза тениската й, разсъблече я гола и захвърли дрехите в далечния ъгъл зад себе си.
        - Сега имам специална изненада за теб, Лидия – чу се гласа му в празната стая. – Трябва да отидеш в Ада чиста, а ти си мръсна и вониш. Всъщност душата ти не мога да изчистя, но нека опитам поне да отмия гнусотиите от тялото ти.
След тези думи, той извади члена си и започна да уринира върху изстиващия труп на красивата жена. Марк се облекчи и приклекна над тялото, облизвайки устни. Предстоеше да изпълни най-извратената идея, появила се в болният му мозък - да извади и изяде сърцето на Лидия. Посегна с ножа към гръдния кош, но в последния момент забеляза с периферното си зрение как нещо черно се спуска от лявата му страна. Извъртя се рязко по посока на движението и видя тичаща насреща му черна котка! Ушите й бяха свити, очите ококорени, козината настръхнала. Той бързо прехвърли ножа в лявата си ръка и тъкмо се канеше да замахне към връхлитащото животно, когато то леко промени посоката на ляво. Пред смаяния поглед на Марк, котката направи грациозен скок, прелитайки над мъртвото тяло. Приземявайки се от другата страна, животинчето извърна глава към мъжа, изсъска и побягна някъде в сенките, изгубвайки се от погледа му. От неочакваната изненада, той политна назад и се приземи на пода. Котката вече се не виждаше, но за всеки случай Марк извика след нея:
        - Махай се оттук, гадно животно и да не си се върнало, че и теб ще одера!
        Лудият бавно се надигна от прашните дъски и погледна зад вече празната клетка, където стоеше изправена брадва, донесена по-рано през деня. Налагаше се да скрие тялото по най-добрия начин, а именно - да го разчлени и зарови на различни места в гората наоколо. Реши да извърши това, преди да изтръгне сърцето на жената. Той взе брадвата и пристъпи към безжизненото тяло. Мина от ляво на трупа, издигна сечивото над главата си и замахна към рамото на момичето. Острието се вряза в плътта на Лидия, разцепвайки кожата и мускулите. Само след секунда Марк усети как стоманата срещна някакво препятствие вътре в тялото и спря. Той опита да я освободи, но не успя. Започна да извърта ръце и да дърпа силно. Разкъсната рана се отвори и убиецът успя да забележи червените мускулни влакна и сивкавите сухожилия. Минута по-късно брадвата най-после отскочи и излезе от дълбокия прорез, но сякаш изтласкана отвътре навън. Мъжът усети, че нещо не е наред. Бе замахнал с все сила, а ръката на мъртвата все още беше закачена за рамото. В живота си се беше занимавал с доста цепене на дърва вкъщи, превръщайки ги в цепеници за печката и знаеше, че при подобен удар е невъзможно да не разсече костта. Има някакъв имплант в тялото си, помисли си той. Приведе се и огледа дълбоката рана, но не видя никакъв метал. В този момент се случи нещо толкова странно, че Марк се разтрепери. Малкото кръв, която се процеждаше от рамото на Лидия, спря. Пред очите му червената рубинена течност запълзя обратно в тялото противно на всякакви природни закони! Той изкрещя, изправи се и отново издигна брадвата над главата си замахвайки. Този път изобщо не достигна до тялото. На няколко сантиметра над нежната женска плът острието спря във въздуха, като че ли ударило в скала. По дръжката премина силна вибрация и ръцете на лудия изтръпнаха до раменете. Той изпусна брадвата, полетя назад и падна по гръб на пода. Усещаше, че температурата в голямата стая се бе понижила чувствително. Целият настръхна, избута се още малко назад, за да бъде по-далеч от тялото и надигна глава.
        Случващото се нямаше никаква логика, то започна бавно да къса нервите му. Още малко и щеше да се подаде на паниката. Не можеше да откъсне очи от сцената пред него, макар да искаше да побегне. Над тялото на мъртвата се стелеше прозрачна и тънка синкава мъглица! Тя леко се завихри и обгърна трупа. Марк вече беше събрал достатъчно сили, за да побегне, когато се случи друго нещо, което окончателно го прикова за пода.
       Пръстите на лявата ръка помръднаха!


                                                                    *****


        Лидия усети как сърцето й забави ритъма си и спря. Тя пропадна в мрака и не очакваше да се завърне, около нея всичко тънеше в тъмнина. Изглежда историите за „светлина в тунела” бяха глупости. Човек просто умираше и го очакваше тежка и влажна пръст или Бог знае какво. Момичето чувстваше, че това е краят, окончателно щеше да се предаде и всичко да свърши. Защо тогава продължавам да чувам мислите си?, защо имам откъслечни усещания за случващото се около мен? Защо чувам? Тези няколко факта й дадоха ясно да разбере, че нещо не бе съвсем наред. От друга страна не усещаше раните и болката, сякаш нищо не се беше случило. Чувстваше се някак лека, по-лека от въздуха. Някой я преобърна, разкъса дрехите й и я обля нещо топло. Не можеше да определи какво е, може би кръв. В този миг мракът пред очите й се разкъса. Лидия видя ярка светлина, която премина над нея от дясно на ляво. Имаше осезанието, че тази светлина ще прогори очите й. Приличаше на комета, която разцепва тъмно небе. Последен проблясък и искрицата започна да избледнява, превръщайки се в малка точица. Това беше края, Лидия, мъртва си!, отново проговори вътрешният й глас. Но точно в този миг светлината се завърна, не така ярка и ослепителна, а по-скоро успокояваща. Бледосиня тя прииждаше на бавни вълни, след това премина бързо в няколко нюанса, за да достигне наситен червен цвят. Лидия гледаше, като през кървава паяжина, въртяща се пред взора й. Зареди се поредица от образи – родителите й, прегърнати й усмихнати; разводът им и последиците върху крехката момичешка психика; смъртта на баща й; училището; Джеймс, (доста по-ярък спомен от другите); отвличането, Марк; собствената й ужасяваща смърт. Картините се редуваха с такава бързина в главата на младата жена, сякаш се намираха в центрофуга. Усети как цялото й тяло започна да трепери и да се напряга от някаква невидима сила. Тя проникваше в тялото й, изригваше извън него, а след това се връщаше обратно изцелявайки и променяйки целия организъм. Лидия..., Лидия..., Лидия...., зазвуча отнякъде призрачен глас, но тя не можа да определи от къде. Призрачният глас изведнъж гръмна в ушите й и заглуши всичко наоколо, тя усети света около себе си с всяка фибра на тялото, усети огромната мощ вселила се в нея. Лидия изпусна дълга въздишка и отвори очи.


                                                                     *****


        Съзнанието на Марк, отказваше да приеме случващото се пред очите му. Ченето му комично увисна и слюнки покапаха по гърдите му. Пред него цялото тяло на наскоро убитата Лидия, трептеше и се регинерираше. Мъглицата беше изчезнала, така както се беше и появила. Той виждаше ясно как всички изпотрошени кости се наместват! Чуваше тихото пукане, все едно някой мачкаше кутийка от Кока-Кола. Погледна към раната на лявото рамо на момичето, там където бе стоварил брадвата. Сухожилията се прибраха навътре, мускулните влакна се съединиха, постепенно раната се затвори и кожата се изглади. Погледът му се плъзна към ръката й, а ужасът напираше в него все по-силно. На мястото на изтръгнатия нокът израстна нов, здрав и блестящ. Всичката кръв, която беше изтекла от тялото, потече отново към него и започна да попива през порите на кожата. Мъжът усети как повя леден вятър, мъртвото тяло се издигна малко нагоре, сетне пак се изпъна на пода. Марк запримигва бързо и разтърка енергично очи, надявайки се, че това е само илюзия. Не може да е истина, не може!, крещеше малкото останало му здраво съзнание. Отново облещи очи, а промяна не бе настъпила. Пред него лежеше голата Лидия в цялото си великолепие! По кожата й нямаше дори драскотинка! Гърдите се повдигнаха и от устните й се отрони дълбока въздишка, смарагдово зелените очи се отвориха широко. Марк закрещя!


                                                                       V


        Лидия се изправи бавно и грациозно. Усети лека слабост в себе си, но тя бързо премина. Сетивата й регистрираха всичко в радиус от няколко километра и това я изненада. Можеше да усети всеки пулс на живо същество в околността! Ушите й регистрираха и най-малкия шум, дори тихото прошумоляване на перцата на една двойка птички, свили се в гнездото си далеч от хижата. Зрението бе станало много остро, дори леко особено. По всяка вероятност виждаше в два режима. Нормалният включваше всяка прашинка увеличена милиони пъти, какво оставаше за по-големи предмети. Цветовете бяха наситени и ярки.  Другият режим се стори на Лидия, много по-интересен. Отнасяше се за живите същества, като това жалко човече, свито близо до краката й. Освен, че виждаше човека по нормален начин, тя го идентифицираше и като прозрачен - всички вени, артерии и капиляри бяха пред очите й. Лидия усети стомаха си някак сух, устата й се напълни със слюнка, усети лек гъдел във венеца си. Младата жена сластно се усмихна и облиза устните си бавно, докосвайки с език острите, издължени кучешки зъби. Ноктите й се втвърдиха и леко се закривиха, готови да разкъсват всяко нещо до което се докопат. Младата жена осъзна в какво се бе превърнала, макар да нямаше представа как и защо. Лидия вече беше вампир. Като всеки новороден вампир, жаждата я изгаряше отвътре. Имаше нужда да се нахрани съвсем скоро, но за момента това можеше да почака. Последните спомени се втурнаха в мозъка й и разпалиха жестоката злоба в новата душа. Лидия пристъпи към Марк, пронизвайки го с поглед. То