Той спря да се мята и извива и покорно се впери очите й. Докато вампирката гледаше в него, съзнанието й регистрира, че владее тялото му изцяло, бе в състояние да го превърне в безмозъчен роб. Но не искаше това. Копелето трябваше да си плати за всичко, което й бе причинил. Тихият, мелодичен глас на момичето разкъса тишината в стаята:
        - Изправи се, глупако. Ти ми отне всичко, което имах – любовта, радостта, живота! Погледни ме!
        Марк се изправи тромаво и застана срещу Лидия, впил взор в червените й ужасяващи очи. Малка частица някъде, дълбоко в разсъдъка му виждаше цялата злоба на света съсредоточена в този ален поглед. Не вярваше в свръхестествени същества, по всичко личеше, че сега се сблъсква с едно от тях. Отчаяно искаше да избяга, обаче не можеше. Лидия се приближи към него и се озова на милиметри от лицето му, той усещаше дъха й по кожата си.
        - Нека ти покажа как мога да си играя със смъртта – каза тя и ръцете й се стрелнаха напред.
        Марк усети как острите нокти разкъсват плътта под ребрата и проникват в тялото, чу собствения си глас да се превръща в писък – тя опипваше органите му! Силната болка проникна в главата му и замъгли всичко друго около него. Лидия, сведе поглед към тялото на жертвата си, доскорошния неин мъчител и видя как китките й се обагрят в червено. Жаждата си проправи път през пресъхналото й гърло и тя си застави да не се поддаде. За сега. Бавно опипа мекият лигав стомах и с наслада започна да го разкъсва. Мъжът срещу нея крещеше и по този начин дразнеше чувствителният й слух. Вампирката бързо извади дясната си ръка от тялото и с едно движение откъсна езика на нещастника, захвърляйки го встрани. Очите на Марк се изцъклиха, а от устата му започна да блика кръв, която се стичаше на потоци по гърдите му. В същия момент усети остра болка някъде в ляво под ребрата си. Тя се усилваше, все повече и повече, сякаш бе попаднал в центъра на ядрен взрив. Успя да сведе поглед надолу, ръсейки кръв от обезобразената си уста и видя как кожата му се разцепва като пергамент и черният му дроб напуска тялото. Разбра, че не му остава никак много. Лидия или съществото което беше тя сега щеше да го разчлени! Започна да търси в мозъка си някаква молитва, но не намери такава. Лидия достигна сърцето и го хвана в ръката си. Усещаше как то бие и изтласква така нужната кръв за функциите на човешкото тяло. Леко го стисна и напрежението в мускула погъделичка дланта й. Нещо подразни обонянието й. Силна и неприятна воня, носеща се някъде отдолу. Мириса на страха, помисли си тя и се усмихна злорадо, току-що, Марк бе освободил дебелото си черво. Харесваше й да го унижава и в сетният му час. Заслужаваше го, така както той бе унизил нея. Вампирката отдавна знаеше, че вече не са сами в хижата, а и тази игра на анатомия изведнъж й омръзна. Време беше да се маха оттук. С рязко движение изтръгна сърцето на мъжа и отвори устата си, изстисквайки капките кръв. Следващият мълниеносен удар отсече главата на Марк, миг преди тялото му да се свлече на земята - тя се изтърколи по пода и спя край вратата на стаята. Лидия, захвърли сърцето и облиза устни, оглеждайки се. Вече чуваше как полицаите се качват по стълбището и само след малко щяха да бъдат в стаята при нея. Това означаваше, че ще се наложи да си проправя пътя навън с бой. Младата жена се понесе като мъгла и спря в средата на стаята, за да посрещне опасността. Зъбите й се оголиха и цялата й стойка изразяваше напрежение и желание за действие. В следващия момент вратата широко се отвори.

                                                                                 *  *  *

        Още докато се изкачваха по стълбището, детективите усетиха, че нещо не е наред. Тръгнаха да спасяват отвлечено, беззащитно момиче, а само преди минути бяха чули силен мъжки вик. Имаше още някой, който ги бе изпреварил или тук се играеше някаква долна игра. По един или друг начин следата беше хваната и много скоро щеше да стане ясно в какво се забъркваха. Макинтайър изпревари с няколко крачки колежката си, докато полицаите зад тях обезопасяваха периметъра до пристигането на екипа специални части. Стомахът на детектива се бунтуваше от необяснимо безпокойство, но той не можеше да определи източника. Близо до него Сидни също изглеждаше бледа, поне доколкото можеше да забележи в сумрака. Изкачиха стълбите и се озоваха в дълъг коридор, където забелязаха да се процежда светлина под една от вратите. Ето къде бяха похитителят и жертвата, а защо не похитителката или Бог знае какво. Джон направи знак към Сидни, която кимна с глава и тръгна напред. Движеше се плътно до стената с вдигнато оръжие, готов да го използва всеки момент. От вътрешността на стаята не се чуваше абсолютно никакъв звук. Струваше му се толкова тихо и неестествено и това засили още повече неприятното чувство. Детективите застанаха срещу вратата и се спогледаха. Макинтайър, скочи напред и удари вратата с рамо, следван плътно от прикриващата го детективка. Вратата подаде веднага, едното крило изскочи от пантите и те нахлуха вътре. Картината която завариха ги стъписа и изненада. В средата на стаята стоеше предполагаемата жертва или нападател, така както майка я е родила.
        По цялото й тяло се стичаха струйки пот, кожата лъщеше, но не изглеждаше да има наранявания. Момичето бе заело нападателна позиция и правеше заплашителни гримаси срещу детективите. Сидни първа усети, че има нещо много странно и неестествено в изражението на младата жена и секунди по-късно разбра какво бе то - зъбите и очите й. Едва ли нормален човек притежаваше кучешки зъби два пъти по-дълги от нормалното и червени, искрящи очи, които караха коленете ти да омекват. Ако детективката се беше сблъсквала преди с паранормални явления и свръхестествени неща, то веднага щеше да разбере с какво си имат работа, но уви, това не бе така. Колегата й изглеждаше не по-малко смаян и шокиран, разликата бе в това, че съзнанието му бе напълно изключило, веднага след нахлуването в стаята. Инстинктът за самосъхранение при него по всяка вероятност бе извън строя, но се задейства много силно в Сидни. Тя разбра, че е нужно да се махне оттук час по-скоро или рискува да умре, а може би нещо по-лошо от това. За пръв път взимаше решение да остави колега в такъв момент и сама не си го обясняваше, но не можеше да мисли за това. Хукна към вратата и с периферното си зрение забеляза разчленения труп на мъж, както и някаква клетка на няколко крачки от нея. Изобщо не искаше да разбере какво се е случило тук, страхуваше се, че подобно нещо би отнело здравия й разум. И така, Сидни тичаше към вратата, но имаше усещането, че не напредва изобщо, целта бе някак много далечна и неясна. Нещо се спусна зад нея и наруши личното й пространство, смущавайки ритъма на организма й. Тя се извъртя на ляво и се хвърли на земята, приземявайки се по гръб с пистолет насочен напред. Завърши движението по идеален начин и в мига в който гърбът докосна пода се чу оглушителен изстрел. Видя как другата връхлита върху нея и как куршумът отваря рана точно над лявата вежда на преследвачката. Това обаче, не даде резултат. Сидни усети тежестта на другото тяло върху себе си, пистолетът изхвръкна от ръката й и тя се оказа прикована на пода, взирайки се в безжалостното лице над нея. Не искаше да умира, разбираше, че гледа смъртта в очите. Понечи да извика, да помоли съществото върху нея за милост, но се съмняваше да има резултат. Сидни стисна силно клепачите си, сълзите й бликнаха и тя зачака болката, която не закъсня, когато два чифта зъби се впиха във врата й и разкъсаха сънната артерия. Миг преди да умре, детективката усети как красивото младо момиче поема на големи глътки изтичащата кръв, след това сърцето й спря завинаги.
        Джон Макинтайър проследи цялата сцена със смъртта на колежката си през мъгла. Веднага след влизането в голямата стая бе погледнал в очите на момичето, което ги очакваше вътре и бе усетил как волята го напуска. С ръце отпуснати до тялото той не направи и най-малък опит да се намеси. Изпитваше само силно желание да служи по някакъв начин на красавицата, без значение как. Тя трябваше да е доволна, само тази мисъл се въртеше в главата му въпреки напиращите въпроси. Тялото на Сидни замря пред погледа му и момичето бавно се изправи, извръщайки се към него. Цялата й уста бе изцапана с кръв, която се процеждаше надолу по брадичката и капеше върху гръдта. Лидия бавно приближи към него и спря на крачка. Погледът й обходи лицето му и тя се усмихна лениво, сетне бавно проговори :
        - Е, господин полицай, какво ще правим сега с вас?
        - Детектив или Джон... – Макинтайър чу собственият си глух глас. – Както предпочиташ...
        - За мен няма никакво значение, нито името ти, нито длъжността, която заемаш. Тези неща повече не ме интересуват, но щом държиш да се обръщам с име към теб, добре. И така, Джон..., какво да правя с теб? Не съм жадна, но и не мога да те оставя да си тръгнеш просто така. Разбираш това, нали?
        - Господарке, мога да ви служа – гласът на детектива звучеше съкрушено. – Ще направя всичко, което пожелаете. Абсолютно всичко!
        - Всичко? А, защо не направихте всичко до сега, за да ме спасите? Или така е по-интересно? Какво ще кажеш за това, Джони?
        - Направихме всичко, но закъсняхме. Съжалявам. Не знам, но ако зависеше от мен...
        Макинтайър така и не успя да довърши мисълта си, колкото и да искаше да се оправдае пред съвършеното създание, стоящо пред него. Гневът на Лидия избухна бързо и тя с едно движение разпра гърлото на мъжа. Тялото му потръпна и се свлече в краката й, докато бързо изтичащата кръв обагряше арената на ужаса в изоставената хижа. Вампирката не си губи времето да се задържа повече от необходимото в стаята. Бе утолила жаждата си и сега се нуждаеше само от дрехи, за да се измъкне навън и да се смеси с тълпата, която щеше да й осигури нужното прикритие. Бързо се приближи към изстиващия труп на детективката и се надвеси над него. Свали черният панталон и го обу, усещайки, че е доста по-широк от нейния размер, но трябваше да се примири с положението. Същото се оказа и с ризата, но беше по-добре от нищо. Лидия се отправи към вратата и излезе на стълбището. Спусна се като мъгла по него, като пътем спря само един път, за да убие патрулната двойка полицаи, чакащи в близост до вратата на хижата. Те дори не разбраха, нито какво ги връхлетя, нито какво се случи с тях. Умряха бързо и безболезнено. Момичето бавно и грациозно излезе навън. Лунните лъчи се плъзнаха по лицето му и то притвори очи, наслаждавайки се. Сетне огледа околността. Всичко изглеждаше притихнало и спокойно в нощта. Време беше да слезе в града, преди да се изгуби в океана на времето. С придобитата бързина задачата се оказа много проста и не след дълго момичето вече крачеше по притихналите улици. Осъзна, че все още е боса и дрехите по нея стоят като на закачалка. Не харесваше дискомфорта приживе, а сега в новата си форма това направо я вбесяваше. Не можеше да контролира добре гнева си, - той ту избухваше, ту затихваше в младото й тяло. Въпреки, че беше пила преди около половин час, жаждата се завръщаше отново. Не знаеше дали това е нормално или не, но не успяваше да не се поддаде на порива, който изгаряше вътрешностите й. От дясно забеляза магазин за кожени дрехи и аксесоари. Харесваше подобен тип облекло, мирисът на прясно обработена кожа я успокояваше. Дали и сега нямаше да стане така? Момичето спря пред магазина и погледна през кристално чистата витрина към моделите. Якета, елечета, ръкавици без пръсти, корсети с метални кукички... Тежката, метална врата на магазина се отвори с трясък под натиска на нежната женска ръка и Лидия пристъпи в мрачната вътрешност. Някъде се задейства аларма, което означаваше, че скоро ченгетата ще са тук. Но не и тя. Набързо прегледа дамските модели и реши какво да вземе. Разкъса дрехите по себе си и измъкна изпод остъклената витрина чифт кожен панталон и корсет с висока яка, украсен с готически елементи. Обу панталона, който моментално прилепна по тялото й и пристегна кукичките на корсета. Избра и тежки дамски кубинки с дванадесет дупки и бързо завърза връзките. Сега се чувстваше добре - имаше дрехи които харесваше и които й стояха уникално. Вдъхна и усети аромата на кожа, доста по-силно от обикновено, което я накара да се усмихне. Не я успокои, както очакваше, но поне й донесе мимолетно удоволствие. Сирените на полицейската кола идваща насам вече се чуваха, а момичето не искаше пак да се занимава с униформени през тази нощ. С бързи крачки напусна разбития магазин и се насочи към един доста добре познат адрес, накъдето я теглеше инстинкта й. Жилищният комплекс в който вече се намираше Лидия, беше стар, но добре поддържан. Градинките с цветя пръскаха аромат наоколо и прошумоляваха от тихия ветрец. Блоковете се издигаха тихи и тъмни, всички все още спяха. Слухът й регистрираше всяко дишане, всеки един удар на сърцата зад стените, долавяше дори емоциите в сънищата на хората, но не това я интересуваше сега. Прекоси разстоянието до най-близкия блок и се изправи пред осветения вход. Вратата се отваряше с код, който тя знаеше наизуст и бързо го набра. Механизмът щракна. Младата жена пристъпи вътре, приближи се към асансьорите и се качи, натискайки бутона с цифрата четири. Кабината пое нагоре.
                                                                             VI

       Джеймс седеше на кухненската маса и бавно въртеше чаша бира в ръцете си. Загубата на Лидия му се бе отразила много повече, отколкото предполагаше. Преди няколко часа доверието в полицията го бе напуснало. Вътрешно, той усещаше, че повече няма да види любимата си жива. Чувството трайно се настани в мозъка и сърцето му и бавно рушеше нервната му система. Не се чувстваше никак добре, мускулите го боляха, сякаш атрофираха, очите му бяха подути и зачервени от пролятите потоци сълзи. Със сърцето си усещаше, че тя е първата и последната му любов, която му бе отнета по жесток и непредсказуем начин. Пред него нямаше пътища или поне самият той не ги виждаше. Лидия беше началото и края, стимулът му за стремеж и живот. Помнеше всеки детайл от връзката им - усмивката й, жестовете й, гласът й, абсолютно всичко, - но това не му носеше утешение в този късен час, а още повече засилваше агонията. Без да иска в главата му се редуваха образи свързани с нея, но толкова ужасни, че цял се тресеше от тях. Караха го да се чувства сдъвкан и изплют. Лидия, положена в бял ковчег и обградена с цветя, пръскащи задушевен и тежък аромат. Може би мирис на тлен. Той стои сам на тясната пътека, не иска да гледа какво има в ковчега, но краката му сами го повличат натам. Приближава се, наднича и това което вижда го кара да крещи. Там лежи неговото момиче, но не изглежда сякаш е заспала, а полуразложена и воняща на смърт. Младият мъж се дърпа назад, иска да избяга от кошмара, но не може, краката му отказват да се подчинят. Стиска очи и когато ги отваря, среща погледа на полуразложения труп да се взира в него. Очите на мъртвата са празни, мътни, в тях се чете болка и обвинение. Кожата започва да се топи като лоена свещ. Ужасното същество отваря уста и той чува тихите, жестоки думи :
        - Защо..., защо не беше до мен? Защо позволи да умра? – гъгне то, а устата му е пълна с тиня, която потича по бузите на мръсни струи.
       Джеймс се стресна, отметна глава назад и си пое рязко дъх. Бе задрямал за момент, но картината все още се открояваше ярко в съзнанието му, докато обвинителните думи звучаха в ушите му. Нима от сега натам щеше да бъде така? Щом затвори очи и се унесе в неспокойна дрямка да бъде преследван от такива картини? Мъжът зарови лице в дланите си и енергично разтри очите си. Не биваше да заспива или рискуваше да полудее. Облакъти се на масата и сведе глава, взирайки се в мехурчетата от пенливата златиста течност в чашата пред себе си.
       Пресегна се, взе телефона и погледна дисплея. Нямаше повиквания, което означаваше само едно - Лидия не беше открита. Колкото и да бяха вещи детективите с които се беше видял, по всяка вероятност нямаха напредък. Искаше му се телефона да иззвъни и да му съобщят,че са я открили жива, само това. Нима бе толкова много? Той върна телефона обратно и тежко въздъхна. Хвърли поглед към часовника на стената, който показваше три часа и четиридесет и седем минути. Нощта напредваше неумолимо. Скоро щеше да се развидели, а може би тогава щеше да успее да поспи поне малко. Джеймс се заслуша в тихата нощ. Чуваше се само лекият вятър навън и слабите шумове от рядко преминаващите автомобили. И тогава чу как се отваря входната врата на блока, - някой прекоси площадката, вратите на асансьорната кабина се отварят, след това същата се задвижва. Повечето му съседи бяха на средна възраст и не се прибираха по това време на нощта. Заслуша се в шума от изкачващата се кабина, която точно тогава спря. На неговият етаж! Джеймс трепна и обърна рязко глава към коридора и вратата. Шум от тежки обувки с масивна подметка, може би полицията! Намерили са я! Той тъкмо се изправи, когато чу три отчетливи почуквания на вратата, което го накара да спре. Ако бяха полицаите защо не използваха звънеца? Който и да беше, явно търсеше него. Ами, ако беше онзи психо, Марк? Едва ли би имал смелостта, но знае ли човек... Джеймс тръгна към вратата, хвана дръжката, завъртя я, отвори... и ахна.
       Там, на площадката пред него, стоеше Лидия!
       Лидия  с черен кожен панталон и корсет с яка, излизаща над главата й, с безупречна кожа без петънце мръсотия или капчица кръв! Устните, които беше целувал многократно, бяха извити в лека усмивка. Джеймс, разбра че челюстта му е увиснала и вероятно са минали една-две минути без дори да си поеме дъх. Рязко вдиша и протегна ръце към момичето, което безмълвно стоеше насреща му. Тя забеляза движението и направи крачка назад.
        - О, Лидия! – извика Джеймс и сграбчи празното пространство. – Какво има, защо бягаш? Какво се случи, къде беше? Щях да се побъркам от безпокойство!
       Лидия разбра, че реакцията й не е правила, че се е задействал поредния механизъм на новата й същност. Тя пристъпи към Джеймс и обгърна врата му с ръце, отпусна глава на гърдите му и усети как неговите ръцете се сключват около раменете й. Докато слушаше бълбукането на кръвта му във вените, младата жена тихо промълви:
        - Няма ли да ме поканиш да вляза?
       Джеймс дръпна глава назад и се вгледа в красивото лице на момичето. Бе усетил кожата й странно студена и това леко го смути,сетне отговори:
        - Защо трябва да те каня? Моят дом е и твой дом, мислех че знаеш това.
        - Просто ме покани и ще ти разкажа всичко...
        - Добре, щом така искаш, макар че не разбирам. – Джеймс се отдръпна в антрето и направи реверанс. – Заповядай, мила Лидия, влез!
       Лицето на Лидия светна, тя прекрачи прага на жилището в което беше идвала стотици пъти и затвори вратата след себе си. Джеймс, хвана момичето за ръката и я дръпна към кухнята. В началото му се стори, че тя няма да тръгне - някак си бе прекалено вдървена, - но след това тя тръгна след него. Двамата бавно се настаниха на свободните столове около масата. Младият мъж не пускаше ръката на приятелката си и непрестанно я обсипваше с целувки. Стотиците въпроси бяха забравени за малко или поне можеха да почакат. Та, Лидия бе жива и здрава, имаше ли нещо по-важно от това? Джеймс обаче се страхуваше, дори беше уплашен до смърт. Първо момичето беше отвлечено от неизвестен психопат, а сега се появяваше в съблазнително кожено облекло. Знаеше, че тя винаги беше харесвала точно този вид облекла, но поради скъпата им цена никога не можеше да си го позволи. Нещо не се връзваше, даже по-лошо – цялата ситуация бе нелепа! Каквото и да се беше случило през часовете в които я издирваха, практически беше невъзможно тя да се е разхождала в парка например. Джеймс за пореден път огледа Лидия за някакви драскотини, било макар и най-малки, но не откри такива. В добавка към всичко това и тази нейна хладна кожа... Оставаше да научи какво се беше случило и въпросът не търпеше отлагане. Той прочисти гърлото си и попита:
        - Лидия, какво се случи?
       Младата жена за миг застина, сетне пусна ръката му и скръсти ръце на гърдите си. Помълча няколко секунди, загледана в лицето на момчето срещу себе си. Обмисляше какво да му каже и дали изобщо да му казва нещо. Бе дошла тук с ясна цел и не искаше да си губи времето в празни приказки. Все пак реши да сподели поне част от истината, тъй като беше без значение за самата нея. Не съществуваше никаква опасност информацията да бъде разпространена, защото лично щеше да се погрижи за това. Мелодичният, приятен глас на момичето разкъса надвисналата тишина.
        - Бях отвлечена, Джеймс. От Марк, същият онзи загубеняк, който се влачеше след мен преди време. Заведе ме в изоставената хижа и бях негова пленница известно време...
        - Кучият му син! – изкрещя Джеймс, прекъсвайки жената насред думата. – Ще го убия! Кълна ти се, ще го убия!
        - Млъкни и слушай! – изсъска ядосано Лидия и впери поглед в приятелят си. – Никога не ме прекъсвай, ако не искаш да стана груба, а повярвай не искаш това! Погрижих се за Марк, не се безпокой.
        - Погрижила си се за Марк? – Джеймс примигна глупаво срещу нея. – Как така? Какво си направила?
        - Убих го! – долетя незабавният отговор. – Направих това, което заслужаваше. Нито повече, нито по-малко. Както казах известно време му бях пленница. И преди аз да убия него, той уби мен!
       Младият мъж не можеше да повярва на думите, които чуваше. Марк убил нея, тя убила него... Що за нелепости бяха това? Дали, Лидия не беше полудяла? По нищо не личеше да е така, но все пак... Той продължи:
        - Лидия, извинявай, но говориш пълни глупости. Добре ли си? Как би се справила с един мъж? Та ти си толкова крехка! Не ми говори такива неща, а най-добре ми кажи точно какво се случи и аз ще преценя какво да правим оттук насетне.
       Лидия веднага усети прилива на адреналин във вените си и как пулса й се ускорява. Съвсем скоро гневът и яростта щяха да вземат връх.
        - Казвам ти точно това, което се случи – отвърна тя. – Нали точно това искаш да знаеш? Ето, казах ти. И само не си мисли, че съм луда или нещо подобно, защото не е така и ти много добре го знаеш!
        - Не знам какво да мисля, но определено говориш като луда! Искам да дойдеш с мен в болницата, искам да те прегледа...
       В следващия момент, дори не разбрал как, Джеймс се намираше прикован за стената на около метър над земята, а една нежна женска ръка го държеше за гърлото. Той изхриптя и понечи да се отскубне, но усети само още по-силен натиск върху гръкляна си. Милият поглед на момичето бе изчезнал, заменен от рубинено червени очи.
        - Сега вече вярваш ли ми? – чу той познатия му, нежен глас. – Както виждаш вече мога много добре да се грижа сама за себе си. Има, обаче едно друго нещо, което не мога да понеса. Всъщност повода да намина насам сега ще разбереш какъв е. То е последното  нещо, което ме свързва с този свят и не бих желала да живея така, щом не е както искам. Вече не мога да обичам, Джеймс. Сърцето ми не бие. Студено е. Но ти можеш. И ще го сториш след време, когато ме забравиш. Колкото и да не ти се иска да го признаеш сега, вътре в себе си го знаеш много добре. Ти си човек и това е присъщо на хората, обаче аз няма да го допусна.
       Младият мъж внезапно разбра какво се опитва да му каже тази нова и непозната Лидия. Промяната й беше коренна, нямаше нищо общо с образа, който помнеше. Джеймс осъзна две неща едновременно. Първото от тях беше, че колкото и променена да бе станала, тя страдаше от мисълта той да бъде с друга. Второто, много по-страшно беше това, че не му остава много време да живее. Имаше само един избор, - да се опита да я убеди, че в каквото и да се бе превърнала, той все още я обича толкова силно, колкото и преди. Да й покаже, че може и иска да живее с нея независимо от обстоятелствата. Щеше ли да го изслуша, щеше ли изобщо да успее да проговори? Той се опита да каже нещо, но от гърлото му излязоха само насечени, хриптящи звуци.
       Значи нямаше никаква възможност, а жената не даваше вид да възнамерява да го пусне. Джеймс затвори очи и една сълза се търкулна по бузата му, докосвайки студената, неумолима ръка. Секунда по-късно той прелетя през стаята и удари силно гърба си в отсрещната стена. Изкрещя, усещайки как поне няколко ребра се счупиха. Сега или никога! Той подтисна болката доколкото можеше и се насили да говори.
        - Спри, Лидия, спри! – гласа му варираше от нисък към по-висок тон, смесвайки се със стенанията му. – Това, което правиш не е правилно. Искам да бъда с теб без значение от цената. Не ме интересува в какво си се превърнала, аз те желая толкова силно! - Приближаващото момиче се спря и погледна надолу към него. Нищо не се разчиташе по мраморното й лице. – Моля те, изслушай ме...
        - Да те слушам? – долетя незабавният отговор. – И какво мога да чуя? Молби, клетви, купища обещания, само и само да оцелееш сега. Не ти ли е ясно, че повече не можем да бъдем заедно? Не и по този начин. Уморих се да ти повтарям едно и също, дразниш ме! Толкова си слаб и жалък, повдига ми се от теб!
        - Не, не! – мъжът крещеше и се гърчеше пред нея, притискайки ребрата си.
       Лидия се наведе надолу. Зъбите й се удължиха за секунди и се впиха във врата на Джеймс. Топлата кръв мигновено напълни устата й и тя погълна известна част, но по-голямата просто остави да се излива от устата й. Тя усещаше как сърцето започва да бие все по-бързо. Скоро за Джеймс нищо нямаше да има значение. Всичко свърши за по-малко от две минути. Отстрани картината беше ужасяваща и покъртителна. Мъртъв млад мъж и красиво момиче с наведена глава, което го държеше леко в прегръдките си. Ако човек се вгледаше по-отблизо в бледото лице на момичето, то той би забелязал една самотна, студена сълза, която се плъзва по бузата. Момичето, бавно оставя изстиващия труп и се изправя. Отваря прозореца на балкона и изчезва в нощта...

                                                                           ***

       Ани се откъсна от противната, лепкава кръв, полетя назад и се стовари по гръб на асфалта. Ужасените й, ококорени очи заплашваха да изскочат от орбитите си. Другата жена, - Лидия, тази която я беше спасила и след това принудила да пие от кръвта й, невъзмутимо се подпираше на стената.
        - О, Господи, всичко това е ужасно! Ти си вампир! – изписука Ани и се сви, без да смее да помръдне и милиметър. – Но как е възможно? Нима си сама в целия свят?
       Лидия се усмихна и отговори бавно:
        - Да, вампир съм. Или вампирка, за да сме по-точни, въпреки че същността е еднаква. Откъснах те навреме от себе си, защото не е нужно да узнаваш повече за вампирската ми същност. Освен това, задаваш прекалено много въпроси, Ани, но явно ти е навик. Да бъде както искаш - ще ти отговоря. Както при всеки вид и нашият има първоизточник, не сме се появили от нищото. Имаме си и история, която няма да ти разказвам. Разбира се, че не съм сама на света, има още от моя вид, както жени, така и мъже. Живеем сред вас от векове, прикрити в сенките. Не се месим в човешките ви дела, освен ако не ни застрашавате по някакъв начин. Просто се храним и съжителстваме, макар че виждам колко много те плаши това.
        - Всичко е вярно, така ли? – продължаваше Ани. – Имам предвид митовете, легендите... Сигурно сънувам, това не може да е истина!
        Лидия се откъсна от стената и приклекна до момичето на улицата. Протегна ръка, погали косата й и заговори:
        - Вярно е с леки изключения. В това число страха от кръста и подобни глупости. Ти си хубаво момиче, но ти е трудно защото си слаба. Някога и аз бях слаба, както успя да видиш. Смятам да ти спестя слабостта занапред, не е нужно да живееш в страх и несигурност. Утре може да те хванат други отрепки, а аз да не съм наблизо.
        - Как? Ще ми станеш покровителка? Ще ме превърнеш и мен във вампир? Наистина ли можеш да го направиш?
        - Покровителка на човек? – Лидия се изсмя. – Как ли пък не! Да те превърна във вампир мога, стига да искам, но нямах това предвид. Ти видя и научи прекалено много, а всяко нещо си има цена. Готова ли си да я платиш?
        - Имаш предвид да умра, нали?
       Вампирката не отговори, поне не веднага. Загледа се някъде в мрака отвъд улицата и се замисли. Мисли как да ме убие, помисли си Ани и потръпна. След всичко, което видя не се съмняваше, че другата ще го направи. Никога не си беше представяла, че ще умре по такъв начин. Сред мръсна, задънена уличка, убита от вампирка. До скоро не подозираше, че тези същества са истински, освен в страшните истории и филмите по телевизията. Истината се оказа далеч по-сурова. Ани се опитваше се да остане спокойна и да приеме мисълта за приближаващата смърт, но не успяваше. Беше се заблуждавала, че не се страхува от смъртта, но всеки така правеше докато не се изправеше пред неизбежното. Нищо не беше сигурно в живота, освен две неща. Едното е, че се раждаш, - другото че умираш. Ани ясно виждаше своята безпомощност. Можеше да направи само едно. Тя протегна ръка и докосна рамото на Лидия, повдигайки се леко към нея.
        - Давай, направи го – тихо прошепна Ани. – Убий ме, знам че това ме очаква. Няма да те моля за милост, но ще те помоля за друго нещо. Направи го сега и го направи бързо. Усещам, че ще полудея, а не искам да умра с помрачено съзнание.
Лидия погледна към момичето и то видя познатото припламване в очите. Отново бе привлякла вниманието й. За добро или лошо, много скоро щеше да стане ясно. Това беше. Краят. Ани отпусна глава назад и притвори очите си в очакване.
        - Ани, ще те боли и дано не ме проклинаш за това – изрече вампирката.
         - Да те проклинам за какво, след като ще съм мъртва? Или... аааааааааааа!
       Ани усети остра и непоносима болка в гръдния си кош. Осем пръста се забиха в костта, разчупвайки я. Тя не спираше да крещи, но болката само се усилваше. Кръвта й плисна в лицето и около нея. Видя как Лидия беше вкарала ръцете си в нея и отваряше гърдите й. Ребрата щръкнаха нагоре. Ани пропадна в мрака.
       Лидия отвори гръдния кош на момичето и достигна до органите й. Одеве, докато се взираше в мрака бе осъзнала, че е самотна. Не бе имала никого до себе си от много време насам. И въпреки това реши да убие Ани, макар че до последно се колебаеше. В последния момент бе променила решението си и сега оставаше да довърши започнатото. Лидия се приведе над сърцето на другата жена и впи зъбите си в него. Мускулът за момент спря в устата й, сетне пак започна да тупти, но много бавно. Тя се отдели от раната и с рязко движение върна изпокършените ребра в първоначалното им положение. Няколко минути по-късно те започнаха да се възстановяват с тихо пукане. Огромната, кървава рана бавно се затвори.
        Лидия се изправи над младото момиче и зачака. Минута, две, три... Очите на Ани се отвориха, устните поеха въздух. Тялото й се раздвижи и тя бавно се надигна. Лидия й се усмихна приветливо с думите:
       - Добре дошла отново, Ани. Да тръгваме, защото има още много да учиш.