генек (Георги Коновски)
1845 13635
20.12.2019 г., 8:41 ч.

Някои неща 

  Проза » Други
447 3 17
7 мин за четене

Първото, което видях в Бяла Слатина, беше пързалката. Ледена пързалка. Опната на градския площад. Ограда, висока около метър, зад нея заледено пространство – нейде седем-осем на четиридесетина метра. Агрегат – неспирно бучащ. И деца. Много деца. Имаше и възрастни, но повечето наблюдаваха за пързалящите се, а някои дори припкаха по леда и подкрепяха хлъзгащото се поколение.

Градът е малък. Подобни пързалки вече няма при нас – на тенис кортовете ги опваха зиме. Тоя година изчезнаха. Но не мислех, че и в Бяла Слатина ще има. А то – втора зима подред. Със запалването на елхата, открили и пързалката.

Деца до седем години безплатно,      големите по левче, възрастните пет лева...

Предполагам – защото възрастните са по-чупливи и по-трудно се вдигат от леда.

Но възрастни, както отбелязах, нямаше. Може би вечер се появяват някои от трудовата младеж, както викахме едно време...

Както и да е – хубаво е присъствието на пързалката...

хххх

Вървях си мирно и тихо, никого не закачах, с нищо не предизвиквах никого...

И – удар от черните небеса. Далечният ми първи братовчед...

Видял ме от кабинета си в старото читалище и решил, че трябва да ме срещне... Ама Провидението не си гледа работата и ме наказва. Защо?

„С какво се занимаваш? – пита – Не ми казвай за писане, знаеш, че книгите ти не чета...”

„Е, - отговорих му в този стил – Даже не искам подобно нещо от теб-. Те книгите са за интелигентни хора. Пък и трябва да се научиш да четеш. Не е много трудно...”

Възмути се: „Знам да чета...”

„Знаеш азбуката – пояснявам му – А да четеш е изкуство и труд едновременно. Иска се и база – акъл...”

Смени темата, разбра, че на тоя хлъзгав терен е слаб. Похвали се – бил началник на бюро по труда. Изненадах се – „Че кога си работил, та знаеш какво е труд?”...

Гордо ми изясни: „Прав си! Аз винаги съм бил голям началник, това ми е работата”...

„Илчо, винаги си бил провинциален дребен чиновник. Но – карай, помпай балона на самочувствието...”

Тук нормален човек щеше да изчезне – дори разсърден. Обаче, на него му се искаше да ме смачка с висооокото си положение...

„Тая година съм раздал 800 000 лева, догодина ще раздам 2 милиона...”

„Браво! – викам му – Сигурно си продал къщата тук, оная в Търнак, че и ниви някои... Иначе отде ще вземеш толкова пари за раздаване...”

„Не разбираш! Това са пари от бюджета и аз...”

„Аха! Схванах! Чужди пари раздаваш. С чужда пита помен правиш... Впрочем, да погледнем сериозно – ни като фукльо, ни като подигравчия. Ако тези пари ги раздаваш на заслужаващи помощ хора – каква е заслугата ти? Просто изпълнител си на закона. Ако ги раздаваш на незаслужаващи, по твой избор – това му викат корупция. Кражба... Та – какви са ти заслугите на голям началник в малкия град?”

Отказа се. Но продължи агресивно: „ Пък мини да ТЕ  видя. Ей в оня кабинет съм...”

Кимнах неангажирано. Той продължи: „Но си е въпрос на желание...”

Обърнах се и казах: „Именно!”...

хххх

Нали съм си цапнат в главата и устата, все на веселба ме избива. Влизам в магазин за плодове и зеленчуци. Питам: „Имате ли женско питие?”. И пояснявам – „Чили сос”.

Едната се смее, другата вика: „Че това люто ли е? Аз предпочитам по-люто!”.

Само изхъмквам с намек, първата схваща и още повече се смее.

Втората също се усеща: „Ама не съм чак толкова люта...”

хххх

Сутринта. Минавам по главната. Гледам – леля Нада. Нада – в нашенския говор не е някаква си Надя.

„Добрутро” – викам.

Тя ме заглежда: „Ти кой беше? Христо ли?”.

Пояснявам й: „Гошо! Христо Манчев е в София.”

Тя се мъчи да се сети...

А пролетта пак ме спря. Нейният ареал е центъра. Макар в Бяла Слатина всичко да е център.

Разпитва ме, припомня ми някои неща – с дъщеря й сме съученици...

Сега...

Не помни... И едва се придвижва с бастуна. Но не изоставя ареала си. Обикаля, наглежда кой кога отваря магазина или офиса. Макар да е неделя...

Дълг пред обществото, предполагам...

В понеделника пак минах от там. И чувам от прозореца: „Здравей, съученика на Валя!”.

Отговорих. И се зарадвах – все нещо е запомнила...

хххх

Обади се братовчедът.Истински братовчед. Елховски. Отивал да си купи обувки. Имал едни нови, с тях гаранционна карта, в която пишело – гаранция един месец.

И честни производители били. За един месец се скапали обувките...

Та си поприказвахме. Нали и вуйна – майка му, вече издиша, има какво да си разправяме. Със смях, че иначе е на плач.

Дошли им гости. Двама – единият тъстът му. Хапнали, ама било някак си тегаво, тъстът се сетил за смъртта на баща си /?/ и...

Абе, тръгнали си гостите. И братовчедът рекъл: „С тия на маса да не сядаш”. А майка му попитала: „Тия двамата ли?”...

След което го упрекнала, че от година не я е водил на лекар. Той извадил документацията, показал й, че седмица преди това ходили, а тя само: „Е, ми хубаво... Забравила съм...”

Ей, не ща да остарявам...

По-добре да викат „Язък, че рано си отиде”, вместо „Абе, тоя още ли е жив?”...

С нечутото - „Защо?”...

хххх

Звъня ли, звъня на майка ми... Заето...

Вдигам се от единия край на града, по диагонал – отивам да видя. В 18 часа, мрак, мъгла, кал...

Както и предполагах – слушалката на телефона изместена, тя даже не е обърнала внимание на пиукането. Подобни дребни проблеми не я засягат.

На връщане минавам покрай старото читалище. Където има вече кино. С гордото име „Роял”.

Дават филм на Алмодовар. И отпред – 40-50 души чакат. Поне половината – младежи.

Хубаво!

Има надежда...

хххх

Гарата в Плевен. Зад мен си говорят две жени. Не ги поглеждам, но слушам внимателно.

-     Преди в селсъвета имаше кмет и писар. Отиваш и му казваш: „Бай Кольо, синът отива да учи, или войник, или каквото там… Дай бележка, че съм платила данъците“. Сяда и – готово… Сега общината е пълна с чиновници, навсякъде компютри и кафеварки. И не могат нищо да ти дадат – ту компютрите повредени, ту не влизали в системата…

Чудя им се на жените. Не разбират от модернизация, актуализация, електронизация, динамизация, оптимизация…

хххх

На отиване бях на място 45. Срещу движението. На връщане с 46. Пак срещу движението.

И нямаше как да си сменя мястото – за по-хубаво зяпане. Като в оня стар виц – нямаше с кого. Бях сам в купето…

 

 

Заповядайте - https://genekinfoblog.wordpress.com/

 

© Георги Коновски Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??