И тази вечер , както обикновено, се прибирах с влака след поредното дежурство. Времето беше дъждовно, неприятно влажно, по земята доумираха жълтите листа, а разумните хора отдавна се бяха прибрали в къщи. Беше все още ранна есен, но застудя , дърветата бързо се оголиха, а дъждът не спираше.
Погледнах си часовника и реших, че ако побързам, мога да хвана по- ранния градски автобус и да се прибера с половин час преди обичайното за другите дни. Тръгнах с бързи крачки, дъждът все така проникващо мокреше закъснелите пътници и аз спуснах качулката на якето за да не замъглява очилата ми. Нямах чадър и това ме подканяше да бързам още повече.
Изведнъж десният ми крак се плъзна , изви се в глезена, загубих равновесие и паднах , като се опрях на ръцете и лявото си коляно. Изохках, заболя ме не само глезена, но и коляното, което беше доста остъргано от асфалта. И тогава видях, че две ръце се протегнаха и ме вдигнаха без голямо усилие . Едно момче, на неопределената възраст между двадесет и тридесет и пет години, грозновато, издаващо нечленоразделни звуци, появило се кой знае откъде. Вероятно беше глухонямо, защото ръкомахаше бързо. Но аз не разбирам езика на глухонемите, затова само кимах с глава. Повдигна качулката на якето ми, вероятно мислеше, че не виждам добре заради нея, посочи очилата ми, / тук разбрах, че ми казва, че съм можела да ги счупя и да се нараня!/ , затича се, да ми покаже, че не трябва толкова да бързам. Изобщо, въпреки неспособността му да говори, май се разбрахме добре. Благодарих му много пъти, обещах да не бързам и да внимавам повече. Мисля, че ме разбра.
Накрая тръгнахме, всеки по пътя си, добре че глезенът ми беше само навехнат, та можех да вървя.
Когато го видях да заминава, изведнъж осъзнах, че навярно е без родители. Изоставен от тях заради недъга си, израснал в дом, може би безработен, може би никога не срещнал обич, състрадание или поне разбиране, едва преживяващ от социални помощи, той сега ще отиде в бедната си и сигурно студена квартира, сам, вероятно гладен. Не знаех дали има нещо за ядене в къщи, но по- вероятно е да нямаше. Потупах го по рамото, извадих десет лева и му ги подадох. Той не искаше да ги вземе, но аз , къде със знаци, къде с думи, му обясних, че трябва да се почерпи за мое здраве.
И пак съм убедена, че ме разбра. Грозноватото му лице се преобрази от усмивка, благодареше ми , сега пък той на свой ред.
Така както си благодаряхме един на друг, се разделихме. Кракът ме наболяваше, но някакво въодушевление ме беше обзело, панталонът ми беше протрит на коляното, на което паднах, по него имаше кал, но едно хубаво, добро течение от чувства и възприятия, превърна мрачната дъждовна нощ в топъл декор на човещина и утеха.
И моля художниците да не ми рисуват ангелите красиви , високи и могъщи! Понякога едно слабовати и некрасиво момче, изоставено от най- близките си, протяга ръце на ангел, за да ни помогне. И няма как Бог да не го е пратил да стори това, защото как иначе, по пустата алея, където нямаше жива душа, се появи той!
Някои ще кажат, че на ангелите не се плаща с пари. Че откъде знаете? Ако са постоянно сред нас, живеят като нас, как ще живеят без пари?
Може би помощта му беше възнаграждение за това, че никога не съм се страхувала от нощта и нейните обитатели, компенсация за вярата ми, че винаги ще оцелея, че винаги някой или нещо ще ми помогне.
За вярата ми, че Бог е с мене, че той е добър и всеопрощаващ, че въпреки липсата на кой знае какъв късмет в живота, в трудните моменти винаги ми помага и че има кой да бди над мене , защото ме познава добре. И за кой ли път си казвам, че човек не трябва никога да отказва помощ, независимо от състоянието си, в противовес на страха от себеподобния и заради безсмъртната си душа.
© Neli Kaneva Всички права запазени