Написах едно писмо... До теб...
Съжалявам, но почти умрях, докато чаках... Казах – ще пиша само, когато почнеш смъртоносно да липсваш... И е така... Морето е красиво, без вълнение, ухае на водорасли, чайките крещят името ти... Няма те... А в мен се промъкват студът и самотата, и колкото и да вярвам, започва да ме е страх, че ме забравяш.... Сигурно е нормално – жена на средна възраст, доста недостатъци във външността, но... Хубаво е с теб... Кехлибарните ти очи имат особен наситен цвят, когато слънцето плъзне лъчите си върху тях, като нежна ласка... Имаш закачлива трапчинка на дясната буза, която се появява в специални моменти, а аз вярвам, че е само за мен... Около теб витае мистерията на лошото момче, а това усилва магнетизма ти стократно... Понякога сутрин, когато се събуждам омаяна от алармата и неспокойния сън точно преди да осъзная, че това което сънувам е просто илюзия, се питам... Дали те има??? Или си плод на уморения ми мозък точно преди разсъмване... Измислих ли те...? Като ...