"Няма Бог" всеки сам си пише съдбата
Слънчев пролетен ден в началото на април бе развеселил хората след дългите студени и досадни дни на зимата. Поне за някои бяха досадни, за други бяха каквито са всички дни през годината.
Валентин бе донякъде доволен от днешният ден. Той продаваше хляб и закуски в магазинчето което бе построено на партера на жилищна кооперация. Вътре имаше две високи масички за закуска на крак, както се казва, с презумпцията да не се застояват много хората. Работеше от пет години и въпреки, че бе свикнал с работата си, не бе доволен от доста неща. Парите които поучаваше на първо място и времето, което работеше. То кой ли е доволен от работата си, но това е друг въпрос. Вероятно успелите артисти и музиканти въобще хората на изкуството, които се забавляваха и за това им плащаха купища пари. На всеки, каквото му е писано, както казваха. Днеска продаде всички закуски много бързо и сега имаше само една каса с хляб, която смяташе, че ще продаде до 14 часа, а това бе добре защото щеше да вземе някой друг лев отгоре, преди да дойде жената на шефа, дебела алчна наближаваща шейсет години заядливка.
Валентин, Вальо както му викаха всички, бе момче от малко градче в провинцията. Син на тракторист прикрит алкохолик и майка доячка в местната кравеферма. Общо взето бедно момче от народа, но с амбиции да стане нещо повече от родителите си. Бе решил да подражава на братовчед си, който бе завършил икономическият институт и сега беше счетоводител, всеки ден с чисти дрехи и работеше на топло през зимата и прохладно през лятото за добри пари. Но много по късно щеше да осъзнае първият закон на Дао, китайкият мъдрец, който казваше, "Ако не искаш да бъдеш глупак, не прави като другите" Понеже Вальо бе паметливо момче, успя да влезе в икономическият университет но там се подаде на студентски страсти и което е по лошо се влюби, а после се пропи и така не успя да си вземе изпитите и трябваше да повтаря, но техните баща му най вече реши че няма да му помага и му каза да се оправя сам. Тогава намери тази работа в магазина за хляб и закуски и я прие защото беше близо до квартирата му, стаичка с едно легло и мивка на таван в стара кооперация в центъра на града. Хазяйката бе симпатична старица, която го харесваше, като син вероятно защото нямаше деца.
През целият си живот Вальо щеше да се чуди на този ден който предстоеше.
Към дванадесет часа и десет минути в магазина влезе една жена на около 28 29 години. Познаваше я, не беше редовна клиентка но понякога идваше да си купи баничка и живееше вероятно наблизо. Носеше малко дете, бебе приблизително на годинка според него, но можеше и да е по малко или по голямо с някой и друг месец. По дрехите й личеше, че не е много добре с парите. Бяха поизвехтели, но чисти.
- Имате ли банички? - попита тя с леко тъжен глас.
Вальо се замисли за стотни от секундата и каза:
- Не свършиха - но после допълни - всъщност остана една, момент, сега ще ви я дам.
Беше си оставил една за себе си, но нещо го накара да й я даде, умиление ли или нещо друго и той не знаеше какво.
Тя се усмихна и му благодари, когато той й подаде баничката.
Жената си тръгна.
Няколко минути по късно Вальо видя на една от високите маси найлонова торбичка. Нямаше я преди да влезе жената с детето. "Вероятно е нейната - помисли си той - оставила я е когато си е вадила портмонето да ми плати и после я е забравила.”
Изтича на улицата да види дали не е наблизо за да и я върне, но нея я нямаше.
Прибра се в магазина и надникна в торбичката. Имаше няколко глави стар лук, пакетче със сухо мляко и един лотариен билет за изтриване от тези за печалба които бяха нашумели много през последно време. Погледна билета имаше печалби от петстотин хиляди лева и други по малки.
Вальо не си купуваше билети , поне не редовно, като някои хора. Бе си взел няколко, но после се отказа. Сега обаче нещо го човъркаше отвътре да изтрие този билет и да види дали случайно не печели. Представи си как ако има поне сто хиляди ще може да си купи някакво дори и малко жилище и да се стегне и да продължи да учи.
После дойде жената на шефа поговориха си и той си тръгна. Взе и торбичката с лука сухото млако и билета от лотарията слагайки ги в сакчето с което ходеше на работа. Прибра се. Направи си две яйца с лук, изпи половинката бира от вчера и му се приспа. Легна си и за първи път в живота си сънува следобеден сън. Беше на морето, вилата му бе почти до брега, излегнал се на шезлонг с питие в ръка а момичето на неговите мечти бяга по плажа идва при него сяда в скута му и го целува страстно.
Вальо се събуди плувнал в пот и с разнопосочни мисли. Вътрешният му глас крещеше, че просто трябва да изтрие този билет за да види дали там няма пари, пари които да му осигурят така мечтаният от него живот. Дори си помисли, че всъщност този сън му подсказва точно това. Без повече да мисли той се нахвърли върху билета и го затърка яростно. В началото нямаше нищо, само различни малки суми и една от двеста хиляди лева, но за да спечели трябваше да има една и съща сума на три места . Имаше две по десет хиляди, две по двадесет хиляди , една от сто и няколко по пет и два лева. Вече бе решил, че съдбата се гаври с него пращайки му такива илюзорни изкусителни сънища, когато изтривайки и последната цифра той видя, че има три еднакви суми от по двадесет хиляди лева. Направо не можа да повярва в първият момент и сърцето му затуптя, като на стреснат заек подгонен от побесняла лисица.
Двадесет хиляди, двадесет хиляди тази цифра се завъртя в съзнанието му като многоцветна въртележка и той блокира за няколко минути. После, когато се посъвзе почна да мисли бавно но все още много объркано. В началото след еуфорията му се струваха много пари, но после осъзна, че няма да му стигнат за жилище, поне не и в града. По неговият край не му се прибираше. Така или иначе все пак бяха добри пари и можеше да почне пак да учи.
Но съвестта му изведнъж почна да го мъчи. Тази жена беше сладка и изглеждаше добра и някак измъчена. Може би бе самотна майка. "Глупости, вероятно има мъж пияница и затова няма пари, да се оправя, да не е забравяла торбичката си. Щом я е забравила, значи съдбата така е искала. Искала е билета да попадне в него, а не в нея. Ако й даде билета, вероятно мъжът й ще й вземе парите и ще ги изпие, а тя пак няма да има нищо - прокраднаха се мисли от тъмните кътчета на съзнанието му.
„Но билета все пак си е неин”- дочу друг глас от светлата страна на мозъка си. Баба му редовно му четеше, като малък десетте Божии заповеди, Не кради, не лъжи, не прелюбодействай, не пожелавай жената на ближния си........ и така нататък. После с годините тези закони леко му убегнаха и той понякога ги нарушаваше лекичко. Изведнъж му хрумна гениална идея, да върне билета на жената, като купи друг и го подмени с този.
Бе изпаднал в сериозна дилема на съвестта си, когато телефона му иззвъня някак по силно от обичайното и го стресна. Погледна, беше жената на шефа. Вдигна и чу:
- Вальо , тука една жена пита дали си намирал една торбичка?
За стотна от секундата той се поколеба, но после каза уверено:
- Не, каква торбичка, не съм намирал нищо.
После добави:
- Всъщност изхвърлях някакви боклуци от едни клиенти, нали слагаме баничките в торбички, имаше няколко по масите. Освен да съм изхвърлил и тази торбичка заедно с другите - казаха алчността и лъжата който се бяха засилили в него. - но мога да проверя изхвърлих чувала в контейнера дето е на път за нас, нали покрай закусвалнята няма наблизо контейнер. Какво има в тази торбичка, нещо документи, пари?
Жената на шефа попита собственичката на торбичката и му каза какво е имало, Лук, сухо мляко и лотариен билет
- Лук, сухо мляко и лотариен билет - повтори някак незнаещо и изненадано Вальо все едно за първи път чува.
После добави:
- Добре ще сляза да видя дали ще намеря чувала и ако намеря нещо ще се обадя, Нека жената си остави телефона, ще й звънна.
Шефката каза "добре" и затвори.
Вальо мислеше трескаво. Реши веднага да отиде да купи билет от същата игра и да го подмени. Щеше да каже, че е намерил торбичката и да я върне на жената, така поне донякъде щеше да се упокои и да разсее съмненията й, защото усещаше, че тя е сигурна, че е забравила торбичката си точно там и явно не лука, а точно билета бе важен за нея.
Сложи си бейзболна шапка и очила и тръгна с бърза крачка към центъра в някой оживен пункт за билети, по далеко от тука, така че да не могат да го познаят.
Свърши работата доста бързо за приблизително двадесет минути. Върна се, пъхна новият билет в торбичката и се обади на шефката си. Нарочно омазни торбичката така че да изглежда че е била на едно място с други мазни неща. В действителност той наистина беше изхвърлил чувала в контейнера прибирайки се от работа.
Взе телефона на жената и се обади. Уговориха се да се видят пред магазина в който работи. Видяха се и той й даде торбичката. Жената го погледна с благодарност и каза;
- Много ви благодаря за това, че си направихте труда да ровите из боклука за да ми върнете торбичката. Детето ми няма какво да яде. Купих му сухо мляко с последните си пари.
Той я изгледа някак недоверчиво.
- Сигурно не ми вярвате, заради лотарийния билет, нали. Намерих го на улицата, вероятно е изпаднал от някого и го взех.
Вальо изтръпна за секунда. Потоци от всевъзможни мисли и страсти нахлуха в него като радиационни лъчи след ядрен взрив.
- Мъжът ми, ме изгони от къщи заради любовницата си и ни заряза с момченцето ми. Сега живея при баба в гарсониерата. Не помня баща си. Майка ми има ново семейство и не ме поглежда. Извинете, че толкова се разприказвах, благодаря ви още веднъж. Вие сте добър човек.
Вальо се изчерви и външно и вътрешно. Стана му съвестно и неловко. За малко да й каже какво е направил, но се овладя. Сега като я загледа по внимателно видя че тя е красива въпреки че бе доста слаба, немощна и обезверена. Такива хора отблъскват другите от себе си и ги карат да ги гледат с някакво прикрито презрение.
После си казаха довиждане и Вальо побърза да си прибере. По пътя влезе в магазина и си купи бутилка водка. Искаше да се напие. После след като изтрезнее смяташе че ще му е по добре. Утре не беше на работа.
На следващият ден, се събуди някъде след два часа след обед. Болеше го леко главата но се чувстваше спокоен. Пиеше му се вода, като на маратонец на километър преди финала. Изпи литър и си направи кафе. После пак си легна. Някъде към осем часа вечерта телефона му зазвъня продължително. Вдигна го и чу женски глас. Стори му се някак познат, но не съвсем.
- Здравейте Валентин - чу той весел жизнерадостен глас, който вече се сети на кого е. - Аз съм момичето с детето на което вчера върнахте торбичката. Искам да ви благодаря много много и да ви почерпя. Вие ми донесохте огромно щастие и късмет.
- Какво се е случило? - запита Вальо изненадан.
- Нали помните, дето ви казах, че съм намерила един лотариен билет на улицата.
- Да помня - каза Вальо и леко се притесни.
- Този билет печели петстотин хиляди лева, направо ще полудея от радост. Сега ще си купя жилище и вила край морето.
Валентин стоеше и вече не чуваше нищо освен безумно силни писъци в мозъка си.
© Явление Всички права запазени