- Дааа! - каза ветеринарят, докато надничаше в разтворената уста на коня. - Работата не е добре! Личи си, че му е минало времето. Зъбите са изхабени и не може да се храни. Няма да го бъде. Гледай да го държиш на паша или сено, защото зоб вече не може да дъвче. Яздиш ли го?
- От есента не го бях оседлавал. Знаех че не е добре и си викам, ще го оставя да си почива. Онзи ден, реших да го пояздя, но когато се качих, взе да петлае копитата.
- От артрита е! Вече не го държат краката, а пък и сигурно много го болят. Може все пак да опиташ да го продадеш, но тъй като го гледам едва ли някой ще се заинтересува.
- Когато преди пет години почина жената, го пуснах за продажба. Беше ми дотегнал животът и си викам, може пък някой да иска да го купи. Няколко човека дойдоха да го видят, но никой не пожела да го вземе - стар бил!
- Ами какво да ти кажа, дай го тогава на някоя кланица и да се свършва. И ти ще вземеш някой лев, а пък и добичето ще се отърве от мъките.
- Сърце не ми дава бе докторе, от жребче го имам! Като дете ми е!
- Разбирам те, но с нищо не мога да помогна. - каза ветеринарят и разтвори ръце. - Знаеш ли приятелю, познаваме се отдавна и трябва да ти кажа, че досега не съм виждал толкова стар кон. Защо не го отървеш от мъките му?
- Не мога, просто не мога. Живота ми е спасявал, докато бяхме на фронта.
Докторът го погледна учудено, питайки се, как може кон да ти спаси живота.
- Е добре, ти си знаеш, но така или иначе, не му остава много.
Човекът го изпрати до входната врата и след това с бавни крачки и натежало сърце се върна в обора.
- Чу ли какво каза доктора, да те пратя в кланица? - каза той и размаха театрално пръст.
Конят го погледна с тъжен поглед и изведнъж изцвили, сякаш възмутен от тези негови думи.
- Знам и на мен не ми се иска, но какво да направя? Ти съгласен ли си? - попита той и го погледна многозначително, сякаш очаквайки конкретен отговор.
Животното изпръхтя и разклати тревожно глава, сякаш отговаряйки му категорично - не!
- Нали знаеш какво се случва с момчета като теб на това място? - попита той.
Изведнъж конят започна отново неволно да клати глава, сякаш кимайки утвърдително.
Човека се вгледа в черните му дълбоки очи, усмихна се тъжно и каза:
- Разбираш ли ме наистина?
Конят изпръхтя, клатейки глава, сякаш казва да.
- Господи, пак тези шантави мисли започнаха да ми минават през главата! - каза човекът усмихнат. - Не знам дали ти си за кланица, но аз май съм за лудница!
Мъжът отдавна подозираше, че конят разбира какво му говори или поне, че по някакъв начин схваща смисъла на думите му. Смяташе, че може да познае дали се радва да го види, дали му се сърди за нещо или в момента не желае да "разговарят"! Е, главно той говореше, но и конят се включваше понякога в "разговора" - или поне така му се струваше.
Човекът се приближи до него и започна да го гали по челото.
- Ех само моята любов да беше тук! - каза той и по лицето му се изписа дълбока тъга.
Конят продължаваше да души ръцете му и да го гледа безразлично ту с едното, ту с другото си око.
- Нали знаеш, че тя беше най-красивата жена на света? Е, ти имаш друг вкус за жените, но за мен тя беше и все още е най-красивата жена на света - моята любов! Ти знаеш какво е любов, нали? Или не знаеш?
След като не получи отговор, човекът се замисли и погледна коня подозрително, сякаш опитвайки се да прецени дали не премълчава нещо.
- Знаеш ти, знаааеш! Виждал съм те навремето, как вириш муцуна като подушиш разпасани кобили. Не се прави, че не знаеш!
Конят продължаваше да го гледа с безразличен поглед и отегчено да дъвче сеното от яслата пред себе си.
- Като чу за касапите, много се засегна, нали, ама сега мълчиш! Знаеш ли какво е любов те питам и искам да ми отговориш!
Човекът замълча и погледна коня въпросително, сякаш отново очаквайки неговият конкретен отговор. След това се замисли и смекчи тона.
- Знам защо се правиш на разсеян, когато те питам за любов. Сигурно още ми се сърдиш задето те скопих. Тогава пак нищо не каза, но усетих, че ми се разсърди и никога няма да ми простиш.
Конят тропна с крак и разклати неволно глава.
- Знам, не е приятно. Всъщност не знам, слава Богу, но мога да предположа. Разбираш ме ти, разбираш ме, но само се правиш. Ще казваш ли нещо или пак ще ми се правиш на мълчалив? Ех, късмет изкара ти с мене! Ако беше някой друг досега да те е направили на суджук. Само ние с тебе си останахме! Как да те дам на тези лоши хора? Ти си ми приятел... мой стар приятел? Толкова неща сме преживяли заедно.
Коня шумно подуши ръката, която той държеше пред устата му и я близна, сякаш я целуна. Човекът го потупа по шията и му прошепна в ухото.
- Е, сега вече съм сигурен, че ме разбираш! - каза той, сякаш развеселен от този негов категоричен "отговор".
Конят изцвили радостно и продължи да клати главата си, сякаш доволен от думите му.
- Няма да те дам, чуваш ли? Няма да те дам!
© Detelin Valchev Всички права запазени