На следващата сутрин всичко мина, както по старому. Събудих се, закусих и отидох на училище. И там нищо интересно не стана. На няколко пъти просто щях да заспя. Монотонното говорене на господин Бейли, учителят по английски, направо ми действаше като приспивна песен. Добре, че четвъртия час имахме история, та високият, писклив глас на госпожа Пилкинс да ме поразбуди. Може да беше с телосложение на табуретка и да беше висока колкото такава, но признавам ù го на жената, имаше мощни бели дробове. Удари и последният звънец и с усилие се замъкнах към входа на училището. Там се беше насъбрала тълпа от ученици, които очевидно обсъждаха нещо. Видях един познат и реших да разбера за какво е всичко това:

   ‒‒ Хей, Крис, какво става? Защо всички са се събрали? 

   ‒‒ О, горкият Уил,  вечно не разбрал. Понякога имам чувството, че и бомба да гръмне, пак няма да разбереш. И извънземните да нападнат Земята...

   ‒‒  Да, да, спести ми глупостите си и ми кажи какво, по дяволите, става! – Крис си беше такъв тип човек, ако не го скастриш, ще има да ти говори от неговите простотии цял ден. Досаден, но надежден източник на информация. Както всички в училище казваха „Ако искаш да знаеш нещо, питай Крис.“ 

   ‒‒ Дошло е някакво момиче на мотор. Седи и чака някой. Ед и Тим се опитали да я заговорят, но тя ги отрязала. Изглежда малко странно с шарената си коса, но пък отблизо била много хубава. Ако извънземните решат да внедрят техен човек сред земляните, със сигурност щяха да използват външния вид на такова момиче, а и помисли логично... – оставих Крис насаме с неговите теории за извънземни и не знам си какво още и започнах да си проправям път през тълпата. „Хубаво момиче“, „шарена коса“, не може да е съвпадение. Трябваше да се уверя със собствените си очи.   

    На оградата на училището беше паркиран голям черен мотор, а на него се беше облегнало въпросното момиче, за което всички говореха. Беше облечена в черен кожен панталон, който идеално очертаваше хубавите ù крака, а нагоре носеше черно късо елече, оставящо открити корема и кръста ù. Косата, лицето, всичко беше същото, както го помнех от погребението. Вече бях сигурен, беше същото момиче. Много се зарадвах, че направо е дошла до тук. Вместо да трябва да я търся, тя сама дойде при мен. Спести ми толкова много усилия. Запътих се към нея. Момичето гледаше с досада отминаващите я хора, но когато видя мен, очите ù веднага се оживиха. Както си мислех, тя чакаше мен. На лицето ù се появи една от онези дяволити усмивки, които все едно казваха „Накара ме да  чакам толкова дълго, сега ще си получиш наказанието.“

  ‒‒ Колко време ти отне да излезеш от училището? Знаеш ли откога те чакам? – познах за първата част. Очевидно се беше раздразнила заради дългото чакане. Сега оставаше да си получа наказанието. Какво ли ще е то? Нямам търпение да разбера.

  ‒‒ Ако знаех, че ме чака момиче като теб, щях да изляза много по-бързо.

  ‒‒ Ти си точно такъв, какъвто си те представях, Уил Картър. – не стига, че знаеше къде уча, а сега се оказва, че знае и името ми. Какво става тук, по дяволите?

  ‒‒ Изглежда знаеш много за мен, а аз за теб нищо. Никак не е честно, не мислиш ли?  

  ‒‒ Хм, искаш да разбереш повече за мен? Скачай на мотора тогава. – момичето се качи на мотора и подаде газ. Не ми отне много време да реша дали да се кача или не. – Дръж се здраво, да не паднеш някъде по пътя.

 При тези думи отпрашихме с мръсна газ под погледите на насъбралите се хора. Боже, колко бързо караше. Бях се вкопчил в нея като въшка и все пак имах усещането, че ще изхвърча някъде по пътя. Но нямах причина да се оплаквам. Бях обвил ръце около талията ù и усещах нежната кожа под пръстите си. Косата ù нежно галеше лицето ми. От толкова близо можех да усетя аромата ù. И после се сетих:

  ‒‒ Хей, дори не знам името ти.

  ‒‒ Какво? 

  ‒‒ Името ти. Не ми каза как се казваш. – трябваше да изкрещя много силно, за да може да ме чуе.

  ‒‒ Ребека. Ребека Еванс. Но всички ми викат Бекс.

  ‒‒ И къде отиваме, Бекс?

  ‒‒ Ще разбереш, като стигнем. А сега се дръж здраво и не ме разсейвай. Не съм много добра в карането на мотори. – Не била добра в карането на мотори, а? А може да ми лети с бясна скорост по магистралата. Не съм много набожен, но за пръв път реших да се помоля. Да се помоля да сляза жив от мотора. 

                                                       ... Следва продължение...