На следващата сутрин всичко мина, както по старому. Събудих се, закусих и отидох на училище. И там нищо интересно не стана. На няколко пъти просто щях да заспя. Монотонното говорене на господин Бейли, учителят по английски, направо ми действаше като приспивна песен. Добре, че четвъртия час имахме история, та високият, писклив глас на госпожа Пилкинс да ме поразбуди. Може да беше с телосложение на табуретка и да беше висока колкото такава, но признавам ù го на жената, имаше мощни бели дробове. Удари и последният звънец и с усилие се замъкнах към входа на училището. Там се беше насъбрала тълпа от ученици, които очевидно обсъждаха нещо. Видях един познат и реших да разбера за какво е всичко това:
‒‒ Хей, Крис, какво става? Защо всички са се събрали?
‒‒ О, горкият Уил, вечно не разбрал. Понякога имам чувството, че и бомба да гръмне, пак няма да разбереш. И извънземните да нападнат Земята...
‒‒ Да, да, спести ми глупостите си и ми кажи какво, по дяволите, става! – Крис си беше такъв тип чов ...