Няма нищо друго като погребение, което да те накара да се чувстваш жив - 7-ма част

  Известно време стояхме прегърнати, докато не усетихме, че започва да вали. Забързахме към мотара. После се качихме на него и потеглихме с надеждата, че ще изпреварим дъжда. Но, уви, не успяхме. Заваля като из ведно. Стотици литри вода се изсипаха от небето за секунди. Наложи се да спрем в едно крайпътно заведение и да изчакаме дъждът да премине. Изглежда не бяхме единствените, които бяха решили да се скрият тук от дъжда. Вътре беше претъпкано. Седнахме на единствената свободна маса близо до прозореца и зачакахме някой да дойде и да ни обслужи. Не чакахме дълго. Малко след като седнахме на масата, сервитьорката дойде да ни вземе поръчката. 

 ‒ Какво ще желаете да поръчате? – Сервитьорката ми се усмихна и зачака отговора ми. Беше доста хубава. С дълга руса коса, кафеви очи, сочни устни и тяло за грях. Точно мой тип.  Облечена в униформата си, изглеждаше страхотно. 

 ‒ Ами още не съм готов с поръчката си. Нищо не съм си избрал – отговорих аз. Което си беше вярно, дори не бях отварял менюто.

 ‒ Така ли? Тогава нека ти помогна. – Сервитьорката седна до мен и започна да разгръща менюто. Беше толкова близо до мен, че можех да усетя парфюма ù. – Сега да видим какво да си поръчаш. Бургерите с телешко са страхотни, а към тях има и хрупкави пържени картофки. Това си поръчват повечето клиенти, които идват тук. Но ако питаш мен, поръчай си омлет, специалитета на заведението. Тук правим най-добрите омлети в околността.

  ‒ Добре тогава, ще ти се доверя. Искам един омлет, а за пиене - една сода.

  ‒ Омлет и сода. Идват веднага. – Сервитьорката се изправи енергично.

  ‒ Благодаря ти, а....

  ‒ Рейчъл.   

  ‒ Благодаря ти, Рейчъл.

  ‒ Ако искаш нещото друго, не се колебай да ме повикаш. – Рейчъл се усмихна и ми намигна.

  ‒ И за мен един омлет, а за пиене - портокалов сок. – Боже, за миг съвсем бях забравил за Бекс. До момента, в който не се обади, разбира се.

  ‒ Като те гледам така, бих ти препоръчала една салата. Омлетът се лепи навсякъде, а на теб само това ти липсва. – Сладката усмивка от лицето на Рейчъл бе изчезнала. На нейно място сега имаше злобен, остър поглед.

  ‒ Благодаря за съвета, но все пак искам омлет и портокалов сок. И гледай да го прецедиш хубаво, преди да ми го донесеш. Мразя, когато разни досадни неща ми плуват из сока.   

  ‒ Добре тогава, два омлета, сода и един прецеден портокалов сок. Ще желаете ли нещо друго?

  ‒ Не това е всичко. – Рейчъл ми се усмихна отново, изгледа злобно Бекс, а после отиде да обслужи останалите маси.

  ‒ Какво ù става, по дяволите? Да те сваля пред собствената ти приятелка. И какви бяха тия съвети? Да не би да ми казва, че съм дебела? Може да съм качила някое друго килце, но тялото ми все пак е идеално. – Бекс направо щеше да откачи. Тресеше се от гняв.

  ‒ Нали знаеш, че не си ми приятелка, Бекс?

  ‒ Но тя не знае това, нали? Ами ако бях? Боже, каква идиотка.

  ‒ Какво да се прави, момичетата - просто не могат да устоят на чара ми. Черна коса и сини очи - неустоима комбинация. 

  ‒  Колко си самонадеян, Уил Картър. Но какво да се прави, така се получава при красивите хора като нас двамата.

  ‒ Така си е, няма спор.  

    И двамата се разсмяхме и бързо забравихме за случилото се. Колкото и сладка да беше Рейчъл, не можеше да се сравнява с Бекс. Нито по външен вид, нито по каквото и да било друго. Всъщност, никое от момичетата, които познавам, не може да се сравнява с нея. Ребека Еванс е странна птица, но точно това ми харесва в нея. Дори не забелязах, когато Рейчъл се върна с поръчката ни. Цялото ми внимание бе насочено към Бекс.

                                                        ... Следва продължение...